Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (8)

8

По пътя към службата Харди каза на Глицки, че има среща с жена си в Палатата за обяд. Сега приятелят му Ейб седеше в снекбара и държеше Ребека. Франи срещу него се смееше на нещо.

Лицето на Франи, смехът й, все още имаха силата да го накарат да забрави лошите неща, които животът може да ти поднесе… но повече го удивляваше това че, тя изобщо можеше да се смее. Само преди малко повече от година някой беше прострелял съпруга й в главата, оставяйки я на двайсет и пет години бременна вдовица, потънала в горчилката на мъката си.

Той постоя така за миг, на прага на ведомствената столова, за да се наслади на гледката — светналото лице на Франи, животът в него.

Някак си, Харди — сам изживял собствената си трагедия, когато загуби малкия си син преди години — и Франи се бяха събрали, и изведнъж останалата в миналото празнота бе променила посоката и същността си. Сега двамата бяха заедно, гледаха напред.

Харди се пъхна до Франи и я целуна.

— Джон Страут е странен човек — каза Глицки. — Точно разказвах на Франи.

— Кога видя нашия мил съдебен лекар?

— По принцип го виждам доста често, но тази сутрин реших да се поразтъпча малко.

— Ейб имитира страхотно южняшкия му акцент — намеси се Франи.

— О, благодаря, мадам. Просто се опитах да предам неповторимото обаяние на добрия чичо доктор — Ейб възвърна отново собствения си глас. — Може и да си го вбесил Диз, но ми се видя благоразположен. Реших, че на мен ще ми е по-лесно да го попитам затова, отколкото на теб. Просто рутинна проверка. Прилича ли на убийство или не?

— И какво ти каза той?

— Каза ми, че мъжът може да е бил каратист, да е чупил дъски. Кокалчето на средния пръст било калцирано, а на малкия имало две зараснали счупвания. А, и възглавничката срещу палеца била доста удебелена.

— Това ли е всичко?

— Това е доста, Диз. Плюс, че наистина е умрял скоро. Вкочанясването е преминало, но Страут смята, че въпреки това ръката е прясна.

— Обожавам, когато си говорите за работа, момчета — обади се Франи.

Харди взе ръката на жена си.

— Страхотна професия. Нищо друго не би могло да ме излъже да се върна обратно — после пак се обърна към Ейб: — Значи не е било труп, така ли?

Глицки поклати глава.

— Страут провери във всички местни медицински институти. — Той погледна към Франи. — През година-две студенти по медицина крадат трупове и си правят шегички. Изглежда не е от тях.

— Тогава излиза, че е убийство? — попита тя.

— Убийството е просто неестествена смърт — отвърна Ейб. Ребека започваше да се извива. Глицки я премести на другия си крак и я задундурка. — И дори не го знаем официално, докато Страут не каже, че е, а той няма да каже, докато не е напълно сигурен, което означава още изследвания, за да се установи дали ръката наистина е прясна, както смята той. Най-накрая — продължи Ейб, — дори и при наличието на смъртен случай, това не означава убийство, колкото и на нашия човек тук да му се иска да се пробва в такова. Все още разполагаме с три други вероятности като евентуални причини за смъртта — самоубийство, нещастен случай или естествена смърт — преди да стигнем до убийство.

Ребека започна още по-усилено да се извива и изведнъж нададе истински писък.

— Дай ми я — каза Харди. Той се пресегна и Ейб му подаде детето през масата. Тя мигновено се сгуши до гърдите му и затвори очи.

— Вълшебното докосване — отбеляза Франи. — Ще отида да донеса нещо за обяд.

Тя се изправи и двамата мъже я проследиха за секунда с поглед, докато се отправяше към подносите с храна. Харди прокара пръст по бузата на Ребека.

— Искаш ли да ми направиш една услуга? — попита той.

— Не.

— Не е кой знае какво — додаде Харди, — само да се обадиш по телефона.

