Джон Кларксън
Лично правосъдие (2)

2.

Не разговаряха, докато си пиеха кафето, но Девлин бе доволен, че остана. Тя не му зададе повече въпроси, нито го насили да приказва. Беше мълчалива и се отнасяше с уважение към загубата му. Изрази съболезнованията си за баща му и дори му каза да побърза да провери как е брат му.

Когато го изпрати до вратата, той вече бе излязъл от релси. От много отдавна не бе срещал някой, способен да прояви такова разбиране. Понечи да каже нещо, но Дарил го прекъсна:

— Не казвай нищо. Ако поискаш да ме видиш отново, адресът и телефонът ми ги има в указателя.

Той кимна, обърна се и се запъти към асансьора. Не погледна назад, когато чу вратата на Дарил да се затваря.

Беше осем и двадесет и пет сутринта, когато излезе на улицата. На Трето авеню движението ставаше все по-оживено, температурите се повишаваха, влажността ставаше все по-наситена. Беше средата на юли. Облак горещ влажен въздух бе надвиснал над града и не искаше да се разкара. Просто си седеше там и се мърляше с въглероден окис, обвеян от горещия дъх на осем милиона потящи се човеци.

Девлин седна в таксито и подуши застоялия мирис от цигарен дим и пот по дрехите си. Поне махмурлукът му отстъпваше под въздействието на кафето и хапчетата.

Надяваше се Джордж да не е забравил да остави ключовете му под изтривалката. В кръчмата на Седмо авеню, намираща се някъде между номер седемдесет и осемдесет, Девлин се бе опитал да налее в главата на брат си заплетените инструкции за отварянето на вратите на сградата, в която живееше, за отключването на асансьора и скриването на ключовете.

И двамата бяха фиркани до козирката. Пияни като кирки — така, както могат да се напият мъжете, когато умре някой, когото обичат. Запоят бе започнал веднага след заупокойната служба в църквата в Ларчмънт. Пиха с роднини и приятели целия следобед, чак до здрач. Мнозина от членовете на семейството не бяха виждали Джак от години и неговото присъствие бе почти също толкова значимо събитие, колкото и смъртта на баща му.

Когато накрая всички си тръгнаха, двамата братя смъкнаха от лицата си учтивите маски и седнаха заедно в задния двор на Джордж. Продължаваха да пият, но по-бавно — без да се чувстват притиснати от тъгата, гнева или от гостите и роднините, застанали около тях.

Седяха един до друг на два стари шезлонга, а между тях стоеше бутилка ирландско уиски. Топлият летен ден гаснеше и децата на Джордж наизлизаха по пижами, за да си вземат лека нощ. Всяко едно получи по една пияна целувка и една мечешка прегръдка от татко си.

Джордж беше толкова едър, че децата изчезваха в обятията му. Джак седеше безмълвно и гледаше вечерния ритуал.

Жанин беше на шест годинки. Брайън беше на осем. А Мери Маргарет на десет. Тя беше достатъчно голяма, за да знае, че баща й е пил прекалено много. Това тревожеше детето. На Мери Маргарет не й харесваше, но прекалено много уважаваше баща си и не каза нищо.

Когато и последното дете си легна, на лятното юлско небе не беше останала и следа от дневна светлина. Жената на Джордж, Мерилин, на два пъти излиза да им предложи нещо за хапване. И двата пъти Джордж й бе махнал с ръка да го отнесе, а Джак учтиво бе отказал.

Джак се възхищаваше на Мерилин. Тя беше една от малкото личности, които се ползваха с уважението му. В състоянието си на впиянчено благоговение, той започна да я издига в култ. Тази жена притежаваше невероятна доброта, самоувереност и самообладание, щом им позволи да продължат да пият и не се опита — къде с придумване, къде насила — да ги изтръгне от блатото на отчаянието. Тя им позволи удобно да потънат в своите спомени, да споделят обвеяните от алкохолни изпарения мигове на възпоменания за баща им, както и временната братска задружност.

— Мислил ли си често, че татко ще умре някой ден? — попита Джак.

Джордж се понадигна в стола си и отговори:

— Аха. Все пак той беше на осемдесет.

— Близки ли бяхте?

— Предполагам. Не живееше далеч. В Ню Джърси — ей го къде е. Старият негодник настояваше да разделим пътуванията по равно. Половината пъти той да идваше дотук с колата. Събирахме се поне веднъж месечно.

— Татко наистина те обичаше, Джордж.

— Той и тебе обичаше, Джак.

— Мислеше, че не съм лошо момче, но теб наистина те обичаше. Ти беше такова добро хлапе. Всички те обичаха.

