Джон Кларксън
Лично правосъдие (33)

33.

Девлин стигна до залата на Одзава с наетия седан и после освободи шофьора.

Отиде до офиса, за да се срещне с японеца. Жена му каза, че Джеймс Пони е в залата на горния етаж и го очаква.

Пони беше коленичил пред олтара в отсрещния край на помещението.

Девлин си събу обувките и седна със скръстени крака на пода до младежа.

— Виждам, че си се справил — каза Пони, като се обърна към него.

— Без теб нямаше да успея.

— Не. Не и ако онова ченге е било добър стрелец.

— Защо дойде там? Проследи ли ме?

— Не. Сенсей Одзава ми каза, че ако не съм с теб, може да е от полза да стоя при брат ти. Затова отидох в болницата.

— Кога?

— Малко след като ти си тръгна вчера.

— И през цялото време ли си стоял там?

— Да.

— Видя ли брат ми?

— Да.

— Как е той? Още ли е в кома?

— Като че ли спеше. Веднъж, когато сестрата дойде да го види, той се опита да я задържи с ръка и промълви нещо, но тя му каза да си почива и да не се вълнува.

— Господи, може би наистина ще се оправи.

— Струва ми се, че ще се оправи.

— А как се озова във фоайето?

— Не ми позволиха да остана в стаята на брат ти след часовете за посещения, затова слязох долу във фоайето и застанах на пост. Седях много тихо. Когато влезе, ти не ме забеляза.

Девлин се обърна към олтара. Точно пред тях имаше висока около един метър продълговата маса от светъл махагон. Беше безупречно полирана и като че ли се сливаше с дървения под на залата. Върху нея имаше малък поднос с оризов сладкиш, наречен „мушимочи“, две черни лакирани вази със зелени листа и дървена кутия за кадене на тамян.

Зад масата върху изкусно вградена в ъгъла на помещението лавица се виждаше черна лакирана поставка с блестящ самурайски „дълъг меч“. Девлин реши, че това е фамилният меч на Одзава, навярно изработен от някой известен японски майстор и предаван от поколение на поколение. Над него имаше обикновен свитък с японско калиграфско писмо.

Олтарът му вдъхваше едновременно ведрина и тревога. Мечът беше свещен предмет, но на Девлин той напомняше за внезапна, неумолима смърт.

Разбираше, че опияняващият свят на насилие и вероятността от внезапна смърт привличат младежа до него. Нищо не караше човек да усеща живота в себе си по-силно от допира до смъртта. Пони бе усетил малко от това опасно вълнение.

Девлин се отърси от мислите си и каза:

— Онова, което направи с ченгетата, беше много опасно.

— Не, не чак толкова. Те изобщо не ме усетиха. И нито един от тях не беше трениран.

— Защо държеше едрия, докато риташе партньора му?

— Трябваше. Беше прекалено едър, за да го оставя да обикаля около мен. Освен това знаех, че когато започна да го удрям, ще се мърда насам-натам. Не можех да си позволя каквато и да е загуба на време.

— Интересно.

— Пък и това ми даваше опора. Така можех по-силно да ритам другия.

— Разбирам. Колко тежиш?

— Осемдесет и три килограма.

— Силен си. И си смел. Или си луд?

Пони не отговори на забележката.

— Нали не си размислил да работиш заедно с мен? — попита Девлин.

— Не.

Девлин кимна.

— Добре. Навярно ще тръгнем срещу някой от тях след два-три дни. Не искам да спираме, докато не свършим. В момента чакам да получа малко информация. После ще съм в състояние да им нанеса сериозен удар. Междувременно искам да ти разкажа всичко, което се случи досега. Сенсей Одзава не знае цялата история.

Докато го слушаше, Пони седеше почти неподвижно. Не го прекъсваше с въпроси и му отдаваше цялото си внимание. Изражението на лицето му изобщо не се променяше.

Към четири часа се появи госпожа Одзава и им поднесе лека храна от задушени зеленчуци с печено пиле и кафяв ориз. Пони като че ли ядеше колкото да си напълни стомаха. Пиха обикновена вода.

— Добра храна — каза след това младежът. — Без мазнина. Нуждаеш се от сън. Защо не си починеш няколко часа? Имаш ли да правиш нещо довечера?

— Да.

— Ще дойда с теб.

Това не беше въпрос. Беше заявление, изречено без прикритост или престореност. Безстрастието на Пони правеше работата с него лесна.

— Да — отвърна Девлин, — бих искал да дойдеш с мен, но засега не е необходимо да те виждат. Не мога да си позволя да загубя преимуществото, че никой не знае нищо за теб.

— Разбира се.

