Джон Кларксън
Лично правосъдие (31)

31.

Когато завъртя ключа в ключалката на Сюзън, Уекслър усети, че нещо не е наред още преди да отвори вратата. И не се изненада, че Сюзън не стоеше там, готова да го посрещне.

Той затвори вратата зад себе си и остана неподвижен в малкия коридор, внимателно обмисляйки.

Разбираше, че е проявил слабост. Всъщност беше дошъл в апартамента й по-късно от обикновено. Замисли се защо. Отчасти защото искаше Сюзън да има малко повече време. Само по себе си това бе слабост. Как можеше да прави отстъпки на човек, съществуващ единствено, за да потвърждава, че Уекслър притежава нещо ценно?

И тази мисъл го накара да осъзнае нещо още по-тревожно. Уекслър не просто искаше да притежава Сюзън. Уекслър я искаше. Тя имаше власт над него, която до този момент той не признаваше. Искаше я. Копнееше за нея и искаше тя да копнее за него.

Истината го накара леко да потрепери, защото я беше осъзнал толкова скоро, след като Сюзън си бе тръгнала. Той остана неподвижен. Реалността окончателно проникна в него. Беше дошъл късно, защото отлично знаеше, че нея може и да я няма и искаше да отложи сблъсъка с този факт колкото може повече. Бе разбрал, че ще се опита да му се противопостави още в мига, в който я видя с Девлин в бара. Дори от отдалеченото си място усети привличането между тях. Ето защо специално се погрижи да я унижи и уплаши. Но очевидно безуспешно.

И тогава Уекслър ненадейно се усмихна. Със сигурност знаеше, че изчезването й е свързано с Девлин. Какъвто и да бе този тип Девлин, той беше вдигнал летвата над простото насилие, упражнявано от хората като Джо и Еди. До момента, в който убиеше Девлин, играта най-малкото щеше да е интересна.

Уекслър се обърна и си тръгна. Докато асансьорът го спускаше надолу, той се усмихна. Беше получил чудесна, топла, спокойна ерекция. Щеше да е забавно, каза си той. И незабавно приведе ума си в действие.

Върна се обратно в мерцедеса и нареди на Ранди да го откара в центъра. После взе клетъчния телефон и набра домашния номер на Патрик Кели. Полицаят му отговори при второто позвъняване.

— Да?

— Тук е Уекслър. Мисля, че утре трябва да обядваме заедно.

— Добра идея.

— Къде ще се срещнем, в някой долнопробен ирландски бар или в приличен ресторант?

— Зная, че обичаш скромната храна в ирландските барове — отвърна Кели, — но хайде този път да си позволим малко лукс.

— Ще се срещнем в един часа в „Аквавит“. Предполагам, че вече имаш някаква полезна информация за нашия приятел Джак Девлин.

— Определено. И до утре би трябвало да получа още.

— Чудесно.

Уекслър затвори телефона и погледна часовника си. Минаваше 21:20 ч. Време за ленива вечеря и за следващия етап от плана му.

Вечеря в „Були“. Беше решил, че се нуждае от тихо място с приглушена светлина. Извади малко тефтерче. Докато се хранеше, написа няколко имена и телефонни номера.

Щеше да изяде ордьовъра си „Сен-Жак“, да оглежда списъка си, да отпива от бялото си бордо, после внимателно да напише името на един бодигард, бара, в който работеше, и телефонния му номер.

Продължи с основното ястие — „saumon grille“ — и приключи с торта „tatin“.

Когато свърши, беше избрал десет имена. Плати сметката в брой и се върна в мерцедеса, в който търпеливо чакаше Ранди. Наближаваше полунощ. През следващите два часа шофьорът го разведе из различни барове. Уекслър откри осем от десетте човека в списъка си и тихо разговаря с тях. На всеки той казваше едно и също:

— Търся един човек, който ми открадна ценности на огромна стойност. Има голяма вероятност да се появи във вашия бар. Ако го откриеш и ми го доведеш, ще получиш пет хиляди долара. Можеш да правиш с него каквото си поискаш, без да го убиваш.

