Джон Кларксън
Лично правосъдие (37)

37.

Колата го остави пред апартамента на „Пасифик Рим“. Девлин нареди на шофьора да го чака.

Взе душ, преоблече се и седна на телефона. Свърза се с Уилям Чоу, информира го за последните събития и му обясни плана си.

— Ако планът ти има някакъв шанс — отвърна му с тихия си глас Чоу, — хората на Паркър трябва да ти дадат железни доказателства. Ще го уведомя, че ако хората му успеят, ще им дадем извънредно възнаграждение от по пет хиляди долара. Успех, Джак.

Чоу затвори преди Девлин да има възможност да му благодари.

После телефонира на Мерилин и научи, че е наела къщата в Тръроу в Кейп Код. Тя му каза, че лекарите се надявали да изпишат Джордж след два-три дни.

Девлин излезе навън, качи се в колата и се насочи към „Карлайл“. Когато влезе в апартамента на Сюзън, беше малко преди дванайсет.

Сюзън бе поръчала да й донесат обяд от пилешка салата, плодова салата и леден чай. Изглеждаше бодра, весела и напрегната. Каза му, че има уморен и замаян вид. А той й отвърна, че обикновено е така, ако спиш само по два часа на денонощие.

Сюзън носеше семпла щампована рокля, златна гривна и съвсем малко грим.

Той беше по светлозелени ленени панталони, бежова риза от изкуствена коприна и светлосин блейзър, който скриваше кобура с пистолета.

— Как я караш? — попита я Девлин.

— Предполагам, че съм добре.

— Рано си станала. Успя ли да спиш цялата нощ?

— Не. Още не мога да се приспособя към нормалното време. Просто гледах всичките ти белези и си мислех.

— За какво?

— За много неща. За плана ти. За това, че трябва да престана да пия, ако искам да ти помогна.

— Трябва да намаляваш пиенето постепенно.

— Това да не е от програмата на „Анонимни алкохолици“?

— Да.

— Какво знаеш за тях?

— Не много. Зная, че действа.

— Още една задача, когато всичко това свърши.

— Нещата ще са много по-лесни за теб, когато всичко това свърши. Само потърпи още малко.

Девлин погледна към обяда на Сюзън и осъзна, че не е ял от много отдавна. Той вдигна телефонната слушалка и позвъни на обслужването по стаите.

— Тук е стая четири-осемнайсет. Помните ли последната поръчка, която изпълнихте? Донесете същото, но в двойно количество. Точно така. И побързайте.

— Значи искаш да обядваме заедно?

— Ако не възразяваш.

— Разбира се, че не възразявам. А после?

— Ще изчезна за известно време. Ще се върна в шест, за да се свържа с Уекслър.

— Сигурно ще е интересно.

— Ще се оправиш ли, докато се върна? — попита я той.

— Ще се помъча да поспя малко. Не мога да излизам навън, нали?

— Няма смисъл да рискуваме. Но знаеш ли какво? На излизане ще кажа на рецепцията да пратят масажистка. След масажа ще ти е по-лесно да заспиш.

— Как не се сетих? — усмихна се Сюзън.

— Защото постоянно си мислиш за Уекслър.

Донесоха обяда на Девлин и той светкавично го погълна. После се свърза с рецепцията и уреди масажистка за Сюзън. След това седна до нея на дивана.

— Просто потърпи — рече той. — Ще се видим по-късно.

Сюзън бързо го целуна и му каза да тръгва. Колата го очакваше отпред. Девлин се вмъкна на задната седалка и даде адреса на агенцията на Паркър.

Пристигна малко след два часа. Паркър му подаде папка със седем плътно напечатани страници.

— Самият аз още не съм ги чел — каза детективът. — Предлагам да поседим тук и да видим с какво разполагаме.

Двамата започнаха да четат. Още на втората страница Девлин разбра, че хората на Паркър са разкрили толкова много информация, че направо се бяха затрупали.

Бяха започнали с онези имоти на Уекслър, за които знаеше от Сюзън. Бързо бяха разкрили, че сградите принадлежат на корпорацията „Колвил“. Оттук бяха проверили в компютърния архив, съдържащ данни за всички фирми във всички щати в страната. Корпорацията се състоеше от „Колвил ентърпрайсис“, „Колвил кънстръкшън“, „Колвил инкорпорейтид“ и „Колвил партнърс“, всички регистрирани в Делауеър и клонове една на друга. Още не бяха открили кой е най-големият акционер.

След това детективите се бяха заели с банковите сметки. Бяха открили сметките на различните клонове в щата Ню Йорк, Невада, Калифорния, на Гранд Кайман и в Лихтенщайн.

Проверката в нотариалния архив на Манхатън, Бронкс и Бруклин показваше, че четирите открити от тях клона на корпорацията притежават трийсет и седем имота.

