Джон Кларксън
Лично правосъдие (30)

30.

Одзава ръководеше частно училище по бойни изкуства. За него знаеха съвсем малко хора и нямаше свободен прием. Именно това бяха ресурсите, които можеше да осигури „Пасифик Рим“. Девлин се радваше, че проблемът му някак си е съвпаднал с интересите на Уилям Чоу. Или навярно, помисли си той, разказът на шефа му за представителите на „Икеда“ в публичния дом на Уекслър просто представляваше начин да му помогне. Не би направил такова нещо покрай главата на Чоу. Но всъщност нямаше значение. Ресурсите на „Пасифик Рим“ щяха да са му от огромна полза.

Залата се намираше в малка четириетажна сграда, в която имаше склад и жилищни апартаменти. Целият блок принадлежеше на Одзава. На първия етаж имаше гараж за няколко автомобила. До вратата на гаража имаше по-малка, облицована с метал врата. Ниското стълбище зад нея водеше към офиса на Одзава и към апартаментите. До вратата се виждаше само един звънец без име. Девлин го натисна и изчака автоматичното отключване на вратата. Вместо това я отвори възрастна японка, която някак си успя в същото време и да се поклони. Тя протегна ръка и се представи като госпожа Одзава. Беше дребна дори за японка, но имаше прекрасна усмивка и приветливо излъчване. Госпожа Одзава носеше спретнат сив костюм и семпъл перлен наниз. Дрехите й бяха подходящи за бизнес в някой офис в центъра, макар че минаваше девет часа и сградата се намираше в деловата част на града.

Девлин я последва по стълбището и двамата влязоха през втора врата. Жената тихо го поведе по тесния коридор към офиса на Одзава. Тя леко се поклони и му даде знак да влезе. Одзава седеше зад голямо бюро със солидна сива плоча, подпряна върху две яркочервени стоманени стойки, кръстосани под формата на голямо, червено X.

Японецът се изправи и се ръкува с Девлин. Изглеждаше точно като човек, който би трябвало да седи зад бюро, направено от стомана и камък.

Девлин стисна ръката му и почувства огромната му сила. Одзава бе нисък и набит, но не дебел, и му заприлича на малък бик.

Девлин прецени, че Одзава трябва да е в края на петдесетте си години. Имаше широко лице, излъчващо сурова красота. Прошарената му коса беше по-дълга, отколкото човек можеше да очаква за възрастта му. Носеше черни панталони и късо кимоно от черна коприна.

Той даде знак на Девлин да седне и без предисловие му каза:

— Разговарях с господин Чоу. Той ми обясни какво ви трябва. Имам един младеж, който според мен е точно за вас. Истински боец. Изключителен. Учил е иайдо при мен и айкидо, карате и джудо при други учители. Освен това добре владее джиу-джицу.

— Звучи страхотно.

— Да. Да. Малко маниакално, а? Но наистина е страхотен.

— Може ли да борави с оръжие?

— Само със сабя.

— Иайдо?

— Хай. Ние смятаме, че сабята е източник на борбата. Може и да знае нещо за огнестрелното оръжие, но мисля, че никога не би се докоснал до него. Чоу-сан каза да няма никакви пистолети.

— Не и от наша страна. Но не мога да гарантирам, че някои от хората, с които ще си имаме работа, няма да носят огнестрелно оръжие.

— Разбирам. Добре. Сега ще ви запозная с господин Пони.

Одзава го поведе нагоре по стълбите към третия етаж, където се намираше залата за тренировки. Тя заемаше целия етаж на тесния жилищен блок. Голият дървен под бе полиран до лек блясък. Това незабавно впечатли Девлин. Беше направен от здрав бял дъб. Безупречни дъски без нито един чвор, поставени толкова плътно една до друга, сякаш бяха едно цяло.