— О, я стига. Татко ужасно се гордееше с тебе.

— Знам. Той беше добър човек, Джордж.

— Такъв си беше.

— Костелив орех, но го харесвах. Уважавах го. Истински джентълмен. Цял живот е работил здраво. И стоя с мама до края. Седеше край леглото й и се грижеше за нея през цялата година, докато умираше.

Джордж кимна.

— Така беше.

— Умря по хубав начин. Бързо и чисто. Притесняваше се, че ще се наложи някой да се грижи за него.

— Разговаряхте ли често?

— Да. Всъщност, да. — Джак се пресегна и стисна месестото рамо на брат си. — Съжалявам, че не поддържах връзка с теб. Извинявай.

— По дяволите, Джак, няма за какво да се извиняваш.

— Не е така. Не бях прав.

— Че защо? Ти тичаш насам-натам, работиш. А аз съм закотвен тук със семейството. Как да се виждаме?

— Бих могъл да се обаждам. Кога ти звъннах за последен път?

— Аз също бих могъл да се обаждам. Знам, че си някъде там, ако ми потрябваш. Всичко, което трябва да направя, е да позвъня на оня телефон в твоята фирма и оттам ще те намерят. Къде беше?

— На Големия Кайманов остров.

— Издириха те за по-малко от час. Пак бих могъл да го използвам. Какво, по дяволите, правеше на Големия Кайманов остров?

— Нещо като ваканционна командировка.

— И какво правеше? С какво се занимава твоята фирма?

— „Пасифик Рим“ ли?

— Да. Какъв й е бизнесът?

— Преди подобни организации ги наричаха детективски агенции. Сега им казват охранителни фирми. „Пасифик Рим“ има много клиенти в района на Тихия океан. Японци, корейци, тайванци. Големи производители на електронно и промишлено оборудване. Също и доста американци.

— А ти какво правиш за тях? — попита Джордж.

Девлин сви рамене, внезапно уморен от всичкото уиски, което беше погълнал.

— Информация. Сигурност. Охрана.

— Харесва ли ти да работиш за чуждестранни клиенти?

— Аз всъщност не работя за клиентите, а за шефа на фирмата. Умен е, честен е и е корав.

— Кой е той?

— Казва се Уилям Чоу. Срещнах го във Виетнам. Завеждаше службата по доставките към ЦРУ. Имаше си собствени самолети, камиони, мрежа. Беше човек в сянка, никой не знаеше за него, но той познаваше всички и всичко.

— Призрак, значи.

— Нещо такова, но вече не е. Има си собствена организация. Стигнеш ли определен етап, трябва да имаш някаква организация зад гърба си.

— Защо напусна тайните служби?

— До гуша ми дойде от правила и разпоредби. И в армията е така. Имат страхотна власт, Джордж. Невероятни ресурси. И тогава някъде някой бюрократ взима политическо решение и всичко отива по дяволите.

— Не само там се случват такива неща.

— И в твоята фирма ли?

— Разбира се.

— Коя беше тя, „Бристол Майерс“?

— Сега е „Бристол Майерс Скуиб“.

— Имало е сливане?

— Да, като навсякъде.

— И какво работиш там, Джордж?

— Информация. Сигурност. Охрана.

Девлин се позасмя. Потърка лице, за да проясни малко съзнанието си.

— Ох, Джордж, трябва да се виждаме по-често. Дори не знам какво работи родния ми брат. На теб също не ти беше известно как точно си изкарвам прехраната.

— Ще ти бъде скучно, ако седна да ти разправям, а пък всичко, което правиш, е тайна.

— Хм. — Девлин се загледа в първите звезди, появили се на изток и пак се обърна към брат си. — Мама си отиде. Татко също. Сега сме само двамата, Джордж.

— Май е така. — Джордж замислено отпи от бутилката уиски. — Ще се връщаш ли в Лос Анджелис?

— Скоро.

— В Манхатън ли си отседнал?

— Да. Ще остана още няколко дни, предполагам. Живея в апартамента на фирмата.

Джордж погледна към брат си.

— Какво си се умислил такъв? — Пресегна се, положи голямата си длан върху ръката на Джак и каза: — Знам, че си там. Ти знаеш, че съм тук. Ти си имаш твой живот. Аз — мой. Всичко е наред.

— Знам, че е наред. Знам. Имаш хубав живот, Джордж. Би трябвало да се гордееш с това.

Джордж отново отпусна глава на облегалката на шезлонга.

— Да, защо не.

— Имаш прекрасни деца. Обичат те, за тях ти си герой. А и Мерилин. Тя е страхотна.

— Семейството ми е като милиони други, Джак.