 

 

Следобед Харди изчисти седем дела за два часа: три за шофиране в нетрезво състояние с предишни провинения, кражба от магазин с предишни провинения, сведена до простъпка като обвинение, притежание на огнестрелно оръжие от един углавен престъпник и две по-тежки: кражба на портмоне и един баща на футболист пребил треньора на сина си. При нито едно от тези дела нямаше да се стигне до процес и да се „задръства“ допълнително съдебната система и той се радваше за това, но тези пазарлъци по обвинението бяха деморализиращи и уморителни.

Глицки се появи на прага, точно когато Харди привършваше с обвинението за оръжието — най-мъчното му дело за деня. Ако в Сан Франциско те обвинят за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително, отиваш в затвора. Затова хората, изправени пред вероятността да се озоват зад решетките, бяха склонни да предпочетат съдебните заседатели, като си мислеха, че при процес поне имат шанс да отърват кожата. Но за това дело Харди бе убедил адвоката на онзи тип да пледира пълни самопризнания и да прекара двата почивни дни в затвора. Сладка сделка и за двете страни, като се има предвид всичко казано по-горе.

Глицки се намести на ръба на бюрото.

— Е, на кого трябва да се обадя?

Повечето от прокурорите деляха канторите си с някой колега, но когато Харди бе назначен като помощник-прокурор, неговата колежка беше излязла в отпуск по майчинство, което го устройваше чудесно.

Глицки стана, за да затвори вратата, върна се и седна на другото бюро. Харди се свърза с офиса на Фарис, след което Глицки натисна на микрофон, така че и Харди да може да чува. Телефонистката каза на Глицки да изчака и те чуха петте пиукания, които показваха, че разговорът се записва.

Глицки се представи, позова се на предишното обаждане на Харди и разказа на Фарис за новите сведения от медицинската експертиза. Още щом Глицки спомена думата карате, разбраха, че са попаднали на нещо.

Фарис замълча за миг. После тихо прошепна:

— Дявол да го вземе!

— Г-н Фарис?

Отново пауза.

— Тук съм. Дайте ми минутка, ако обичате.

Глицки зачака, пръстите му барабаняха по бюрото. Бийп. Бийп.

— Може и да не е Оуен. Много хора тренират карате.

— Кога за последен път го видяхте?

— Петък около дванайсет, по обяд. Тогава не носеше пръстен с нефрит, само венчалната си халка. Предполагам, че я е носел. Щях да забележа, ако имаше някаква промяна, поне така си мисля.

— Но г-н Неш е тренирал карате, нали?

— Имаше черен пояс. Започнал много отдавна, когато бил в Корея.

Веждите на Глицки се извиха нагоре. Той погледна към Харди.

— Една костица в малкия пръст е била чупена и зараствала на два пъти — добави той.

Фарис отново изпсува, изчака. Глицки подсвирна беззвучно. Бийп.

— Мисля, че ще е най-добре да дойда — каза Фарис.

 

 

Харди едва не забрави за срещата, която си беше записал при шефа на полицията Дан Ригби, за да му поднесе извиненията си. Глицки слезе долу при Страут да провери дали ще отстъпи и Харди да присъства, когато Кен Фарис пристигне да огледа ръката. Франи се бе обадила да му каже, че на следващия й контролен преглед след месец можели да се надяват да чуят пулса на новото бебе и да го попита дали ще се освободи, за да отидат заедно? Искал ли да разбере момиче ли щяло да бъде или момче? Тя лично не била много сигурна дали държи да знае. Освен това, била още толкова млада, че лекарят не й препоръчвал амниосентоза, а тя не се била подлагала и с Ребека, и нищо й нямало. Той как мислел?

Докато отговаряше на въпросите й и се радваше на вълнението й, Харди лениво разгръщаше календара си и видя бележката: Ригби 4:00.

Беше 3:55.

Пристигна пред кабинета на шефа на полицията на секундата и чака навън в продължение на двайсет и пет минути. Не му се искаше Фарис да дойде и да си отиде, докато той се освободи, но наистина не можеше да насилва кой знае колко нещата. Сержантът секретар вчера му бе дал ясно да разбере, че не спада към почитателите му, а доколкото можеше да се съди по протакането, явно и шефът му не си падаше особено по него.