Участъкът до входа бе покрит с килим, върху който бяха поставени четири сгъваеми стола. В отсрещния край имаше малък олтар. Пред него беше коленичил мъжът, когото бе избрал Одзава. Девлин остана поразен от ръста му. Изглеждаше дребен за човек, който се биеше без оръжие. Особено като се имаше предвид ръстът на мъжете, с които щеше да им се наложи да се сблъскат. Мъже като Джо и Еди.

Когато влязоха, човекът се изправи и се обърна. Девлин отново се изненада. Мъжът изглеждаше много млад.

Двамата с Одзава бяха обути, затова не стъпиха върху дъбовия под. Те изчакаха младежът да се приближи до тях. Приличаше на индианец, но Девлин никога не бе виждал индианец с такъв цвят на кожата като на Джеймс Пони. Беше тъмнобронзов със смолисточерна коса. Скулите му определено изглеждаха индиански, както навярно и носът му, само че очевидно му го бяха чупили прекалено много, за да запази класическата индианска клюновидна форма.

Когато младият боец застана пред тях, някои от опасенията на Девлин се разпръснаха от тихата властност и сила, излъчвани от него. Въпреки че бе едва около метър седемдесет и пет, физическото му присъствие беше внушително. Имаше дълги ръце, яки кости, широки длани и целият бе изкован от мускули. От онези мускули, които се дължат на упражнения и тренировки. Пълна противоположност на мускулите на културистите, които Девлин смяташе за изкуствени.

Пони застана пред тях бос. Носеше черни джинси и черна тениска. Никакви излишни дрехи, никаква излишна плът, нищо излишно. Абсолютно никаква престореност.

Одзава ги представи:

— Господин Девлин, това е Джеймс Пони. Джеймс, господин Девлин.

Двамата се ръкуваха и безмълвно се прецениха един друг. Девлин реши да премине направо на въпроса.

— Джеймс, господин Одзава обясни ли ви каква е задачата?

— Ръкопашен бой. Извън спортната зала. Истински бой.

— Какъв опит в боя имате?

— Имате предвид, освен тренировките и състезанията ли?

— Да.

— Недостатъчно. Бил съм известно време бодигард и охрана в заведение. Работил съм за две детективски агенции в града. Налагало ми се е да обуздавам хора, да се справям с дребни проблеми, но никога не съм се бил с опитен боец. Само в спортната зала.

— Хората, с които ще си имаме работа — продължи Девлин, — не са много тренирани, но са едри, силни, подли и определено безразсъдни. Могат да понасят много болка. Всъщност невероятно много. Ще трябва да ги поразявате светкавично. Сигурен съм, че имате страхотна техника, но не съм сигурен, че притежавате ръста и силата бързо да поваляте огромни мъже.

Пони се замисли за миг. После отвърна:

— Бих се изненадал, ако не успея да направя каквото е нужно.

— Сигурен ли си?

— Да. Но мога да греша, разбира се.

Нямаше какво да му отговори, така че Девлин просто внимателно продължи да разглежда Пони. Отблизо не изглеждаше дребен. Раменете и ръцете му бяха изключително мускулести. Краката му бяха яки. Но преди всичко той стоеше пред Девлин без никаква самоувереност или поза. Беше сдържан, спокоен и безстрастен, но напълно съсредоточен.

— Откъде сте, Джеймс? — попита го той.

— От Лонг Айлънд.

— Приличате ми на индианец.

— Майка ми е индианка. Но баща ми е португалец. Дедите му са били китоловци.

— Разбирам. — Португалец и индианка, помисли си Девлин. Никога досега не бе виждал кожа като на Пони, защото никога не беше срещал такова съчетание. Изглежда младежът бе уникален.

Реши да се довери на Одзава. Чоу никого не препоръчваше случайно.

— Добре, господин Пони, господин Одзава. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Навярно ще започнем след ден-два. По-късно ще поговорим повече.

Одзава се поклони и отговори:

— Хай. Хонорарът на господин Пони е петстотин долара на ден. Ако поискате да тренирате в залата, таксата е петдесет долара на час. Чоу-сан каза да пратим сметката на „Пасифик Рим“.

