Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Девлин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
And Justice for One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Кларксън. Лично правосъдие

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне

На баща ми

„Най-доброто отмъщение е за онези злини, които не могат да бъдат възмездени от закона.“

Франсис Бейкън

1.

Електронният будилник записука противно и накрая успя да изтръгне Джак Девлин от мъглата на пиянския му унес. Но той не отвори очи. Надяваше се да успее да се изолира от всичко, надяваше се да отдалечи осъзнаването, че това беше чужд будилник, че беше махмурлия и че предишния ден бе погребал баща си.

Но образите се върнаха и заблъскаха в съзнанието му — погребението, панихидата в дома на брат му Джордж, нощният запой по кръчмите.

Най-накрая жената до него протегна ръка и изключи будилника, но Девлин не отвори очи. Спомни си яростния пиянски секс — възможен само между двама непознати — но не искаше да отвори очи и да я види. Просто му се щеше да се измъкне, докато тя спи, и да остави цялата работа зад гърба си. Будилникът унищожи тази възможност. Тя вече беше будна. Нежно се прилепи до него. Един гол крак се намести между бедрата му. Една ръка обви гърдите му и нежно замасажира рамото му.

Време беше да си тръгва, но тя не го пускаше. Трябваше да се върне в апартамента си, където щеше да го чака брат му Джордж.

Все така със затворени очи, той прочисти гърлото си и попита:

— Ти Хелън ли се казваше? — Знаеше много добре, че името й не беше Хелън.

— Какво? — Тя престана да масажира рамото му и вдигна глава. — Какво каза?

— Задръж за малко. Къде ти е банята?

— В дъното на коридора.

Девлин внимателно се измъкна, отметна чаршафа и стъпи на пода. Климатичната инсталация охлаждаше стаята до нулеви температури. Той стисна зъби, стана и изкриви лице при болката, която прониза главата му. Отдавна не беше пил толкова. Едното му око беше полуотворено, когато излезе от стаята и измина късия коридор, който водеше към банята. Коридорът му се видя горещ и задушен след стаята с климатика. Влезе в банята и затвори вратата.

Отвори и двете си очи. Банята беше по-чиста, отколкото бе очаквал. Даже много спретната беше. Трите чифта бикини, метнати на пръчката на душа, бяха снежнобели. Пресегна се към душа и пусна топлата вода. Ваната блестеше от чистота.

Отвори аптечката, за да потърси нещо, което би облекчило болката му. Домакинята му имаше шишенце с „Екседрин“. Той глътна четири хапчета с шепа вода, като се надяваше да се избави от пулсиращите пробождания в дясното слепоочие.

Докато чакаше водата да се загрее, той разгледа съдържанието на аптечката. Имаше типичен набор от медикаменти плюс два флакона лекарства, предписани с рецепта. Едното беше пеницилин. Другото беше валиум. И двете бяха за Дарил Остин, предписани от някой си д-р Винсънт Колония. И на двата флакона адресът беше 63-та улица, №166.

От водата, която се изливаше от душа, се издигаше пара. Пусна малко студена и стъпи под струята. Успокояващата вода обля главата и лицето му и се стече по мускулестия му стомах. Напълни устата си, изжабурка и изплю.

Насапуниса цялото си тяло два пъти, изми косата си с шампоан и се избръсна с дамската самобръсначка за еднократна употреба, която намери до душа. Подсуши се с чиста синя хавлиена кърпа и закрачи обратно към спалнята, като опипваше пода с босите си крака.

Дарил седеше в леглото с ръце, скръстени под гърдите. В мъждивата светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, тя изглеждаше много по-добре, отколкото Девлин очакваше. Той седна на един стол до леглото и се загледа право в нея. Гърдите й бяха почти идеални. Нямаше и грам тлъстина по стомаха й, чиято мускулатура леко се загатваше под кожата. Единият от дългите й крака, открит от чаршафа, бе небрежно кръстосан над другия. Белият чаршаф я бе завил почти до половината и едва покриваше венериния й хълм.

На лицето й имаше приятелско, насмешливо изражение. Дълъг тънък нос, пълни устни, руса коса с ивици от по-светли кичури, накъдрена в онзи стил, който правеше някои жени да изглеждат секси, а други просто мърли. На Дарил й стоеше добре.

