Джон Кларксън
Лично правосъдие (14)

14.

След като остави бармана в таксито, Девлин се върна в апартамента и позвъни на Зитър.

— Още ли искаш да помогнеш?

— Да. И бих искал да го направя гратис, но не мога да си го позволя — отвърна Зитър.

— Няма проблеми. Просто дръж сметка за часовете, които влагаш и ми искай парите, когато решиш, че е редно да ги получиш.

— Добре, какво ти трябва.

— Вдигнал съм мерника на двама, които или са уредили да пребият брат ми, или сами са се постарали да го направят. Направил съм така, че да се довлекат в един бар в края на Ийст Сайд в десет часа. Бих искал да дойдеш като подкрепление.

— Добре. Въоръжен ли да дойда?

— Това е добра идея.

— Ами ти ще бъдеш ли въоръжен?

— Да.

— Добре. Сега ли ще ми разкажеш за това или по-късно? Преди да вляза в онзи бар, искам да знам нужното.

— Ще се срещнем в девет. Нека бъде някъде в района на бара. Ще ти дам необходимите сведения. И вечеря ще те черпя, ако пожелаеш.

— Нямам нищо против. Има едно местенце на номер осемдесет и девет. Казва се „При Хуанита“. Предлагат прилична мексиканска храна. Не е много скъпо. Как ти звучи?

— Става. Ще се видим там в девет.

Девлин затвори телефона. Трябваше да поспи. Също така искаше още веднъж да обмисли възможностите. Беше му известно, че не може да прави реални планове, преди да се е срещнал с ирландците. Но знаеше, че докато спи, подсъзнанието му щеше да поизбистри нещата. И когато се видеше с онези двамата, щеше да постъпи правилно, без да е планирал твърде много.

Опъна се на леглото и след три минути заспа.

 

 

В ресторанта Девлин разказа на Зитър всичко, което се бе случило в „При О’Калахън“ и с бармана. Зитър поглъщаше вечерята си със скоростта на светлината. Джак никога не беше виждал някой да яде толкова бързо.

Детективът изля в гърлото си последната глътка бира и се облегна назад на стола си. Този път беше облечен с жълта риза, кафяво спортно сако и сиви панталони. Връзката му изглеждаше като допълнение към чужди дрехи. Беше на сини и червени райета. Големият корем на Зитър опъваше широк кафяв колан, който не отиваше на сивите панталони.

Девлин едва бе преполовил своята порция пиле по селски.

Зитър потърка лицето си с ръка и заяви:

— Все още ми се иска да запаля цигара след ядене. Особено ако е имало и една-две бирички.

— Кога отказа пушенето? — попита Девлин.

— Преди пет години. Ти пушиш ли?

— Понякога запалвам пура.

— Бях решил, че ако трябва да се откажа от някой вреден навик, по-добре е това да е пушенето. Човек със сигурност не може да престане изобщо да яде.

— Трудна работа.

— А ти изглеждаш като че по тялото ти няма и грам тлъстинка.

Девлин бутна настрани чинията си.

— Не мога да продължа да ям, след като съм се заситил.

— Това си е дар божи, приятелю.

— Предполагам.

— Никога в живота си не съм изхвърлял и троха.

— То си зависи и от храната, нали?

— По дяволите, не. — Зитър преглътна и попита: — И така, какво искаш да правиш с онези задници, които трябва да дойдат довечера?

— Ето какво… така, както го виждам, тия типове или ще дойдат докъм десет, или изобщо няма да се появят. Не знам какво е измислил барманът, за да ги накара да се довлекат, но предполагам, че това няма голямо значение.

— Със сигурност нямаше да дойдат, ако знаеха какво си направил с бармана — каза Зитър.

— Това не е сигурно. Ако им е разказал какво му се е случило, те могат да дойдат, за да ми съдерат задника.

Зитър погледна към решителното изражение на Девлин и каза:

— Имам чувството, че това би ти харесало.

— И да, и не. Ще получа някакво удовлетворение, но не съм сигурен, че ще разбера какво наистина се е случило с брат ми.

— Но ако барманът им е казал всичко, остава вероятността да са разбрали, че с тебе шега не бива и да не се появят.

— Е, да, но нека не се движим в кръг от предположения. Ето какво искам: трябва да ги вкараме там и да ги принудим да останат, докато не свърша с тях или докато не реша да ги откарам на друго място.

— Добре.

Девлин разпери пръсти и после ги сви в юмрук.

— Ето така. Отваряме капана и после го затваряме.

Зитър реши да даде съвет.