Уекслър внимателно описа Девлин на всяка от горилите и се увери, че са запомнили описанието и името му.

Последният бодигард, с когото разговаря, се казваше Фил Месина. Той получи други инструкции. Уекслър му каза просто на следващата нощ да дойде в „Звездна светлина“.

Имаше намерение да го използва по друг начин. Останалите, с които разговаря, бяха агресивни и брутални. Но Месина беше ненадминат.

Той не беше толкова едър, но самото му присъствие плашеше хората. Всичко се дължеше на ужасно смущаващия начин, по който гледаше. Втренчваше се с дълбоко хлътналите си очи и в погледа му нямаше и следа от съчувствие или човечност. А дебелите му устни обикновено бяха извити в странна, полудяволита усмивка. Месина гледаше втренчено, усмихваше се и после изведнъж нанасяше удар със свирепа жестокост. У него нямаше нищо човешко. Джо, Еди и останалите му горили бяха лоши. Месина бе зъл.

След като събра малката си армия от главорези, Уекслър отиде в бара си малко по-късно от обикновено, но беше доволен от себе си. Реши да разговаря дори с Джо и Еди. Той зае мястото си в края на бара и си представи всички мъже, които бе събрал срещу Девлин. Разбира се, в крайна сметка щеше да го открие само един от тях. Или пък ченгетата на Кели. И Уекслър знаеше, че тогава ще е в състояние да му причини цялата болка и унижение, които заслужаваше онзи нещастник. Мисълта за това му донесе огромно облекчение.

 

 

Въпреки че минаваше един часа през нощта и че беше уморен до смърт от разговора със Сюзън, преди да поспи Девлин искаше да види брат си.

Той взе такси до центъра, подремна по време на пътуването и когато пристигна, се почувства изненадващо освежен. Тялото му се справяше с прехода от дневно към нощно бодърстване.

Улицата пред малката болница бе тиха и спокойна. Като че ли се намираше в друг град. Нямаше нито автомобили, нито хора. Среднощният въздух изглеждаше свеж.

Девлин мина през фоайето. Един от охраната пиеше кафе на регистратурата. Каза му, че брат му е в интензивното отделение. Пазачът го накара да се подпише в книгата за посетители и му даде пропуск.

Девлин се качи с асансьора на седмия етаж, където се намираше отделението, и спря в сестринската стая да попита за състоянието на брат си. Дежурна беше пуерториканка, която изглеждаше прекалено млада и дребна сред толкова много смърт наоколо.

Тя вдигна поглед от картона, върху който работеше. Имаше прекрасна кожа с цвят на кафе с мляко и големи кафяви очи. В тях нямаше и капчица състрадание. Когато я попита за брат си, тя му каза, че Джордж е прехвърлен в нормално болнично отделение, защото вече нямало нужда да остава в интензивното. Били му свалили животоподдържащите системи и състоянието му било стабилно.

— Ами удара?

— Не зная — отвърна момичето и отново сведе поглед към картона, — можете да разговаряте с лекуващия лекар утре.

— Мога ли да го видя сега, щом и без това съм тук?

— Часовете за посещение в отделенията са от дванайсет до десет. Сега пациентите спят.

Девлин се обърна да излезе. После се сети, че не я е попитал къде е брат му.

— В коя стая е той сега?

— Не зная, сър. Ще ви кажат на регистратурата.

Излезе преди съвсем да се е ядосал. Поколеба се дали да телефонира на Мерилин, но знаеше, че е прекалено късно.

По дяволите, каза си той, брат му така или иначе навярно спи.

Слезе долу с асансьора и напусна болницата. Беше уморен, ядосан и мислеше за брат си. Намръщи се, когато си представи как брат му лежи сам и се зачуди дали е буден или спи. Чудеше се дали е парализиран или е в състояние да се движи. Трябваше да е по-предпазлив в тихата нощ, защото не ги видя, докато те не излязоха от седана си и не се приближиха от двете му страни.