— Чудесно — рече Девлин. — Ще се върна утре по обед и тогава ще ви дам подробностите.

Той се ръкува с двамата мъже, обърна се и излезе от залата.

 

 

Когато влезе в хотелския апартамент, беше почти единайсет, Сюзън седеше сама на дивана и пиеше водка със сода и лед.

Бе толкова спокойна в алкохолния си свят, че напомни на Девлин за сдържаното излъчване на Джеймс Пони.

Алкохолната отпуснатост на Сюзън беше изтрила напрежението от лицето й. Около нея се носеше някаква странна ведрина. Никаква поза или престорено изражение не разваляше тъмната й италианска красота.

Девлин се усети, че я зяпа и се насили да откъсне очи. Нямаше време за фантазии, свързани със Сюзън.

Той я поздрави и влезе в малката спалня, за да потърси Дарил. Не се изненада, че двете жени не са в една и съща стая.

Дарил гледаше телевизия. Звукът беше силно намален. Очевидно чакаше новините в единайсет.

Когато Девлин влезе, тя изключи телевизора и го зачака да се приближи.

Той седна на стола и вдигна крака на леглото.

— Добре ли си?

Дарил сви рамене.

— Какво стана, след като излязох? — попита Девлин.

— Ами първо принцесата си изпи водката. После си наля още водка със сода и седна на бюрото да пише нещо за онзи тип Уекслър. Когато започна, аз я оставих сама. Хвърлих един поглед в стаята преди петнайсетина минути и тя беше преполовила бутилката. Попитах я как е и ми каза, че е добре. Струва ми се, че иска просто да седи и да пие.

— Анестезия.

— Не забелязах да са я оперирали.

— Е, тя се откъсна от работата, от апартамента, от вещите си, изобщо от всичко, което беше.

— Пиеше си като смок и преди да й предложиш да напусне Уекслър.

— Не изпитваш особено състрадание към нея, а?

— Никакво.

— И защо?

— Защото съм уморена и ревнувам.

— Какво?

— Чу ме. Нямам навик да си признавам такива неща.

— Стига, Дарил…

— Не ми казвай стига. Накара ме да превържа окървавената ти глава, да ти пазя пистолета и да дундуркам една объркана, пияна жена, но не се преструвай на изненадан и не ме карай да се чувствам глупаво, когато ти казвам, че ревнувам.

Девлин хвана ръката й.

— Дарил, тя не ме интересува. Искам да ми помогне да се справя с Уекслър.

— Тя е от онези жени, които не могат без мъже, Джак — тихо отвърна Дарил. — Ти я отне от мъжа, който я поддържаше, и се очаква, че ще заемеш мястото му. Тя определено ще го поиска от теб.

— Сюзън не знае какво иска.

— О, да, отлично знае. Видях как те гледаше, когато влезе в онзи бар долу.

Девлин се изправи.

— Виж, Дарил. Не давам и пукната пара какво иска тя. Важното е какво искам аз. А аз искам от нея информация за Уекслър и ще я получа.

— А не се ли питаш какво искам аз?

— Какво искаш?

Дарил въздъхна.

— Не зная. Предполагам, че в момента просто искам да поспя.

— Добре. Аз ще се върна сутринта.

Девлин се върна в гостната.

Сюзън вдигна поглед и проследи приближаването му.

— Мой ред ли е? — попита тя.

Въпросът й накара Девлин да се зачуди дали не е било лудост да смята, че двете жени ще търпят това положение.

— Предполагам — усмихна се той. — Как се чувствате?

— Горе-долу добре, но още е рано.

Девлин се зачуди още колко време ще пие, но не каза нищо.

— Забравих, тъкмо започвате деня си.

— В общи линии. Ще остана будна цялата нощ, това е сигурно.

— Е, успяхте ли да напишете нещо за мен?

— Започнах. Там е. Може би е по-добре да ми задавате въпроси.