— Добре. Ти си наместваш задника вътре. Аз ще вляза след теб и ще седна до бара. Когато влязат, ще се придвижа така, че да покрия входната врата. Няма да минат покрай мен, освен ако ти не кажеш, че може. Ако искаш да ги стреляш в гръб, гледай да не ме улучиш.

— Сложил ли си си предпазна жилетка?

— Още не. Имам една в колата. Хубава е, няма да си личи много под ризата. Нося един деветмилиметров браунинг под мишницата и един двайсет и пет калибров до глезена си. Какво е твоето оръжие?

— Четиридесет и пет милиметров, изработен по поръчка.

— Това си е направо оръдие. Предполагам, че знаеш какво да правиш с него.

— Доста време ми отне, докато се науча.

— Какво означава това?

— Означава, че стрелям точно там, където съм се прицелил и никого не убивам с него.

— Ако се стигне дотам, че да избираш между възможността да застреляш някого или той да убие мен, пак ли ще се придържаш към това правило?

— Няма да позволя нещата да стигнат дотам.

Зитър сви рамене.

— Всичко да върви по дяволите. Всеки прави това, което трябва.

Девлин разгледа сметката, остави пари на масата и двамата излязоха от ресторанта.

 

 

Девлин влезе в бара и реши, че иска незабавно да узнае дали братята ще дойдат.

Отиде до барплота и подвикна:

— Брайън!

Барманът заряза всичко и бързо дойде при него.

— Ще дойдат ли? — попита Девлин.

— Казаха, че ще дойдат.

— Ти какво им обясни?

— Казах им, ще дойде един тип, с когото трябва да се срещнат.

— Какво им отговори, когато те попитаха защо?

— Казах, че ще разберат, когато дойдат.

— Те си мислят, че е за някаква далавера?

— Оставих у тях такова впечатление.

— Добре. Каза ли им да дойдат навреме?

— Да.

Девлин погледна часовника си. Беше десет без десет.

— Кажи им да дойдат при мен на масата в дъното.

В бара беше доста тихо. Край бара имаше празни столчета. Бяха заети едно сепаре и една маса. Това означаваше, че са останали пет свободни маси. Девлин седна на най-отдалечената.

Трябваше да чака само петнадесет минути, но те му се виждаха безкрайно много време. Не можеше да престане да мисли за проклетата лепенка на лицето на Джордж, придържаща тръбата на респиратора.

Видя ги в секундата, в която влязоха. Позна по-високия, но другият наистина не си го спомняше. И двамата бяха слаби и жилави. Изглеждаха приятелски настроени, движеха се отпуснато, сякаш вече бяха пийнали. И двамата имаха гъста кестенява коса и големи бели зъби. Девлин си помисли, че приличат на кръстоска между братята Гиб от групата Би Джийз и Джак и Боби Кенеди. Бяха идеалната компания за някоя вечер в бара.

Невинната им външност още повече вбеси Девлин.

Макгинти им наля по халба гъста пенлива бира „Гинес“ и посочи към Девлин. Зитър още не беше дошъл, но това не разконцентрира Девлин, който бе приковал вниманието си върху двамата братя. Точно когато те взеха халбите си и понечиха да се запътят към него, влезе Зитър.

Двамата се приближиха към Девлин и той стана, за да ги посрещне. По-високият носеше тънко зелено яке, риза с къс ръкав и дънки. По-дребният беше облечен с черни дънки и червен плетен пуловер. Дрехите им изглеждаха евтини и чуждестранни. Правеха ги да изглеждат малко бедни. И по-малко заплашителни.

Зитър се настани край бара, близо до вратата. Като знаеше, че Зитър ще им попречи да излязат, Девлин заобиколи масата и поздрави двамата братя. Ако решеха да офейкат щом го видят, Девлин бе сигурен, че Зитър щеше да ги спре.

Дори да се бяха разтревожили, когато видяха Девлин, външният им вид с нищо не го показа. По-високият подаде ръка и каза:

— Шон Маккей.

Девлин стисна ръката му и почувства жилестата сила, която доста слаби мъже притежаваха.

— Джак Девлин.

По-дребният брат се представи.

— Уилям Маккей. Девлин, така ли? Доколкото разбирам, кучи син.

Девлин нямаше време за празни приказки. Покани ги с жест да седнат с лице към предната част на бара и каза:

— Заповядайте.