Интеркомът върху бюрото на сержанта най-накрая иззвъня. Той погледна към Харди и посочи с пръст към двукрилата врата.

Дан Ригби седеше облегнат назад в коженото си кресло и продължаваше да говори по телефона. Имаше лице на боксьор, червено и сбръчкано, и сива коса — не по-дълга от половин сантиметър. Харди знаеше, че често носи и цивилен костюм, но днес бе облечен в полицейската си униформа. Беше предвидено да изглежда впечатляващо.

Харди застана на персийския килим пред бюрото му, като се опита да изрови подходящото встъпление. Ригби, заслушан в телефона, го изгледа критично, докато влизаше. Харди почака още една минута. След което Ригби затвори и изпъна рамене, сякаш го боляха.

— Бил си ченге, нали?

— Да, сър. Работих като патрул около три години.

— След това си се насочил към правото, нали така?

— Да, сър — ето, започва се, помисли си Харди.

Ригби отпусна рамене и потъна обратно в креслото си.

— Често съм си мислил и аз да направя така, въпреки че, разбира се, човек бая трябва да се поизпоти. Но да се махнеш от полицията… предполагам, че просто никъде другаде няма такова движение.

— Правото не е чак толкова лошо — отвърна Харди.

Ригби дрезгаво се изсмя.

— Не, правото с всичките си пледирания и глупости. Разликата е, че в повечето случаи всички знаем, дяволски добре знаем, кой го е извършил, но вие момчета, вие прокурорите, трябва да го докажете. Колкото до нас, ние разкриваме кой го е извършил, хващаме го и с това работата ни приключва, толкова. Затова предполагам, че в случилото се около онзи инцидент вчера, сме си разменили ролите. Получил си добра закалка тук като ченге, а тя си остава за цял живот, мислиш като ченге. Дори и когато си от страната на закона. Лок се наежи, защото му се обадих, а той не обича да го занимават с подчинените му. Но ние с теб нямаме какво да делим. Смяташ ли, че това е убийство или има заподозрян, просто направи на всички ни услуга и ни уведоми. Ние ще го арестуваме, а след това ти можеш да си гледаш работата.

Телефонът отново иззвъня. Ригби вдигна слушалката и се заслуша за миг.

— Хич не ме е грижа за правата му, няма да получи полицейска охрана до… — Ригби вдигна глава, изненадан да види, че Харди е още там. Махна му с ръка, че може да си върви и продължи с разговора си.

 

 

Кен Фарис стоеше пред останалия почти без листа фикус до прозореца, който гледаше към паркинга, с кръстосани зад гърба ръце.

Току-що бе излязъл от хладилната камера, където бе разгледал едва наподобяващото ръка нещо с четири израстъка — показалецът липсваше — и инстинктивно се бе отправил към прозореца, сякаш за да подиша чист въздух, въпреки че прозорецът никога не се отваряше.

Фарис беше широкоплещест, с тясна талия, шейсетгодишен мъж. Светлокафеникавият му костюм, на стойност 750 долара, идеално ушит, беше на съвсем тънички сини и златисти райета. Светложълтата копринена риза бе шита по поръчка, както и вратовръзката. Каубойските ботуши от крокодилска кожа добавяха излишни четири сантиметра към ръста му.

Глицки и Харди се бяха отпуснали на твърдата, жълта, пластмасова пейка в чакалнята пред моргата. Джон Страут бе разгънал един сгъваем стол и седеше прегърбено в него, кръстосал дългите си крака.

Фарис се извърна, опитваше да се овладее, все още доста пребледнял.

— Е, усилието беше напразно.

Страут бръкна в джоба си и извади малка, обикновена картонена кутийка.

— Може би това ще пораздвижи паметта ви — той протегна кутийката, Фарис се приближи и я взе.