Отново се бяха върнали към банките, в които „Колвил“ имаше сметки, и ги бяха сравнили с трите сметки на Патрик Кели в „Кемикъл банк“ в Ню Йорк. Търсачите на информация бяха открили няколко телеграфни превода на суми от банките в Невада и Калифорния на сметката на ирландеца. За Девлин ставаше очевидно, че хората на Паркър имат връзки в „Кемикъл банк“. Иначе нямаше да е възможно да засекат преводите. Проблемът беше, че нямаха подобен източник в банките в Невада и Калифорния. Не знаеха кой стои зад преводите. Не можеха да докажат, че Кели получава пари от Уекслър.

Бяха започнали да проверяват други данни, свързани с клоновете на „Колвил“ и техните имоти. Бяха се разровили в докладите на „Дън енд Брадстрийт“, информации на застрахователни компании, молби за отпускане на кредити и заеми, ипотеки и други финансови документи. На една от страниците дори се изброяваха всички компании или лица от телефонната сметка на Кели за разговорите му на далечно разстояние. Но все още не бяха засекли пряка връзка между заместник-инспектора и Уекслър.

На последната страница от доклада бяха изредени осемнайсет от трийсет и седемте имота, собственост на „Колвил“: по шест в Манхатън, Бронкс и Бруклин. Това бяха законни клубове, ресторанти и барове.

Два от шестте адреса в Манхатън бяха на среднощните барове, в които беше ходил Девлин: „Вечност“ и „Звездна светлина“. Бе сигурен, че Уекслър и Кели най-малкото са съдружници и че Уекслър играе ролята на единствен собственик, за да прикрие участието на ирландеца. Но засега името на Уекслър беше заровено прекалено надълбоко сред планината от документи.

Имотите в Бронкс и Бруклин също бяха клубове и ресторанти. Девлин смяташе, че и в някои от сградите има среднощни барове.

Последната интересна информация представляваше анализ на сметките на „Колвил“ в различни банки. Нито една от тях не надхвърляше 15000 долара. Беше почти сигурно, че огромна част от парите трябва да са скрити извън страната, например на Гранд Кайман или в Лихтенщайн. Милиони можеха да бъдат преведени за секунди по телеграфа. Стига да имаха достатъчно време, хората на Паркър навярно щяха да ги открият, но Девлин нямаше.

Той вдигна поглед от доклада и каза:

— Хората ви са свършили огромна работа. Невероятна. Но тук няма нищо, което със сигурност да свързва тези двамата.

— Зная. Това е само въпрос на време. Все ще изскочи някакъв документ, банкова сметка или фирмено съобщение, което да докаже връзката.

— Господин Паркър, ще ми се да можех да ви дам повече време, но довечера трябва да свърша нещо. Най-късно утре.

Паркър погледна часовника си.

— Така ни остават само няколко часа работа на Източното крайбрежие. Истинско чудо ще е, ако до довечера се появи нещо. Хората ми ще трябва да са страхотни късметлии, за да имате необходимата информация до утре.

Девлин започна да се разхожда назад-напред.

— Добре. Хората ви се справят страхотно, но в момента са направо претрупани. Ще се изгубят във всичките тези данни, преди да открият каквото ми трябва. Кажете им да забравят за банковите сметки. Знаем, че Кели получава пари от „Колвил“. Знаем, че зад „Колвил“ стои Уекслър, но хората ви не разполагат с никакво време за ровене в корпорациите и освен ако нямат човек в някоя от банките в Невада или Калифорния, по тази линия няма да получим доказателство. Кажете им да се съсредоточат върху имотите в Ню Йорк. Ако с Уекслър се случи нещо, Кели трябва да има достъп до тях и до парите. Трябва да има някаква връзка.

— Чудесно, щом смятате, че това е начинът.

— Не ги притискайте. Просто се опитайте да им обясните да не губят време за нещо, което няма да свърже Кели и Уекслър.

— Позвънете ми утре.

— Направо ще дойда утре. В пет часа. И с това приключваме.

Паркър кимна.

— Добре. Ще работим до последния момент.

— И още нещо — рече Девлин.

— Какво?

— Вече ви го казах, но ще го повторя. От това зависи животът на хора.

— Разбирам.

Девлин излезе от агенцията. Сега знаеше за Уекслър много повече, отколкото преди. Освен това знаеше, че рискува адски много, ако трябваше да залага живота си само на успеха на хората на Паркър.

 

 

В същото време хората, връзката между които се мъчеше да установи Девлин, пиеха чай в „Риц Карлтън“ на Южен Сентръл парк. Те също не бяха весели.

Кели подаде на Уекслър копия на формулярите за постъпването на Джо и Еди в болницата „Белвю“.

— Момчетата от Северен Манхатън откриха ужасна каша, когато ги повикаха в „Мариот“. Онзи твой Девлин направо ги е скапал.