Девлин телефонира на Мерилин в хотела й в Кънектикът. Каза й къде е преместен Джордж и се договориха да се срещнат в 19:30 ч. После легна на рогозката, която му постла в ъгъла на залата Пони, и бързо заспа. Младежът го събуди в 18:00 ч. Наетата кола ги чакаше и в 18:30 ч. те поеха към „Хилтън“.

В автомобила Девлин продължи дрямката си. Когато пристигнаха в хотела, Пони остана в колата, а Девлин отиде на срещата с Мерилин.

Тя отвори вратата на стаята си и Девлин остана поразен от настъпилата в нея промяна. Откакто не се бяха виждали, тя бе отслабнала поне с пет килограма. Изглеждаше измъчена.

Мерилин забеляза изненадата му и каза:

— Зная, че изглеждам ужасно, но мисля, че най-лошото вече мина. Най-после мога отново да поемам храна.

Девлин хвана ръката й.

— Съжалявам, Мерилин. Иска ми се да можех да направя нещо. Да предотвратя всичко това.

— Това вече няма значение, Джак. Току-що се връщам от болницата. Джордж е много по-добре, това е важното сега. Фрактурата не оказва натиск и пораженията от удара отминават. Той разговаря с мен и ме позна, Джак. Казаха, че през повечето време спи, но че определено оздравява.

— Слава богу.

— Докторът даже спомена, че могат да го върнат да се възстановява вкъщи.

— Наистина ли?

— Каза, че Джордж може да се оправи вкъщи също толкова добре, колкото и в болницата. Могат да го изпишат след седмица. Навярно по-малко.

Хотелската стая беше прохладна и тиха. Двамата седяха и разговаряха. На Девлин му се струваше, че Мерилин приема случилото се като някакъв ужасен инцидент, свързан с опасното място, наречено Ню Йорк. Той й обясни, че тя и децата трябва да останат в хотела, докато не се погрижи за хората, които бяха пребили брат му. Остави я да си мисли, че работи с полицията.

Обсъдиха въпроса къде да отведат Джордж след изписването му. Разработиха план, според който Мерилин щеше да вземе децата и да наеме лятна къща в Кейп Код. Бяха ходили на летуване там и преди. Джордж щеше да отиде при тях веднага щом лекарите му позволяха.

Мерилин каза, че ще уреди нещата още на другия ден. Ако всичко минеше според плана, след два-три дни можеха да се преместят.

С това разговорът завърши. Девлин се обърна да си тръгва, а Мерилин го прегърна и рече:

— Благодаря ти, Джак. — Прегръдката й го трогна толкова силно, че се изненада. В този момент се чувстваше така, сякаш все още има семейство.

Но в следващия си помисли, че семейството му никога няма да е същото като преди. Винаги, щом го видеше, Мерилин щеше да си спомня за случилото се със съпруга й, с бащата на нейните деца, с основата на семейството й. Едрият, силен и добър Джордж, толкова тежко наранен и така внезапно смален, навярно завинаги. Раздразнението, тревогата и гневът на Девлин продължаваха бавно да къкрят и да кипят.

По обратния път до Манхатън двамата с Пони се разбраха Девлин да прекара със Сюзън колкото време бе необходимо, но и че тя не трябва да напуска хотела.

Девлин си помисли дали да не я премести в друг хотел, но не беше резервирал стая. А и не бе сигурен, че тя ще се съгласи да събере нещата си и да се премести посред нощ. Този въпрос трябваше да почака до утре. Междувременно щеше да изпълни обещанието си и да я заведе на вечеря.

Договориха се докато Девлин е със Сюзън, Пони да чака на първия етаж на „Мариот“.

— Просто гледай какво става — каза му Девлин. — Не би трябвало никой да знае, че тя е там, но бъди предпазлив. Предупреди ме, ако видиш някой подозрителен.

— Ясно. Трийсет и четири седемнайсет.

— Да. Между другото, нали знаеш, че ще трябва да носиш и нещо друго, освен тази черна тениска и джинсите.

— В апартамента си имам други дрехи.

— Тогава хайде да спрем там и да ги вземем. Риза, панталони и обикновени обувки. Имаш ли?

— Разбира се.

Апартаментът на Пони се намираше на 13 Запад и Тринайсета улица. Адресът се стори на Девлин забавен. Пони се появи след петнайсет минути. Носеше закопчана догоре черна копринена риза и черни копринени панталони. Обувките му бяха черни мокасини.

Беше си сложил гел и бе сресал смолисточерната си коса право назад. Така изглеждаше по-възрастен. Девлин знаеше, че екзотичният му вид, високите скули, дрехите и маниерите му ще му осигурят лесен достъп до баровете и клубовете, в които щеше да му се наложи да го води. Пони постоянно го впечатляваше.