Трябваха му две секунди, за да разбере, че са детективи от полицията. Единият беше дребен и набит — нямаше метър и седемдесет. Носеше светлозелен костюм, който ужасно се нуждаеше от пране и гладене, и шапка с тясна периферия. Той се приближи от дясната му страна. Другият отляво беше по-млад и носеше светло спортно сако и тъмни панталони. Бе почти толкова висок, колкото Девлин. Русата му коса беше късо подстригана. Бе разкопчал яката на бялата си риза и не носеше вратовръзка. Очевидно бе решен да докаже, че е здрав и силен. Вече беше пъхнал ръка под сакото и стискаше дръжката на револвера си.

По-възрастният спря на около метър и половина от Девлин и спокойно му даде знак да спре.

— Господин Девлин. Арестуван сте. Елате кротко с нас. Имаме заповед за задържането ви.

Девлин знаеше, че мъжът лъже. Нямаше доказателства, които да накарат който и да е съдия в Ню Йорк да издаде заповед за задържането му. Това трябва да бяха корумпирани ченгета, свързани с онзи заместник-инспектор.

Девлин погледна надясно към Второ авеню, после наляво към Трето. И двете улици бяха блокирани от синьо-бели полицейски автомобили.

Хвърли поглед зад себе си към входа на болницата и видя, че пазачът бавно върви към вратата, за да види какво става.

Вероятността да избяга не беше голяма. Знаеше, че по-младото ченге ще стреля незабавно, след като го предупреди. Знаеше и че 45-милиметровият пистолет в кобура под мишницата му ще е единственото, което им трябва, за да оправдаят убийството му.

Но освен това знаеше, че ако тези ченгета го пипнеха, можеше и да не остане жив.

Той се обърна обратно към входа на болницата и започна да се отдалечава.

— Хей, почакай — извика по-възрастният детектив.

Девлин ускори крачка. Щеше да им е по-трудно да го застрелят, ако беше обърнат с гръб към тях. Нямаше как да обяснят куршумите в гърба. Пазачът стоеше пред вратата и наблюдаваше. Девлин го погледна право в очите — призоваваше го за свидетел.

В следващия момент детективите зад него се затичаха. Девлин също.

Вратата на болницата бе на по-малко от пет метра и Девлин знаеше, че ще успее да влезе вътре преди ченгетата да го настигнат.

Пазачът не му попречи. Той се отстрани от пътя му и го остави да мине покрай него.

— Полиция — извика по-младият детектив. — Спрете или ще стреляме.

Девлин си представи как полицаят вади пистолета си. В същия момент чу изстрела да изпуква в нощта.

Той влетя през вратата. Детективите бяха по петите му. Знаеше, че униформените полицаи на улицата незабавно ще съобщят в управлението за стрелбата и че всички ченгета в района ще се отзоват на повикването. Кръвта имаше мощно привличане.

Зачуди се дали ченгетата от патрулните коли са достатъчно умни, за да заобиколят болницата и да блокират задните й изходи. Но това, разбира се, нямаше да има никакво значение, ако двамата зад него го хванеха.

Веднага щом се озова вътре, той се обърна наляво и се затича по дълъг, покрит с линолеум коридор. Подметките му шляпаха по гладката повърхност, но успя да се отдалечи от преследвачите си. И тогава чу звук, който незабавно определи и също толкова незабавно разбра, че не би трябвало да го чува. Това беше ясният звук от удари на юмруци в плът и кости.

Обърна се и видя, че Джеймс Пони е хванал по-младия детектив за реверите на евтиното му спортно сако. Девлин нямаше представа откъде се е появил Пони.

По-ниският, набит полицай се втурна към Пони. Без да изпуска другия, младежът нанесе три ужасни странични ритника в гърдите и слабините на по-възрастното ченге.

Пони някак си вече бе разоръжил по-високия детектив и го използваше като лост за ритниците си. Другият се стовари на пода и Пони обърна лице към партньора му. Полицаят се пресегна да го хване за ръцете, но Пони заби в ребрата му два бързи удара с коляно. Беше толкова бърз, че успя да нанесе ритниците и с двата си крака, което извънредно се хареса на Девлин.