Беше пръстен с нефрит — змия, захапала опашката си — с филигранна повърхност. Харди се надвеси напред, за да го огледа по-добре — беше го виждал единствено на ръката. Фарис го подържа малко, после го сложи на първата фаланга на четвъртия си пръст.

— Това не би станало на Оуен — заяви той. — Ръцете му бяха по-големи от моите.

— Пръстенът беше на кутрето — отвърна Страут.

Фарис извади пръстена и го пъхна на малкия си пръст. Влезе съвсем лесно. Махна го също толкова лесно.

— Добре, но това все още не означава, че е Оуен.

— Не, сър, не означава — Страут беше любезен, внимателен, професионалист.

Харди се премести напред, с ръце върху коленете.

Ейб Глицки седеше удобно облегнат назад, наблюдаваше, краката му бяха кръстосани. Леко се размърда, достатъчно, за да привлече внимание.

— Двамата с Оуен — г-н Неш — сте били близки, нали?

— Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.

— Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?

— Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.

— Този път какво ви накара да го направите?

Фарис поклати глава.

— Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.

— Къде беше отишъл, последния път?

Харди се намеси.

— Какви са тези бягства?

Фарис се огледа из помещението, намери още един сгъваем стол и го премести до този на Страут. Сложи пръстена в кутийката и я върна обратно на съдебния лекар. После тежко се отпусна върху стола.

— Уместни въпроси. Мислите, че може да е отишъл отново на същото място ли? — той поклати глава. — Не, не, не смятам. Веднъж отиде до Марди Грас в Ню Орлиънс. Но тогава се оказа, че е взел и дъщеря си, Селин. Нямаше ги и двамата и ние решихме, че са отишли някъде заедно. По онова време беше съвсем типично за него.

— Но не и сега? — попита Харди.

— Улегнал е. Или поне аз си мислех, че е улегнал. Знаете как е.

Глицки беше любезен.

— Защо не ни кажете какво по-точно имате предвид?

Фарис се облегна назад. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна.

— Преди, обикновено на всеки шест месеца Оуен правеше по нещо, заради което да го намразиш или пък да намразиш себе си. Беше толкова, толкова напорист, когато решеше да направи нещо и нищо не беше в състояние да го спре — нито приятелите му, нито семейството му, нито задълженията му. Имаше си своите бесове, така че нямах никакво намерение да се опитвам да го възпирам. Жена му, Елоиз, загина при пожара в къщата им през петдесетте. Не могъл да влезе и да я спаси, едва успял да измъкне детето им — Фарис замлъкна, докато си спомняше. — Така, че се чувстваше виновен заради това. От време на време решаваше, че не заслужава успеха си и зарязваше всичко, оставяше ме аз да се оправям. Друг път, точно обратното, въобразяваше си: „Е, по дяволите, ето ме, великият Оуен Неш и ако ми се прииска да отида до Бали за един месец, нека смъртните да се оправят тук. Ще ме ценят повече, когато се върна“.

Но Глицки искаше да се придържа към своя въпрос.

— Значи отишъл веднъж до Ню Орлиънс, друг път до Бали…?

— Само толкова. Нямаше си любимо място, поне такова, където да се усамотява. Имаме имение двамата, извън Таос, никакви телефони, никаква работа, ползвахме го през последните пет или шест години, но аз бях там — взех самолета петък вечер, — а него го нямаше.

Страут прибра дългите си крака един до друг и седна изправен.

— Извинете — намеси се спокойно той, — но изглежда единственото нещо, свързващо тази ръка тук с Оуен Неш, е каратето.

Фарис огледа внимателно помещението. Ако търсеше утеха, не беше попаднал на подходящото място — жълтата пластмасова пейка, характерните за държавните учреждения зелени стени. Едно полумъртво растение и няколко изкуствени.

— Не знам дали изобщо си е чупил пръст. Съмнявам се, че би го споменал, дори и да е.

— Искате да кажете, докато е тренирал, чупел дъски, нещо такова? — попита Харди.

Фарис кимна.