Девлин вдигна бутилката от моравата и си помисли колко мек бе станал гласът на брат му.

— Предполагам, че е така, Джордж. — Джак смукна една изгаряща глътка и погледна към брат си. — Последният мохикан, Джордж.

Джордж обърна глава към него.

Внезапно Девлин се изправи.

— Хайде, Джордж, да се омитаме оттук. Ще те водя на вечеря.

— По дяволите, краката не ме държат.

— Дрън-дрън. Давай да се чупим от тоя двор и да направим заедно нещо различно от това проклето погребение.

— Погребението свърши, Джак.

— Не и докато съм тук. Няма да ти позволя да ми стиснеш ръката, да ме потупаш по гърба, да ми обещаеш, че ще поддържаме връзка и да ме напъхаш в някое такси. По дяволите, ще прекараме поне една нощ заедно, далече от всичко това.

Джордж примигна и каза:

— Добре.

Джак поръча кола по телефона. Закле се на Мерилин, че никой от тях двамата няма да шофира и двадесет минути по-късно излязоха със залитане през вратата и се напъхаха в голямата черна кола, която ги чакаше на алеята пред гаража на Джордж.

Джак заведе брат си в „Палио“ — прочут италиански ресторант на 53-а улица. Изпиха по едно питие в бара на долния етаж, докато чакаха за маса. Вечерята им помогна да изтрезнеят достатъчно, за да се почувстват готови за още един рунд яко наливане. Тръгнаха да обикалят баровете в тази част на града.

Бяха двама зрели мъже, които говореха за един покоен баща, когото дълбоко обичаха и за когото силно тъгуваха. Двама братя, които се препъваха по улиците, без да им пука особено, че на някого това няма да се хареса. Двама определено пияни мъже, които си казваха неща и си даваха обещания, които по-късно може би щяха да признаят, но никога реално нямаше да изпълнят.

И тогава, в третия бар, Девлин видя блондинката. Беше достатъчно пиян, за да не пренебрегне внезапната непреодолима нужда от секс. Искаше да се приближи до нея, да я заведе вкъщи, да й смъкне дрехите и да проникне колкото се може по-дълбоко в нея. Толкова дълбоко, че да избяга от загубата и празнотата.

В хубавата му външност и пияната му откровеност имаше толкова сила и енергия, че когато попита, момичето просто каза:

— Защо не.

Джак се заклатушка към Джордж, който мяташе стрелички с трима мъже. Когато му каза, че си тръгва, брат му отначало придоби объркан и разочарован вид. Но когато посочи към блондинката, Джордж се усмихна, шляпна го по гърба, пожела му успех, а сетне се заслуша внимателно в указанията, които Джак му даваше, докато му оставяше ключовете и му описваше как да стигне до студиото.

В ярката утринна светлина споменът за голямото, усмихнато, пияно лице на Джордж преследваше Джак. Накара таксиметровия шофьор да побърза по Второ авеню.

Входната врата на сградата, където беше отседнал, беше отворена през деня заради офисите на първите два етажа. Системата за сигурност започваше от асансьора. Всеки етаж си имаше ключ. Джак бе казал на Джордж да остави седмия етаж отключен. Така асансьорът щеше да го отведе до неговия етаж, а Джордж щеше да скрие ключовете от апартамента под изтривалката.

Слезе от таксито, мина през отворената външна врата и влезе в асансьора. Натисна копчето за седмия етаж и в същия миг видя, че етажът е заключен.

— По дяволите.

Излезе от асансьора и погледна към тавана на преддверието, сякаш можеше с поглед да проникне до седмия етаж. Представи си как Джордж спи като пън в леглото му.

Излезе от малкото преддверие и зави наляво по Източен Бродуей. Часовникът му показваше девет без десет. „По дяволите — помисли си той. — Просто ще трябва да го събудя.“

При третото му позвъняване се включи телефонният секретар. След сигнала Девлин кресна в слушалката:

— Джордж, аз съм, Джак. Събуди се!

Нито звук.

— Хайде, Джордж, събуди се. Заключил си ме отвън. Трябва да ме пуснеш да вляза, Джордж. Хайде, мърдай!

Нито звук.

Девлин обмисли положението. Телефонният секретар е в хола. Джордж е в спалнята. Може би вратата е затворена. Майната му. Извика колкото му глас държи:

— Хайде, Джордж, събуди се!

Някакви хора от отсрещния тротоар спряха и го загледаха. Джак пъхна глава по-дълбоко в телефонната кабинка.

— Джордж!

Нито звук.

Можеше да види своя прозорец на седмия етаж. Изглеждаше много далеч. „Няма никой там — помисли си Девлин. — Какво, по дяволите, да правя сега?“