Якият детектив с пистолета вече бе парализиран и със строшени ребра, но Пони усети у него същата предизвикателна самоувереност, които беше доловил и Девлин. Той отстъпи назад, пусна ченгето и първо с левия си, а после и с десния си лакът разби челюстта му. Девлин се зачуди колко ли тел щеше да отиде, за да поправят строшената му челюст.

Нападението беше жестоко, ефикасно и не отне повече от петнайсетина секунди. Нямаше никакви думи. Никакви излишни движения. Просто ефикасна работа. И двамата детективи лежаха сгърчени на пода на болничното фоайе.

Без дори да погледне към Девлин, Пони изчезна в противоположната посока.

Девлин се обърна и се затича. Действията на младежа му вдъхнаха енергия.

Стигна до края на коридора и видя над една от вратите да свети надпис „Изход“. Натисна бравата и вратата се отвори, за да разкрие зад себе си друг коридор, който продължаваше в същата посока. Стените бяха голи панели. По тавана се виждаха тръби. Голи електрически крушки в жълти пластмасови мрежи осветяваха пътя.

Продължи да тича в посоката, която смяташе за противоположна на входа на болницата откъм Осемнайсета улица. Мина покрай няколко служебни асансьора, но не спря. Усети острата миризма на столска храна и се хвърли през двойната врата, която водеше към кухнята.

Помещението беше тъмно и пусто. На отсрещната стена светеше надпис „Изход“. На вратата имаше някаква алармена инсталация, но Девлин не се поколеба нито за миг. Алармите така или иначе вече се чуваха. Той я отвори и се оказа на малка товарна площадка извън сградата. Скочи на земята, зави зад ъгъла и видя, че е попаднал на мястото, от което боклукчийските камиони събираха отпадъците на болницата. Седна за малко, скрит зад две големи кофи за боклук и облегна гръб на стената.

Чуваше далечните полицейски сирени, които се приближаваха от няколко посоки. Не искаше да го сгащят до кофите. Трябваше да стигне до улицата и да рискува.

Изтича нататък и се озова по средата на Седемнайсета улица между Второ и Трето авеню.

Пони се беше изложил на огромна опасност заради него, но му бе спечелил няколко минути. Трябваше да се измъкне от района преди прииждащите ченгета да го заобиколят.

Девлин тръгна надясно по Седемнайсета улица и се насочи към Трето авеню. Дотам му оставаха само десетина метра, когато иззад ъгъла изсвириха спирачките на патрулна кола с надута сирена.

Той се хвърли зад някакъв автомобил, като се надяваше, че ченгетата ще са прекалено съсредоточени в завоя, за да го забележат. Лежеше върху мръсния тротоар, скрит зад убежището на паркираните коли. Полицейският автомобил профуча край него. Девлин изчака малко, после се изправи и пое към Трето авеню, като с мъка се сдържаше да не се затича.

Излезе на булеварда, който водеше към центъра, пресече го и продължи към Шестнайсета улица. Преди да стигне до следващия ъгъл още две полицейски коли пресякоха Четиринайсета улица и поеха с надути сирени към Трето авеню в неговата посока. Девлин направи още няколко крачки и застана пред жилищен блок, като се обърна с лице към колите. Знаеше, че тичащият човек ще привлече вниманието и с огромно усилие на волята изчака да минат покрай него.

Колкото по-дълго останеше на улицата, толкова по-голяма бе вероятността да го хванат. Запита се дали да не влезе в някой бар, но не искаше да попадне в капан. Огледа се за такси или автобус — изобщо нещо, което да го изведе от района, но нямаше никакъв транспорт.

Продължи на юг без прекалено да бърза. Когато пресече Петнайсета улица, по средата на пресечката видя патрулна кола, която се носеше на запад към Трето авеню. Беше сигурен, че са го забелязали, но просто продължи да върви. На пет-шест метра пред него имаше жилищен блок. Помисли си дали да не се вмъкне във фоайето, но портиерът седеше на входа и се мъчеше да разбере какво е довело толкова много полиция и сирени в квартала.