Девлин отиде при бюрото и взе листа с емблемата на хотела. Сюзън беше написала името на Уекслър, адреса му и телефонния му номер. Почеркът й бе съвършен, направо като от учебник. Издължен и изящно оформен. На следващия ред беше написала: „Уекслър е сводник и е извратено агресивно копеле“. Това бе всичко.

Той взе листа и химикалката и се върна при дивана, на който седеше Сюзън. После се намести до нея и рече:

— Е, имаме основните неща, сега да се опитаме да попълним някои подробности.

През следващия час той я подложи на подробен разпит. Започна от времето, когато се беше запознала с Уекслър, и продължи нататък внимателно и методично.

Сюзън отпиваше от водката си и отговаряше на въпросите. Приказваше, без да влага каквото и да е чувство. От време на време млъкваше и изчакваше да си спомни нещо. Понякога успяваше, друг път просто свиваше рамене и отвръщаше „Не мога да си спомням“ или „Не зная“.

През паузите Девлин се усети, че втренчено гледа лицето й. Съвършен нос, големи, малко бадемовидни очи, пълни устни — имаше на какво да се наслаждава. Сюзън изобщо не се опита да го залови, че я зяпа. През повечето време гледаше право пред себе си, почти неподвижна, почти без да извръща очи към него.

Когато разпитът свърши, той знаеше за Уекслър повече, отколкото се бе надявал. Знаеше за трите сгради, които Уекслър притежава и за онази, която наскоро беше продал. Знаеше за две от колите му и дори регистрационния номер на мерцедеса. Колкото повече разпитваше, толкова повече неща си спомняше Сюзън.

Тя си спомни за банките, с които си бе имал работа Уекслър. Спомни си номерата на няколкото му кредитни карти. Знаеше имената на поне десет души, които работеха за него.

Всеки въпрос разкриваше нов пласт. Нови данни. Сюзън дори смяташе, че знае името на застрахователната му компания.

Когато свършиха, беше почти един часа през нощта. Дарил спеше. Девлин се чувстваше изсмукан. Сюзън изглеждаше така, сякаш се готви да започне вечерта.

Телефонира на Зитър, за да разбере какви успехи е постигнал в събирането на данни за Патрик Кели.

Зитър вдигна телефона в офиса си още при първото позвъняване.

— „Интрепид“.

— Зитър? — попита Девлин.

— Да. Сам Боклукчията.

— Ходил си на лов за боклуци, а?

— Ти знаеше, че ще го направя, когато ме накара да ти събера информацията.

— И как се справи?

— Не е зле. Имам още около половин час работа тук, после свършвам. Времето ми за лягане вече минава.

— И какво откри?

— Достатъчно, за да започнеш. Една телефонна сметка и съобщение от американската акционна борса. Имам един анулиран чек, който ме кара да смятам, че в купчината има и още. Ако имам късмет, може би и банково съобщение.

— Хубаво. Много хубаво.

— По кое време ти трябват тези неща?

— В десет часа сутринта.

— Добре. Ще преровя набързо останалата част от нещата, после ще напиша важното на ръка. Ще го оставя на бюрото на секретарката ми. Казва се Силвия. До девет часа със сигурност ще е в офиса. Мен може да ме няма. Просто го вземи от нея.

— Добре. Чудесно. Благодаря ти, Сам.

— Тук има още, но шибаното време просто не ми стига. Няколко писма и такива работи. Интересуват ли те?

— В момента не. Остави ми всичко по финансовите въпроси. Можеш ли да задържиш всичко, което ти се стори полезно, в случай че поискам да го прегледам?

— Да. Ще ти дам каквото искаш и ще запазя останалото.

— Благодаря. Ще се чуем утре сутрин.

— По-късно сутринта.

— Добре.

— Лека нощ.

Девлин затвори и седна за десет минути на бюрото в хотелската стая, за да препише на чисто бележките си от разговора със Сюзън. Тя седеше на дивана. Почти не помръдваше. Единственото движение, което той долавяше с периферното си зрение, беше движението на чашата с водката.