„Май на това му викат кисела физиономия“ — помисли си Девлин. Опита се да различи цвета на очите й в неясната светлина и реши, че вероятно са сини.

На Девлин му допадна това, че тя май не се притесняваше от голотата си пред непознат.

— Попита ме дали се казвам Хелън.

— Да.

— Не си спомняш името ми?

— Казваш се Дарил. Дарил Остин.

— Тогава защо ме питаш?

— Не знам.

— За друга ли си мислеше?

— Не. Всеки ден ли ставаш толкова рано?

— Да. Кой беше по-пиян снощи — ти или аз?

— Май че аз.

— А ти каза ли ми как се казваш?

— Не си спомняш името ми?

— Не. Обиден ли си?

— Ъхъ.

— Наистина ли?

Девлин започна да си събира дрехите.

— Не.

— На колко си години?

— И възрастта ми ли не помниш?

— Не си ми я казал.

— А ти откъде знаеш?

— Хайде сега, на колко си години?

— На трийсет и осем? А ти?

— На двайсет и осем.

— Много съм стар за теб — каза й Девлин.

— По дяволите, така е. С това лице и с това тяло… Та ще ми кажеш ли все пак как се казваш?

Той се надвеси над леглото и й протегна ръка.

— Джак Девлин.

Тя стисна ръката му и погледна към отпуснатия му член.

— Не си от срамежливите, а, Джак Девлин?

— Май и ти не си от тях, нали, Дарил?

— Благодаря. Виждаш ли, ако продължим да си повтаряме имената, току-виж сме си ги запомнили.

— Аз помня твоето, Дарил.

— Прекалено ли ще бъде, ако те запитам къде си получил тези интересни белези?

— Да. — Девлин намери слиповете си на пода.

— Ясно. Е, Джак, ами какво ще ми кажеш за този тен? Къде си загорял така по това време на годината? Отзад изглеждаш сякаш си обул бял бански.

— Известно време бях на островите.

— И какво правеше там?

— Бях на почивка.

— Аха. — Тя изчака да чуе още нещо от него, но той не каза нищо повече. — Е, виждам, че си се изкъпал и така нататък. След няколко минути ще си се облякъл и ще можеш да се изметеш оттук без повече приказки след страстна нощ.

Девлин я погледна, за да разбере дали е ядосана, но на лицето й беше все още онази крива усмивка.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Добре, но не си тръгвай, преди да съм ти казала, че обикновено не лягам с непознати мъже, които срещам по баровете.

— Не виждам защо трябва да го правиш.

— Не го правя.

— И защо го направи?

— Защото проклетото копеле, приятелят ми, ме заряза и бях ядосана и депресирана, и предположих, че ще е добре да си легна с някого.

— И добре ли беше?

— Да, но не ми харесва този махмурлук. И не ми харесва усещането, че искаш да си тръгнеш час по-скоро.

— Не е заради теб — каза й той.

— Защо тогава? Трябва да ходиш на работа?

През лицето на Девлин премина тръпка. Вдигна панталоните си от пода и ги обу.

Дарил го гледаше и чакаше отговор.

— Не, не отивам на работа — каза Девлин. — Май зарязах брат си снощи в бара. Трябва да съм с него.

— Онзи едър тип, с който беше, ти е брат?

— Ъхъ.

— И ми каза, че сте излезли да се запиете, защото… — Тя се спря и сложи ръка на устата си. После попита: — Онова за баща ти истина ли беше?

— Да.

— Значи наистина…

— Да.

— О, господи. Съжалявам.

Девлин беше почти облечен, оставаше му само да си закопчае ризата. Дарил стана от леглото и бързо отиде до гардероба си. Той се загледа в стегнатите й крака и задник и се зачуди колко ли тренира, за да ги поддържа в такава форма.

Тя извади един пеньоар и го облече, застанала с гръб към него.

— Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Хайде, не се дърпай толкова. Ще отнеме не повече от пет минути.

— Добре.

— Обикновено или без кофеин.

— Обикновено.

Тя излезе от спалнята. Внезапно бе започнала да изглежда много далечна. Докато си обуваше чорапите и обувките, той продължаваше да си мисли за гладкия й стомах, чиято извивка така хармонично стигаше до тъмния триъгълник между краката й. Тя не беше естествено руса. Но и Дарил Хана вероятно не беше, а ако питаха него, тази Дарил изглеждаше по-добре.