Зад себе си Девлин чу, че патрулната кола завива по Петнайсета улица. Обърна се и видя приближаващия се към него срещу движението синьо-бял автомобил. Нямаше грешка — бяха го видели.

Той се затича, отчаяно търсейки изход. Можеше да чуе, че по Четиринайсета улица се приближават още сирени. Изведнъж целият район се напълни с полиция. След секунди пътят му щеше да е блокиран.

Бе на няколко метра от входа на метрото на Четиринайсета улица. Той наведе глава и се затича с всички сили. Хвана се за покритото с хиляди пластове боя дървено перило и запрескача надолу по три стъпала наведнъж.

Когато патрулната кола спря до входа на метрото и двете ченгета се хвърлиха навън, Девлин прескачаше ниската въртяща се врата към платформата на спирката.

Надяваше се, че противно на всякаква логика в един и половина през нощта там ще е спряла мотриса, но надеждите му не се оправдаха. На спирката нямаше дори хора.

Двете ченгета прескочиха вратата с извадени пистолети и се качиха на платформата точно навреме, за да видят как Девлин скача върху релсите в западния край на спирката и изчезва в тъмния тунел.

Нито един от полицаите не искаше да го последва в мрака, особено след като по релсите течеше електрически ток. Вместо това те изтичаха до края на платформата и останаха там, съобщавайки по радиовръзката къде се намират и че заподозреният е избягал пеша на запад към спирката на Юниън скуеър. Девлин тичаше по релсите, които водеха към Осмо авеню и свършваха там. По тази линия между Трето и Осмо авеню имаше само две спирки — на Юниън скуеър и на Шесто авеню. Ако ченгетата ги затвореха, щеше да попадне в капан.

Той погледна назад към спирката на Трето авеню. Можеше да види на платформата поне пет ченгета. Нямаше друг избор, освен да продължи да тича на запад и да се надява, че ще стигне до Юниън скуеър, преди да затворят спирката. Ако го хванеха сега, най-вероятно щяха да го застрелят, особено ако на мястото присъстваха още от детективите на Кели.

Девлин тичаше в тъмния тунел в посока на светлините на Юниън скуеър. Опитваше се да стъпва по дървените траверси между стоманените релси. Умората и слабата светлина в тунела превръщаха усилията му в олюляващо се тътрене. Но продължаваше напред. Някъде в подсъзнанието си разбираше, че ако падне, може да се докосне до третата релса и електричеството да го убие, но той сподави тази мисъл и продължи да тича.

Спирката на Юниън скуеър не бе далеч. След три минути успя да се добере до източния край на платформата. Не забеляза никакви униформи, така че се качи върху нея и се затича към първото стълбище. Точно когато стигна дотам, той чу горе сирените и гласовете на полицаи, които пристигаха до входа. Вече не можеше да излезе от тук. Не можеше и да се върне. Нямаше друг избор, освен да продължи да тича на запад по тунела от другата страна на спирката и да се опита да се добере до Шесто авеню преди ченгетата да блокират и него.

Девлин се втурна с всички сили към отсрещния край на спирката. Когато стигна дотам, ченгетата вече слизаха по стълбите зад него. Той скочи върху релсите и потъна в мрака, но далеч пред себе си в черната дупка видя лъчи от фенерчета. Полицаите вече бяха в тунела и идваха на изток. Беше попаднал в капан.

Той скочи обратно върху платформата и се затича към отсрещната страна с надеждата, че другият тунел може да е свободен. Нямаше начин. Ясно виждаше блясъка на фенерчетата.

Откъм източния край по платформата идваха още ченгета. Неколцина бяха поели на изток към Трето авеню по тунела. Девлин се скри зад една от вертикалните колони, които минаваха по дължината на спирката. Той отчаяно се огледа, мъчейки се да измисли начин да се измъкне.

На булеварда отгоре се събираха още патрулни коли. За щастие входовете на метрото бяха пръснати почти из четири от пресечките на Юниън скуеър. Полицейските автомобили хаотично обикаляха и се опитваха да блокират всички изходи.