Когато Девлин свърши, внимателно сгъна бележките си и ги постави в един от пликовете с емблемата на хотела. Едва след като го прибра в джоба на сакото си, Сюзън му каза:

— Трябва да обсъдим още няколко неща, господин Девлин.

Той се обърна да я погледне.

— Да?

— Колко време ще остана тук?

— Най-много две-три нощи.

— А после?

— Зависи.

— От какво?

— От успеха на разправията с Уекслър.

— Ще го убиете ли?

— Не убивам хора.

— Е, може и да ви се наложи, ако искате да победите Уекслър, защото той ще ви убие при първа възможност.

— Оставете аз да се тревожа за това.

— Ако ви убие, проблемът става и мой.

— Ще се опитам да не ви причинявам проблеми.

— Що за отговор е това?

Девлин за първи път долови в гласа й остра нотка.

— Извинете ме, ако ви е прозвучало саркастично. Уекслър няма да ме убие.

Сюзън яростно го изгледа за миг, после попита:

— Ами парите, за които споменахте?

— Ще изпълня своята част от договора ни.

— Утре става ли?

— В брой?

— Да.

Яростният поглед се замести със скептицизъм.

— Плащате много пари за това.

— Все още нищо не е свършило. Възможно е да има още много работа.

— Какво искате да кажете?

— Не съм сигурен.

— И какво си мислите, че ще получите срещу онези десет хиляди?

— Помощта ви.

— Искате да кажете, че ще трябва да правя каквото ми кажете ли?

— Само по отношение на Уекслър.

— Е, Уекслър ме чука, когато си пожелае. Сега ще се налага ли да се пускам и на вас?

Девлин виждаше, че алкохолът се е смесил с яростта на Сюзън. Изглеждаше готова да се разбеснее.

— Не. Няма такова нещо. Каквото и да е правил Уекслър с вас, правил го е той, не аз. Ако искате да си го изкарате на някого, изкарвайте си го на него. Други въпроси?

— Просто не исках да се чувствам като предмет. Защо правите всичко това?

— Не се опитвам да правя такова нещо. — Девлин търпеливо отговори: — Вече ви обясних, но ще го повторя. Не е трудно да се разбере, Сюзън. Уекслър едва не уби брат ми. Навярно го е осакатил за цял живот. Опита се да убие мен. И подозирам, че стига да му се удаде възможност, ще направи същото с вас. Навярно повечето хора могат да оставят тип като Уекслър да се измъкне безнаказано, но не и аз. Няма да го оставя. Разбирате ли какво ви казвам?

Сюзън се отдръпна.

— Все още не разбирам защо си мислите, че можете да му направите нещо. Той има връзки, пари, власт, приятели.

— Какви приятели?

— Ченгета.

— Какви ченгета?

— Не съм сигурна. Но някой нависоко. Има някакво ченге, което закриля Уекслър и бара.

— Какво друго знаете?

— Единственото, което зная, е, че Уекслър е в състояние да направи ужасни неща и че последствията изобщо не го интересуват. Държи се така, сякаш е неуязвим.

— Не е така. Повярвайте ми. Човек е неуязвим само ако не притежава нищо.

— Предполагам, че попадам в тази категория.

— Не още.

Сюзън остави чашата си и се изправи. Бялата й копринена блуза и тъмните панталони нямаха нито една гънка. Гласът й леко трепереше.

— Не още, но съм съвсем близо.

Тя се приближи до бара, за да си вземе цигара. Докато я палеше, ръката й трепереше. Сюзън ядосано хвърли кибритената клечка в пепелника.

— Майната му! Дори не мога да си запаля цигара, без да го покажа. Седя тук и се опитвам да се владея, но съм адски уплашена. Какво, по дяволите, ще правя? Кажете ми!

Девлин също се изправи и се приближи към нея.