Девлин седна на стола, обърнат към стената в дъното на помещението. Беше с гръб към останалата част от бара и така закриваше гледката към масата. Веднага след като седнаха, Девлин внимателно извади своя 45-милиметров пистолет. Сложи го на масата с дуло, обърнато към братята. Оръжието изглеждаше огромно. Двамата ирландци се втренчиха в пистолета. Девлин внимателно го покри с една салфетка, в случай че сервитьорката наминеше край масата. После тихо заговори:

— Искам и двамата да си сложите ръцете на масата и да не мърдате, иначе ще ви застрелям. — Той посочи към Шон. — Ти ще бъдеш прострелян в окото. — Сетне посочи към Уилям. — А ти ще бъдеш прострелян в шибаните зъби.

По-високият, Шон, заговори пръв:

— Ей, по-полека, приятел. Аз те познавам, ти ме познаваш, няма нужда от такива неща сега, нали?

— Това зависи от двама ви. Сега ме изслушайте много внимателно. Шон, разтвори си якето бавно и ми покажи, че не носиш пистолет.

Шон направи каквото му казаха.

Под ризата на Уилям май нямаше подутина, която да намеква за скрито оръжие.

— Никой да не помръдва ръцете си и на сантиметър от тази маса — каза им Девлин.

— Добре, господине. Ти си шефът. Ама няма нужда от този пистолет. Пистолетите са страшни, опасни и ужасни неща.

Девлин погледна към двамата и си помисли, че би трябвало да са по-нервни, отколкото бяха.

— Ето какво ще стане. Ще ви задам няколко въпроса. Ще ми отговорите и аз няма да ви счупя ръцете така, че никога вече да не можете да хвърляте стрелички.

Шон, по-високият от братята, се втренчи в Девлин и отвърна:

— И какво сега, предполага се, че трябва да съм се посрал от страх ли?

— Не ми пука как се чувстваш. Всичко, което искам, е да ме слушате и да отговорите на въпросите ми. Ако помръднете или се опитате да си тръгнете, ще си навлечете беля.

— Давай тогава с проклетите си въпроси и да вървят по дяволите всичките ти заплахи. И по-страшни типове са ме заплашвали, така че зарежи тая работа. За какво е цялата дандания? Заради брат ти ли е? Помня те. Беше тук с оня едър здравеняк преди две вечери. И двамата бяхте пияни като кирки. Какво стана? Върнал се е вкъщи без някоя и друга пара ли?

Девлин се пресегна, сграбчи по-дребния брат за тила и фрасна лицето му в масата. Звукът от счупването на носа му отекна кухо в помещението. Мъжът, който се хранеше на една близка маса, вдигна глава, за да види какво го е предизвикало. Няколко от насядалите край бара посетители се извърнаха, когато Уилям изправи глава с ръце, вдигнати пред лицето. През пръстите му се процеждаше кръв, но той сдържа реакцията си към болката. Всичко се случи толкова бързо, че никой не разбра какво всъщност стана.

Девлин впери поглед в Шон и каза:

— Ако искаш брат ти още да пострада, продължавай в същия дух. Ще го направя на кървава каша преди някой да успее да ме спре, тъй като точно това някой е направил с моя брат. Сега ще разбера кой е. И ако си мислиш, че можеш да ме спреш, продължавай да се правиш на мъж.

Уилям притисна една кърпа към лицето си, за да не покапе кръв по червения му пуловер. Девлин беше впечатлен от начина, по който понасяше болката.

Без да отмества поглед от Девлин, Шон много тихо каза на брат си:

— Били, върви в тоалетната и спри кървенето. После се върни и седни. Ние двамата с този господин имаме да си поприказваме.

Преди да се изправи, по-дребният брат погледна към Девлин. Той кимна и Уилям се отправи към тоалетната, прикрил със салфетка по-голямата част от лицето си.

Шон заговори много тихо:

— И с пръст не сме докосвали брат ти. Щом си стигнал до нас, значи знаеш каква ни е играта. Пием и забавляваме някой тип, докато се накърка до безсъзнание. После му взимаме парите, а понякога и кредитните му карти. Винаги му оставяме достатъчно, за да си стигне до вкъщи. Никога не пипаме грубо. Ако някой от тия, които обработваме, вземе да вдига скандали, просто си тръгваме. Ако сме прекарали цялата нощ с някого и той не е достатъчно обработен, та да му вземем парите без да го нараним, просто се отказваме.

— Държа ви отговорни за брат ми. Какво му направихте?

— Нищо. Заведохме го в един среднощен клуб, като си мислехме, че ще го изтощим. Не успяхме. Той носеше като бивол. На този етап трябваше да пием същото като него. Нямаше кой да ни сервира разредени напитки като тука. Не му издържахме на темпото. Свихме му някой и друг долар и това беше всичко. Точка. Оставихме го в клуба. Сам. Ако искаш да ни изкараш пазачи на брат ти, добре. Направихме същото, каквото и ти. Зарязахме го в някакво шибано заведение.