Девлин очакваше ченгетата да го забележат всеки момент. Трябваше да направи нещо. Той подскочи и се хвана за дебела тръба, закачена за колоната. Тръбата водеше към няколко флуоресцентни лампи. Девлин успя да се издърпа и да се качи върху нея, изправи се и се хвана за долния хоризонтален край на една от гредите в тавана на спирката. После се залюля и се залови с крака за края й. Сега висеше с главата надолу пред очите на всяко ченге, което случайно вдигнеше поглед нагоре, но нямаше друг избор. Той болезнено се придвижи към стената откъм южната страна на спирката. Когато силите му вече бяха на изчерпване, стигна до стената, закрепи крак върху поставена под ъгъл малка подпорна греда, придърпа се напред и скочи достатъчно надалеч, за да се хване за ръба на голяма стоманена тръба, минаваща под решетка на уличната канализация. Девлин се изтегли нагоре по тръбата и се претърколи върху нея. После легна отгоре й, като дишаше тежко и се мъчеше да събере силите си. За момента имаше убежище.

Огледа се и видя, че лежи сред боклуци. Стоманената тръба минаваше под решетките покрай тротоара, които представляваха вентилационната система на тунела. Предназначението на тръбите, заварени на стоманени пръчки за решетките, бе да събират отпадъците, които хората хвърляха на улицата, така че боклукът да не пада върху платформата на спирката.

След няколко минути Девлин се изправи на крака. От тръбите до тавана имаше само около метър и половина, така че не можеше да стои изправен в цял ръст.

От полуизгърбеното си положение видя, че е скрит от полицаите в метрото, но ченгетата на улицата можеха да го открият, ако погледнеха надолу в канала.

Той натисна нагоре решетката, като се надяваше, че тръбата под него няма да падне от натиска. Решетката не помръдна. Беше циментирана в тротоара.

Знаеше, че е въпрос само на време да го открият. Но знаеше също, че все някога трябваше да чистят боклука в тръбите и че това можеше да стане само отгоре. Една от решетките трябваше да се отваря.

Той се придвижи нататък по тръбата, застана под следващата решетка и я натисна. Стоманените пръчки под него изскърцаха. Решетката не помръдна. Девлин се зачуди още колко време ще го издържи предназначената за цигарени фасове и чашки от кафе тръба.

Продължи напред, като се опитваше да открие отварящата се решетка.

Когато стигна до петата, на платформата под него се мотаеха поне дванайсетина ченгета. Ако погледнеха нагоре, щяха да го забележат, но повечето от тях зяпаха из тъмните тунели от двете страни на спирката. За щастие вдигаха достатъчно шум и радиостанциите им пращяха, та не можеха да чуят как се движи над тях. Той бавно напредваше и проверяваше всяка една от решетките. Раменете, шията и гърбът непоносимо го боляха, докато вървеше приведен и напрягаше мускули. Чувстваше се така, сякаш костите на плещите му бяха смлени и въпреки това решетките не искаха да се помръднат.

Вече се готвеше да се откаже и да опита да се скрие върху тръбата, когато почувства, че поредната решетка леко се надига. Дали просто не беше разхлабена? Или се отваряше именно тя?

Напрегна се още повече, като се убеждаваше, че трябва да се отвори. Стоманата се вряза в дланите му. Той натисна още по-силно с крака. Бе сигурен, че натискът върху металните пръчки, които държаха тръбата, е стигнал до абсолютния си предел. Очакваше някоя от тях да поддаде, в резултат на което щеше да се стовари върху релсите долу, но продължи да напряга силите си, които все повече се изчерпваха. Това беше единственият му шанс и може би го водеше право в ръцете на ченгетата на улицата отгоре.

Накрая почувства, че решетката се повдига от едната страна. Левият й ъгъл продължаваше да запъва, затова го удари с дланта на дясната си ръка. Прониза го остра болка, но той продължи да удря метала, докато ъгълът най-после се освободи от насъбралата се пръст и камъчета, които го задържаха.

Решетката можеше да се отвори, но Девлин вече нямаше сили да я повдигне на пантите й. Сигурно тежеше стотина килограма.