— Тази нощ ще останете тук — търпеливо каза той. — Ще поспите, когато можете. Утре сутрин ще се върна и ще обмислим плана за деня. Както и вдругиден, и по-вдругиден. Ден по ден нещата стават съвсем ясни. Никой не знае, че сте тук. След няколко дни ще се преместим в друг хотел. Ако сте разумна и предпазлива, никой няма да ви открие. Ще имате много време да премислите положението. Възможно е да отнеме седмица. Може би месец. Но скоро ще разберете какво да правите. Скоро Уекслър ще напусне живота ви. Ще си намерите апартамент, работа. Каквото и да ви струва. Оцелели сте досега, ще оцелеете и занапред. Просто потърпете. И не се отделяйте от мен.

Сюзън продължително издиша цигарения дим.

— Добре.

— Чудесно.

— Няма ли да останете тук тази нощ?

— Не. Трябва да си взема чисти дрехи и да свърша някои неща сутринта.

— Значи оставаме сами с най-доброто момиче на Америка?

— Тя ми каза, че тази нощ ще ви прави компания.

— Предполагам, че ще се чувствам по-добре, като знам, че не съм сама.

— Сигурен съм, че е така.

— Какво има между вас и русата красавица?

— Приятели сме.

— Само приятели ли?

Девлин не отговори.

— Добре. Това си е ваша работа. Кога ще се върнете?

— Към единайсет и половина — дванайсет.

— Мислите ли, че няма да е опасно, ако изляза на разходка?

— Сега ли?

— Когато изгрее слънцето.

— Вдигнете си косата и си сложете слънчеви очила. Променете си малко вида.

— О, разбира се. Но утре ще съм по-руса и от мис Америка.

— Наистина ли?

— Наистина. Променяла съм си името и външния вид достатъчно, за да зная, че това заблуждава онзи, който те преследва.

— Каква е последната ви фамилия?

— В момента съм Фърлонг. Но съм се казвала Фройнд, Фриш, имала съм и други фамилии.

— Сюзън истинското ви име ли е?

— Да.

— А истинската ви фамилия?

— Ферленгети.

— Е, Сюзън Ферленгети, може би е време да се върнете към действителната Сюзън. Ще се видим утре сутринта.

Девлин тръгна към вратата. Сюзън се отдалечи от бара и застана на пътя му.

— Няма ли да ме цункаш за лека нощ?

Стоеше точно пред него. Беше толкова близо, че той можеше да усети парфюма й и мириса на водка и цигари. Толкова й бе лесно да изглежда изкусителна, че дори Девлин се изненада колко бързо е изпълнила стаята със сексуално напрежение.

Той не се приближи към нея.

— Не тази нощ, така ли? Тогава някоя друга?

— Сюзън, не усложнявай нещата. Моля те.

— Че защо?

Девлин се усмихна на небрежния й въпрос.

Тя направи крачка. Едрите й гърди леко се опряха в него. Сюзън пъхна ръце под сакото му и го прегърна.

— Ти си по-силен от любовта, господин Девлин. — Дясната й ръка се плъзна нагоре и стигна до кожения кобур. — О, какво е това? Големият ти патлак?

Девлин леко хвана китката й, за да не пипа оръжието му.

Тя се поусмихна.

— О. Най-после те накарах да ме докоснеш.

Сюзън бавно издърпа дланта си от кобура и се облегна за миг с две ръце на гърдите му. После се отдръпна назад.

— Ти не си единственият, който трябва да устоява, знаеш ли?

— Но не усложнявам нещата.

— Нима? Прати някаква си млада красавица да ми предаде предложението ти. Избави ме от човек, който правеше живота ми черен. Нае ми хотелски апартамент, обеща да ми дадеш пари и да ме закриляш. Играеш си на големия, красив мъжага и очакваш да ти устоя?

— Да.

Сюзън отметна косата си назад и се отдалечи от Девлин.

— Добре. Но няма да го направя трезва.

Тя взе чашата си, седна на дивана и включи телевизора.

— Затвори вратата към стаята на мис Америка. Не искам да я будя. Може да дават някой хубав филм.

Той затвори вратата на Дарил и излезе.