Девлин разтърка лицето и очите си. Вгледа се в лицето на ирландеца. У него имаше някаква спокойна непреклонност, която изненада Девлин. Изглеждаше, че казва истината не защото беше уплашен, а защото не му пукаше какво ще каже и в случая не виждаше смисъл да си измисля.

Шон понечи да си бръкне в джоба и Девлин уморено му каза:

— Не мърдай. Дръж си ръцете на масата.

Уилям се върна от тоалетната. Ходеше внимателно и седна на стола до брат си. В ноздрите му беше напъхана тоалетна хартия. С всяка секунда тя ставаше все по-червена.

— Как си? По-добре ли си? — попита Шон.

— И по-зле съм бил.

Братята се спогледаха и сякаш се разбраха за нещо. Девлин впери поглед в тях и каза:

— Не знам какво, по дяволите, сте замислили, но ще започнем с по-предишната вечер и вие ще ми кажете всичко, което се е случило до момента, когато сте зарязали брат ми. Къде отидохте, какво стана. Започвайте да говорите.

Шон погледна над рамото на Девлин и каза:

— Мисля, че няма, господинчо. Миля, че ти казахме всичко.

Девлин проследи погледа му и погледна през рамо. Един млад полицай влизаше в бара. Беше луничав и червенокос. Девлин успя да види, че пред заведението е паркирана полицейска кола.

Шон се усмихна и каза:

— Май забавата ни свърши.

Девлин видя, че Зитър се е втренчил в него. Детективът бързо му кимна. Това беше знак, с който му казваше да не се опитва да спре полицая.

Ченгето се отправи директно към тяхната маса. Девлин бавно прибра пистолета си в кобура под мишницата. Полицаят се приближи и попита:

— Какъв е проблемът тук, господа?

— Няма проблем, полицай. Тъкмо си тръгвахме — отвърна Шон.

Девлин остана седнал, докато двамата братя се изправяха. Шон се приведе над него и каза:

— След като успя да ни намериш, ще откриеш и заведението, където остана брат ти. Но аз няма да ти го кажа. Хората, които ръководят подобни места, могат да ми докарат много по-голяма беля от един счупен нос. А сега ти пожелавам лека нощ.

Двамата брата се извърнаха да си ходят. Полицаят бе надвиснал над Девлин.

Девлин се изправи и каза:

— Почакайте за момент. Няма ли да ме представите на вашия приятел от полицията?

Шон спря и се обърна. Усмивката му разкри големите му бели зъби. Пристъпи към Девлин и ченгето.

— Ама разбира се, синко. Това е полицай Донован. Полицай, това е… как казахте, че ви беше името, господине?

— Девлин. Джак Девлин.

— Господин Девлин, това е полицай Донован.

Девлин стисна ръката на полицая и каза:

— Щом сте ченге, защо закриляте такива отрепки?

Полицаят пусна ръката на Девлин и каза:

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш. Да не искаш да изядеш един бой и да отидеш в затвора?

— Да бе! Хвърли ме в затвора. Давай. Счупих носа на онова копеленце там. Това ли ти каза, когато ти се обади?

— Ти да не си откачил? — каза полицаят.

— Сега ще ти направя едно показно — заяви Девлин и преди Шон да успее да се дръпне от обхвата му, Девлин сграбчи главата му с дясната си ръка и с все сила заби лакътя си в носа му. Носът се счупи. За по-малко от секунда Девлин натика лицето си право в лицето на ченгето.

— Хайде, действай, лайно такова. Извади си пищова. Ще ти го завра право в задника и ще дръпна спусъка. Предпочитам да се изправя пред съдията, отколкото някакво продажно ченге да ми казва какво да правя.

— Ти си адски откачен бе — каза ченгето.

— Може би. Може би — след което тръгна да излиза от бара. За секунда се зачуди дали ченгето ще стреля в гръб. После видя как Зитър слиза от столчето си на бара, втренчен в ченгето, и му препречва пътя.

Двамата се разминаха и Девлин се отправи към вратата. Зад себе си чу Зитър да пита:

— Какво, по дяволите, става тук?

Като мина покрай бара, Девлин видя застиналия Макгинти, който се беше облегнал на рафтовете с напитки. Излезе от заведението и застана зад паркираната пред него полицейска кола. Партньорът на Донован седеше на мястото на шофьора. И представа нямаше какво бе станало вътре. Девлин спря едно такси, скочи в него и изчезна.