— Очевидно някой му е помагал.

— Да. Един ужасно огромен пистолет. Защо, по дяволите, не повика момчетата ми? Поне щяха да отидат въоръжени.

— Не знаех, че Девлин ще е там. А и ти вече провали шанса си да го откриеш.

— Благодарение на теб сега изобщо няма вероятност да го хванем. Вече се е заровил дълбоко, приятел.

— Искам го наистина заровен. Пребит и заровен някъде, където никога да не успеят да го открият. Искам го погребан жив.

Кели насочи показалец към Уекслър.

— Ако искаш онзи Девлин, най-добре се съгласи на размяната, която ти предлага.

— Добре.

— Моите хора ще бъдат там. Ще го хванем. Ти само се срещни с него.

— Добре.

— Къде криеш момичето?

— Преместих я в един празен апартамент в блока ми на Шестнайсета улица.

— Как е тя?

— Има само един счупен пръст, това е всичко.

— Ще пратя някой да се погрижи за пръста й. Храниш ли я? Държиш ли горилите си надалеч от нея? Искам да може да ходи и да изглежда добре. Ако онзи Девлин види, че й има нещо, може да те застреля на място.

— Ти какво, да не би да се страхуваш от онзи тъпак?

— Изслушай ме. Този тип Девлин не е тъпак. Той е професионалист. Вече направи страхотни поразии. И ако има смелостта да се срещне с теб, значи е много опасен.

— Е, това не е ли точно по твоята специалност? Да се справяш с опасни хора?

— Да. Затова не се опитвай да правиш каквото и да било с онези твои аматьори. — Кели погледна часовника си. — Дай ми тази нощ и утре, за да намеря хората, които ми трябват. Определи срещата за утре вечер. В десет часа.

— Къде?

— Избери някое подходящо място.

— Какво ще кажеш за „Плаза“? В бара „Оук рум“.

— Става. Ще блокирам района.

Кели допи чая си и си тръгна.

 

 

Девлин беше прослушал телефонния си секретар и вече знаеше, че са преместили Дарил в апартамент на Шейсета улица. Наетият автомобил го откара на адреса и той видя, че микробусът на водопроводната фирма е паркиран оттатък улицата.

Приближи се до него и почука два пъти. Ханк отвори вратата и Девлин седна на мястото до шофьора. Старото хипи отпиваше кафе от картонена чашка. Партньорът му спеше отзад.

— Как я карате? — попита Девлин.

— Добре. Преместиха я около обед, както предполагаше ти. Вкараха я в онзи четирийсететажен блок оттатък улицата. В преден апартамент на третия етаж.

— Откъде знаете?

— Видях ги да дърпат завесите, когато влязоха вътре.

— Кой е с нея?

— Двама души. Струва ми се, че единият е цивилно ченге. Другият е огромен тип. С тъмна коса и голяма глава. Изглежда адски гаден кучи син.

— А тя как изглежда?

— Не съм сигурен. Вървеше нормално. Мисля, че са направили нещо с ръката й. Беше увита в хавлиена кърпа.

— Има ли начин да разберем какво става вътре?

— Ами аз също си мислех за това. Вътре не може да се види нищо. Преди около час позвъних и поръчах да ни донесат някои неща — миниатюрен микрофон и предавател. Сигурно няма да е много трудно да го монтираме на предната им врата. Няма проблем да засичаме излъчването от тук. Няма да чуваме всичко, но поне ще разберем, ако момичето започне да вика или нещо подобно.

— Мислите ли, че ще имате някакъв проблем с монтирането?

— Не.

— Хубаво. Направете го колкото можете по-скоро.

— Естествено. Но това е всичко. Нашата специалност е наблюдението, господин Девлин. Ако там вътре стане нещо, няма да се втурнем да я спасяваме. Какво предлагате да направим в такъв случай?

— Повикайте полиция. Кажете им, че ченге се нуждае от помощ. От кола 10–13. Излъжете ги, че сте чули изстрели. Пратете ги в онзи апартамент. Това би трябвало да вдигне достатъчно суматоха, за да спаси положението. После ми се обадете. — Девлин му подаде кибрит от „Карлайл“. — Стая 418. Не можем да направим нищо друго. Готвя се да я измъкна от там по някое време утре.

— Добре, шефе. Ще я държим под око.

— Не забравяйте и подслушването.

— Няма проблем.

 

 

Девлин се насочи към центъра. Десет минути по-късно седеше със Сам Зитър в офиса на „Интрепид“.

— Колко души я пазят? — попита детективът.

— По всяка вероятност едно ченге и една от горилите на Уекслър. Мисля, че е онзи третият, който ни избяга в „Мариот“.

— А как е момичето?