Изглеждаше направо залепнала. Той се задъха — можеше да я повдигне, но не и да я отвори изцяло. Не искаше да я пусне обратно, защото се страхуваше, че няма да е в състояние отново да я помръдне. По лицето му се стичаше пот и му пречеше да вижда. Това бе последният му и единствен шанс да избяга от подземния капан.

Събра последните си запаси от сила и със сетен напън отвори тежката решетка.

Остана на мястото си, сдържайки дъха си, изтръпнал от болката в раменете и ръцете. След като си даде няколко секунди почивка, Девлин се хвана за тротоара покрай канала, успя да се оттласне и легна по корем върху настилката. Краката му останаха да висят в тръбата. Едва тогава си позволи да се огледа.

Беше само на няколко метра от входа на метрото на Четиринайсета улица, където се намираше старият универсален магазин. Входът бе заобиколен от ченгета и патрулни коли, но още никой не го беше забелязал.

Той излезе навън, претърколи се на улицата между два паркирани автомобила и приклекна там, за да събере силите си.

Стоманената решетка остана отворена и всеки можеше да я види, но Девлин не смееше да излезе от убежището си, за да я затвори.

Той се измъкна измежду колите и тръгна приведен зад паркираните по улицата автомобили.

Стигна до ъгъла. Изправи се, зави небрежно и тръгна към центъра. Сега вече повечето полицаи не можеха да го видят.

Улицата бе добре осветена от многобройните магазини, ресторанти и барове. Няколко души се разхождаха. Девлин държеше главата си наведена и продължаваше да върви.

Стигна до Тринайсета, после до Дванайсета и накрая до Единайсета улица. Вече започваше да се отпуска. Ръцете и дрехите му бяха мръсни, бе подгизнал от пот, дрехите му бяха целите изцапани, но никой не му обръщаше внимание. Късметът не му изневери и когато стигна до Единайсета улица видя, че от изток идва свободно такси.

В колата Девлин избърса лицето си и изтупа дрехите си. Нямаше никаква полза. Новите му панталони и сако от Блумингдейл вече бяха унищожени.

В таксито бе горещо и задушно. Продължаваше да се поти. Отвори прозореца и остави нощният вятър да шиба лицето му.

Когато пристигна на Петдесет и пета улица, Девлин слезе и тръгна на запад към Седмо авеню. Влезе в някакъв бар. Мръсните му дрехи не се забелязваха на слабата светлина в долнопробната кръчма и той се насочи право към телефонната кабина до тоалетната.

Вратата на старата дървена кабина бе тип хармоника. Девлин я затвори, погледна часовника си и набра номера на „Пасифик Рим“. В Лос Анджелис беше единайсет часа. Щеше да му се наложи да събуди Уилям Чоу.

От телефонната централа в агенцията го свързваха с дома на Чоу.

Отговори икономът му. Девлин се представи. Изчака точно толкова време, колкото да събере мислите си.

— Да, Джак? — разнесе се мекият глас на шефа му.

— Трябва ми помощта ви.

— Казвай.

— Хората, които са виновни за състоянието на брат ми, са го открили. Той е в болницата „Грамърси“ в Ню Йорк. Устроиха ми капан, но успях да се измъкна. Трябваше да го очаквам, но ме свариха неподготвен. Налага се да измъкнем Джордж оттам, за да не могат да го използват срещу мен. Трябват ми хора, които да го охраняват, докато намерим лекар за прехвърлянето му. Или навярно вие можете да пратите хора за прехвърлянето. Ако действате бързо, сигурно няма да имате никакви проблеми. Ако мине повече време, почти е сигурно, че детективите от нюйоркската полиция ще го пазят и ще е много трудно да го измъкнем.

— Мислиш ли, че ченгетата ще се опитат да задържат брат ти? — попита Чоу.

— Не. Това са просто шайка корумпирани типове, които продават услугите си. Няма нищо законно.

— Разбирам. Колко е часът в Ню Йорк, два ли?

— Да.

Последваха няколко секунди мълчание. Навярно Чоу проверяваше в електронния си бележник.

— Няма да е трудно да намерим лекар и охрана. Даже може да пратя адвокат, който да разчисти пътя.