— Тези циркаджийски номера, чупенето на дъски, са съвсем в стила му. Ако е искал да се покаже пред някоя жена… по дяволите, пред когото и да било, би могъл да си счупи цялата ръка, без изобщо да го спомене. Една от заблудите му беше, че не усещал болката, като нас останалите.

Харди се наведе напред при промяната на тона. Този човек може и да обичаше Оуен Неш, но това не беше всичко, което изпитваше към него.

— Малкото пръстче на тази ръка има две явно заздравели счупвания — каза Страут, — които никога не са били намествани.

— Това е повече в стила на Оуен.

Страут се изправи на стола си, преплете пръсти и изпъна ръце напред, докато кокалчетата му не изпукаха.

— Добре, господа — заяви той, — това не ме придвижва кой знае колко напред по линия на идентификацията. Можем да направим ДНК тест, но без проба от тъкан, която със сигурност знаем, че е от г-н Неш, няма да докажем нищо.

Всички седяха мълчаливо, никой, освен Страут, не помръдна от мястото си. Фарис все още стоеше приведен напред, с поглед наведен надолу и се опитваше да измисли нещо, с което да уреди въпроса. На вратата се почука и Сиксто подаде глава.

— Някаква Селин Неш чака отвън да се види с г-н Фарис.

Удивително сините очи на жената бяха зачервени и подути, около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала от няколко дена. Очната й линия бе сложена върху прекалено много грим. Черен костюм, черен чорапогащник, черни ръкавици, дори черни обици от оникс — беше елегантно облечена, но прекалено често прокарваше ръце през пепеляворусата си коса и тя се разпиляваше на неравномерни кичури по раменете й.

Жената се приближи и прегърна Фарис, сподавяйки хлипането си. Той я притисна към себе си, потупа я по гърба.

— Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Все още не знаем нищо със сигурност.

Тя леко се отдръпна назад, извади носната кърпичка от джоба на Фарис и избърса очи. Бързо отново се притисна към него. Харди я видя как притваря клепачи, сякаш събираше сили. После се извърна към останалите.

— Един от вас ли е съдебният лекар?

Страут пристъпи напред.

— Да, мадам.

— Съжалявам, но си помислих, че Кен каза… — тя се огледа наоколо, сякаш се бе загубила. — Искам да кажа, когато чух съдебен лекар, просто реших…

— Не, мадам, нищо още не знаем. Бихте ли погледнали дали няма да познаете това — Страут подаде кутийката с пръстена.

Селин се втренчи за миг в него.

— Какво е това?

— Беше на ръката — обясни Страут.

Тя го извади от кутийката и внимателно го огледа.

— Но татко не е носил такъв пръстен. Кен, татко носеше единствено халката на мама, нали?

— Вече им го казах.

Кърпичката отново се вдигна към очите й. Тя я задържа там за момент, като упражни известен натиск.

— Добре ли сте? — попита Харди. Той се приближи към нея.

Селин беше пребледняла. Тя отправи към Харди нещо като полуусмивка, но очите й се върнаха отново на Страут.

— Е, тогава, това не би могло да е баща ми.

Глицки, с възможно най-любезния си глас, я попита кога за последен път е виждала баща си. Очите й се присвиха за миг и на Харди му се стори, че вижда как в тях побягва съпротива, може би дори страх.

— Защо? Извинете ме, но кой сте вие?

Фарис се намеси и представи всички, след което Глицки обясни.

— Може да се е сдобил с пръстена, след като сте се видели.

Тя кимна, допусна го.

— Не си спомням точно. Може би преди две седмици. Но тогава не носеше този пръстен — всъщност, изобщо не би си го сложил. Това не е в стила му.

Фарис, точно до нея, го погледна отново и присви рамене.

— Той не си падаше кой знае колко по бижутата.

— Добре — каза Страут. — Заслужаваше си да се опита. Благодаря ви, че отделихте от времето си.

След като ги изпрати до вратата, Страут, с ръце в джобовете, се върна обратно при Харди и Глицки.

Може и да се окаже Оуен Неш — заключи той. — Това е неофициално, естествено, но нищо чудно. Ще ви държа в течение.