— Момчетата, които наблюдават отпред, казаха, че изглеждала добре. Счупили са един от пръстите на ръката й.

— Защо, по дяволите, не намериш няколко честни ченгета и не идеш да я измъкнеш?

— Кого имаш предвид? Кое ченге ще се съгласи да забрави, че са се готвили да ме арестуват?

— Какво ще кажеш за твоето приятелче Фридман?

— Не искам да го забърквам в това. А ако сега измъкна Дарил от там, губя шанса си да се добера до Уекслър.

Зитър се отпусна назад и за пореден път премисли всичко. Носеше бяла риза, кафява вратовръзка и кафяви панталони. Сакото му имаше странен възморав цвят. Девлин си помисли, че детективът би трябвало да носи костюми. Така поне саката и панталоните му щяха да са в тон.

— Предполагам, че си прав — най-после рече Зитър. — Адски опасна игра. Особено, ако са мъчили момичето.

— Хората ми се опитват да монтират микрофон на вратата на апартамента. Ако чуят някакви викове, ще се намесят.

— И какво искаш да направя аз?

— Две неща. Открий Кели и си уреди среща с него за около седем часа утре вечер.

— В седем часа?

— Да. Само вие двамата с Кели.

— И какво ще стане на срещата?

— Ще ти кажа утре в шест.

— Кажи ми сега.

— Зависи какво ще успея да открия до пет часа утре.

— Играеш ужасно потайно, Девлин.

— Ще ми се да не се налагаше. Мислиш ли, че ще успееш да намериш Кели?

Зитър махна с ръка.

— Дали ще го открия? — рече той. — Със сигурност. Но не зная дали ще иска да разговаря с мен.

— За това няма проблем. До утре определено ще иска да разговаря с теб.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Зитър.

— Няма да искаш да го чуеш.

 

 

След като излезе от офиса на детектива, Девлин взе Джеймс Пони и двамата се върнаха в „Карлайл“. В дневната нямаше никого. Младежът седна на дивана. Девлин отиде в спалнята. Сюзън седеше на стола и четеше вестник.

— Успя ли да поспиш? — попита я той.

— Малко. Прекарах дълъг следобед. Идваш малко късно. Трябваше вече да си му телефонирал.

— Може да почака пет минути. — Девлин взе слушалката и я попита: — Какъв беше номерът, 966–8449 ли?

— Да.

Той набра номера и Уекслър му отговори.

— Да?

— Тук е Девлин.

— Утре вечер, Девлин. Доведи курвата. В бара „Оук рум“ в хотел „Плаза“. Спокойно обществено място, където всички ще сме в безопасност. В десет часа.

— Чудесно. Само ние, Уекслър, и жените.

— Разбира се. Ще си направим страхотна двойна среща.

Девлин затвори и се обърна към Сюзън.

— Готово — каза той. — В десет часа утре вечер.

— Още един ден.

— И част от вечерта — прибави Девлин.

Сюзън се приближи до прозореца на спалнята. Над града се спускаше спокойна лятна нощ. Тя застана на фона на огнения залез, златистата й коса блестеше, а бялата й кожа розовееше.

— Кога ще излизаш? — без да го поглежда попита Сюзън.

— Късно. Към един и половина — два.

— Успя ли да спиш?

— Не.

— Най-добре да си починеш.

— Ще го направя.

— Когато всичко това свърши и измъкнеш Дарил, няма да те видя никога повече, нали?

Девлин се приближи и застана до нея.

— Зависи от много неща.

— Например? Какво изпитва към теб Дарил ли?

— Не. Не я измъквам от ръцете на Уекслър заради себе си.

— Но не можеш да престанеш да мислиш за нея, нали?

— Не, наистина. Поне докато не е в безопасност.

— О, господи.

— Какво?

— Как, по дяволите, ще преживея цялата нощ и още един ден? Ужасно ми се пие. Искам те. Искам работа. Искам сестра ми да е добре. Искам да имам къде да живея. Нещо. Каквото и да е. А всичко това ми е абсолютно недостъпно.

Девлин я обърна с лице към себе си.

— Никой не казва такова нещо.

— Ами ако искам и теб в живота си?

— Ще решим, когато всичко това свърши.

— Господи, до гуша ми дойде да слушам едно и също — „когато всичко това свърши“.

Сюзън се отпусна в ръцете му и продължи:

— Позволи ми да полежа до теб, докато спиш. Не е нужно пак да се любим. Просто искам да те усещам до себе си.

Девлин се изтегна на леглото. Сюзън легна до него. Той я прегърна с дясната си ръка. Искаше му се да е гигантски магнит, така че да е в състояние да изтегли от нея целия й страх, болка, пристрастеност към алкохола и гняв. По едно време тя като че ли потръпна, но не каза нищо. И Девлин продължи да я прегръща, дори след като изпадна в безпаметен сън.