— Чудесно.

— Къде искаш да го отведат?

— В която и да е болница извън Ню Йорк. За предпочитане в Кънектикът.

— В такъв случай ще ни трябва линейка.

— Точно така.

— В какво състояние е брат ти?

— Не съм сигурен. Възстановява се от операция на главата и от удар. Но са го преместили от интензивното и е в нормално отделение.

— Ще ни трябва някакво разрешение от най-близкия му роднина. Как се казва жена му?

— Мерилин Девлин.

— Ще наредя на хората ни веднага да свършат тази работа.

— Благодаря. Изведете го от там и го скрийте.

Връзката прекъсна. Девлин затвори телефона. В кабината бе задушно. Отново се потеше, коляното му пулсираше и го болеше главата. Трябваше да телефонира на още един човек.

Той се присви, докато слушаше как телефонът звъни в дома на Мерилин. Тя отговори едва на петото позвъняване.

— Да.

— Мерилин, тук е Джак.

— Какво има, Джак?

— Нищо. Джордж е добре. Всичко е наред, но ти може да си в опасност. Трябва да вземеш децата и да се пренесеш в мотел или хотел. Изведи ги от къщата още тази нощ, веднага. Не чакай сутринта.

— За какво говориш, Джак?

— Мерилин, изслушай ме. Много ми е неприятно, че ти причинявам това. Възможно е да е излишно, но не мога да поемам рискове. Преследват ме хората, които пребиха Джордж. Може да се опитат да те заловят, за да стигнат до мен. Вече уредих да преместят Джордж. А ти и децата трябва да се скриете някъде.

— Господи, какъв кошмар.

— Съжалявам, Мерилин. Избери хотел извън щата Ню Йорк. Някъде в Кънектикът.

— Хм, например „Хилтън“ до Стамфорд.

— Хубаво. Запиши се под името Уилямс. Ще ти телефонирам сутринта.

— Сигурен ли си, че е необходимо, Джак?

— Сигурен съм.

— Добре. Добре.

— Съжалявам, Мерилин. Ще ти се обадя сутринта.

Девлин затвори преди тя да успее да му зададе други въпроси. С облекчение отвори вратата на кабината и излезе от бара на Седмо авеню.

Докато чакаше свободно такси, премисли всичко стъпка по стъпка. Полицаите знаеха къде е Джордж, но не можеха да го задържат в болницата или да го арестуват. Чоу не би трябвало да има проблем да го премести.

Малка вероятност имаше корумпираните ченгета на Кели да стигнат до Мерилин, но Девлин не можеше да си позволи този риск. Дори да не се опитаха да я задържат, те можеха да я проследят до Джордж и щяха да използват това, за да принудят Девлин да излезе на открито.

За момента беше успял да избегне капана им и да не позволи да използват семейството му срещу него.

Спря едно жълто такси и каза на шофьора да го откара на Уошингтън скуеър.

Ако ченгетата бяха проследили първото такси, почти нямаше вероятност да открият второто, но Девлин все пак не искаше да рискува. Накара шофьора да го остави откъм южната страна на Уошингтън скуеър и тръгна по Ла Гуардия към апартамента на „Пасифик Рим“ на западен Бродуей. Разбираше, че е трябвало отдавна да вземе такива предпазни мерки.

Когато най-после изми мръсотията от тялото си, минаваше три часа. Отпусна се на леглото и се опита да заспи, но мислите му бясно препускаха. Беше глупаво от негова страна да смята, че брат му може да лежи в болницата под собственото си име и в крайна сметка да не се превърне в мишена за враговете му.

Даде си пет часа преди отново да излезе на улицата. Имаше да върши много работа, а голяма част от нюйоркските полицаи го търсеха.

Най-после се унесе. Последната му мисъл бе какъв късмет е извадил с Джеймс Пони. При това, без да го моли. Трябваше да разбере как Пони успя да се окаже на необходимото място, в необходимото време. Девлин не можеше да повярва, че младежът го е проследил. Но тогава как Пони се беше появил в болницата? Трябваше да получи отговор на този въпрос.