Джон Кларксън
Лично правосъдие (27)

27.

Сюзън седеше, втренчена в телефона. Знаеше, че ще иззвъни в шест, но все още нямаше представа какво ще каже.

Не искаше никога повече да преживява онези два часа, които беше прекарала с Уекслър, след като си тръгнаха от бара сутринта, но за първи път наистина вярваше, че не може да направи нищо.

Когато Уекслър й каза, че тази сутрин ще се качи в апартамента заедно с нея, Сюзън не се изненада. Той като че ли притежаваше безпогрешен усет кога тя най-малко иска да го вижда.

Беше започнало като винаги — съблече го, направи му комплимент за тялото му, каза му колко голям пенис има. Но когато този път я заведе в банята, вече бе напълно еректирал. Жестокостта, която й готвеше, го възбуждаше.

Както обикновено, тя трябваше да свали гащичките и сутиена си, но сега я накара да коленичи пред него върху голия под. Отначало просто й беше неудобно. После започна да я боли. Продължи да ближе пениса му, но се отпусна назад върху прасците си, за да облекчи натиска върху коленете си. Но така плочките просто се впиха на друго място.

Сюзън отдръпна уста от него и протегна ръка към свитата над ваната рогозка.

Уекслър бързо я хвана за косата и рязко придърпа главата й към себе си. Болката бе незабавна и силна.

— Да съм ти казвал да спираш?

— Коленете ме болят.

— И какво от това? Продължавай да ме смучеш, докато не ти кажа да спреш.

Той натисна главата й към пениса си и стъпи с десния си крак върху лявото й бедро, сякаш стъпваше на парапета на бара. После силно се отпусна върху нея, докато не почувства, че плочките се врязват в кожата й.

През цялото време буташе главата й назад-напред. Сюзън не успя да сдържи сълзите си. Мислеше си, че Уекслър скоро може да свърши, но той я отблъсна от себе си и силно я зашлеви.

— Ако искаш да плачеш, ще ти дам основание за това. Изправи се.

Сега вече Сюзън трепереше. Колкото по-уплашена беше и колкото повече я болеше, толкова по-голямо удоволствие изпитваше той.

Измъчва я повече от час. Нямаше кръв. Нямаше трайни увреждания или рани. Просто постепенно усилване на унижението и болката. Тя на два пъти понечи да се пресегне към аптечката, за да грабне ножицата от долната лавица и да я забие в него, но се овладяваше. Уекслър беше прекалено силен и бърз. Сюзън постоянно се сещаше за химикалката му, която стърчеше от окото на келнера.

Когато накрая бе вцепенена от срам и ненавист, Уекслър най-после си позволи да получи оргазъм.

Но дори след края на унизителния секс той не беше свършил. След като взеха душ и тя го облече, Уекслър й каза да седне на ръба на леглото.

— Това не ти харесва много, нали? — рече той.

— Не.

— В такъв случай искам да те попитам нещо.

Сюзън не отговори.

— Искам да те попитам какво ще направиш, за да ме спреш?

Тя вдигна поглед и не каза нищо.

Уекслър се наведе и стисна лицето й в ръка.

— Няма да направиш нищо. Не можеш да направиш нищо. Нямаш пари, приятели, власт, нямаш сила. Нямаш нищо.

Сюзън продължаваше да мълчи.

— Мислиш си, че онези жалки шест хиляди долара, която си спестила, могат да ти помогнат?

Въпросът болезнено прониза мозъка й. Откъде знае? Сякаш четеше мислите й.

— Зная за малката ти банкова сметка в „Ървинг тръст“ и за сейфа ти в „Кемикъл банк“. Мога да ти взема всичко само за минути. Мога така да уредя нещата, че да ти трябват години, за да стигнеш до парите си, ако изобщо успееш. Зная какво правиш, къде ходиш, с кого разговаряш.

Той приближи лицето си на сантиметри от нейното. Можеше да усети неприятния му дъх.

— Зная къде живее майка ти, зная за бедната ти монголоидна сестричка, зная за другата ти сестра, която живее с тъпия си съпруг в Розлин на Лонг Айлънд. Зная за живота ти повече от самата теб.

Сюзън се олюляваше. Ръцете й затрепериха от страха и омразата, която я изгаряше.

Уекслър се изправи, пусна брадичката й и отстъпи назад.

— Аз те притежавам и в момента, в който се уморя от теб, ще те изхвърля обратно на боклука. Така че недей да ми досаждаш с детинското си цупене. Бъди готова довечера в обичайното време. И се помъчи да свикнеш, да ти харесва. Предпочитам да виждам около себе си весели хора.

Той се обърна и я остави да седи на леглото. Тя просто падна назад, сви крака към гърдите си и остана в тази поза в продължение на часове, потъвайки по-скоро в мъглива умора, отколкото в сън. Но в шест часа вече беше будна и гледаше втренчено телефона с някаква изтощена напрегнатост. Инстинктивно разбираше, че поведението на Уекслър е свързано с тайнствения господин Смит. Бе го разярил с нещо и Уекслър го беше нарочил за своя жертва. Сюзън разбираше, че никого не е мразила толкова силно, колкото Робърт Уекслър. Той представляваше заплаха за живота й, за семейството й, за Сиси, за всичко. Но не знаеше как да го спре.

В шест и пет телефонът иззвъня и я сепна. Успя да вдигне слушалката едва при третото иззвъняване.

— Ало?

Разнесе се женски глас.

— Ало, Сюзън ли е?

— Да? — Гласът й бе непознат. — Кой се обажда?

— Не съм сигурна дали си спомняте за мен. Казвам се Марджи. Запознахме се в среднощния клуб, в който работите. Бях с много красив, висок, тъмнокос мъж. Сигурно не си спомняте името му. Тогава се запознахте и с него.

— Не, действително не…

— Зная, че е странно да ви се обаждам в шест часа така ненадейно, но наистина искам да разговарям с вас.

Въпреки помътненото си съзнание, Сюзън започваше да проумява значението на думите й.

— А, да — каза тя. — Спомних си. И аз искам да разговарям с вас.

— Добре. Заета ли сте сега? Навярно бихме могли да пийнем по нещо.

— Чудесно — отвърна Сюзън, — кога и къде?

— Да речем след около час. Знаете ли ресторанта „Мълхоланд драйв“?

— На пресечката на Шейсет и трета и Трета улица ли?

— Да. Точно там.

— Добре. Ще се срещнем в седем.

— Отлично.

Сюзън затвори телефона. В другия край Дарил погледна към Девлин.

— Като че ли разбра.

— Добре. Благодаря ти.

— А сега какво?

— Ще трябва да се срещнеш с нея.

— Защо?

— Не трябва да я виждат с мен, докато не се уверя, че е безопасно.

— Ами аз?

— Ти ще си просто нейна приятелка, с която се среща, за да пийнете нещо. Ако я следят или има какъвто и да е друг проблем, тръгваш си и всичко свършва.

Няколко секунди Дарил мълчаливо гледа към Девлин.

— Предполагам, че ще предпочета това, отколкото да си остана вкъщи и да гледам новините.