Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (40)

40

Раздели се с Джейн на четвъртия етаж. Слезе от асансьора, запъти се надолу по коридора и се отби в отдел „Убийства“. Ако Глицки беше там, можеха да се отбият в „Лу“, както в добрите стари времена. Но него го нямаше. Харди се бе навел над бюрото му и му пишеше бележка, когато чу токчета по плочите и вдигна глава.

Пулиъс спря на вратата.

— Здравей, Бетс — поздрави я Харди. — Имаш ли някакви… вълнуващи дела?

Усмивката й беше ледена.

— Как си, Дизмъс?

— Страхотно — отвърна той. — Пиша мемоарите си.

Тя не реагира. Очите й претърсиха отворената стая в дъното.

— Някой виждал ли е Лание? — попита тя. Едно от момчетата каза, че мислело, че е слязъл да пие кафе с един от свидетелите. Пулиъс се обърна отново към Харди.

— Е, грижи се за себе си.

Понечи да си тръгне, но Харди я спря.

— Чух, че съдия Фаулър е бил арестуван.

Тя спря.

— Новините се разнасят бързо.

— Племенни барабани. Ние сме нещо като семейство.

— О, да, точно така.

— Наистина ли мислиш, че е убил Оуен Неш?

— Върховните съдебни заседатели сметнаха, че има достатъчно доказателства за предявяването на обвинение.

Харди кръстоса ръце и се облегна на бюрото на Глицки.

— Научих от съвсем достоверно място, че ако прокурорът поискал, върховните заседатели щели да предявят обвинение и към сандвич с шунка.

Пулиъс кимна.

— Е, радвам се, че си поговорихме.

Харди я настигна по коридора. Подхвана съвсем непринудено:

— Предполагам, че има някакви нови доказателства, а?

Пулиъс спря.

— Ти ли представляваш Фаулър?

— Аз съм просто един любопитен гражданин, който се чуди с какво ново сте се сдобили след Шин.

— С достатъчно. Сигурна съм, че ще бъде публикувано във вестниците.

Тя пое отново надолу.

Харди откри, че се е сраснал с пода с корените на яростта. Беше го завладяла изведнъж. Стомахът му се бе обърнал и той чуваше как кръвта пулсира в ушите му.

Не го прави, каза си. Не казвай нищо повече. Не я гони по коридорите. Нищо няма да постигнеш с това.

Той наблюдаваше как елегантната й фигура изчезва зад ъгъла при фоайето с асансьорите. Къде беше отишъл въздухът? Чувстваше се така, сякаш бе престанал да диша, напълни с усилие дробовете си. Трябваше да удари едно.

 

 

Или четири. Или пет.

Отгоре на трите „Гинес“, които беше изпил, преди идването на Джейн в „Шамрок“. Изпи първите няколко ирландски уискита в „Лу“, но после започнаха да се появяват разни познати физиономии. Хора, които го познаваха, които искаха да разберат как е, с какво се занимава, как я кара.

Да, зает е, движи едни неща, възнамерява да отвори втори бар, дори ресторант. Не, не иска да минава към частна практика, да трябва да защитава всякаква измет.

Като си тръгваше от „Лу“, си спомни, че бе забравил да се обади на Дейвид Фримън. Щеше да му звънне от следващия бар. И на Франи също. Не трябваше да забрави да се обади на Франи. Тя щеше да се тревожи. Тревожеше се вече от няколко месеца — за него, за тях, за бъдещето им, за детето й, за бременността. За всичко. Честотите им бяха престанали да съвпадат. Него това също го тревожеше, караше го да се съмнява в себе си. Понякога му се струваше, че тази мисъл ще го влуди. Пиенето явно помагаше.

Като вътрешно одобри идеята да намали процентната концентрация на алкохол и същевременно забрави собствения си често повтарян съвет, че да се смесва бира с уиски е доста рисковано, той се отби в някакъв бар на Седма улица и си поръча бира „Рейние“. В заведението нямаше телефонен автомат.

Той отнесе бутилката със зелена смърт на една малка масичка близо до вратата и се загледа в телевизионния екран, на който вървяха вечерните новини. Отново финансистът, съдията и проститутката. Премести се от другата страна на масата, където не трябваше да гледа проклетия телевизор. Беше вече само страничен шум.

Бяха прекарали чудесно ваканцията. Двете седмици им се отразиха много добре. Бяха се върнали освежени, изпълнени с нови сили, свързани отново. Нарочно не бяха обсъждали плановете му за по-нататъшна кариера, щеше да има много време за това. Говореха си за бебета и раждане, за това дали Моузес и Сюзън ходят сериозно, за ядене и за миналото си — Еди и Джейн. И дали трябва да се преместят в по-голяма къща и кога, преди или след като се родеше второто дете.

Харди беше тичал всяка сутрин по плажа. Няколко дни на коктейли с ром, после, през останалото време от престоя, за изненада на самия него, не бе близнал и капка. Беше загорял и стегнат и това му харесваше.

След това, първата седмица у дома, беше осведомяван редовно от Ейб за Оуен Неш, Мей Шин и Анди Фаулър. Изчисти няколко аквариума в „Стейнхарт“ заедно с Пико. Изкара няколко смени в „Шамрок“, за да не губи тренинг.

Първоначално беше някакво постоянно неразположение, свързано с безсъние. Не искаше да си признае колко много бе вложил, колко голям беше риска, когато се отказа от барманството веднага след Коледа, за да се върне към правото. Но сега, в дългите и еднообразни дни, които се простираха пред него, той постепенно достигаше до смразяващия извод, че се бе провалил в едно от фундаменталните решения в живота си.

Беше уволнен. Не се нуждаеха повече от услугите му. Не поради това, че хората, за които бе работил, бяха толкова достойни или талантливи, или вършеха по-добре работата си от него, поне той не мислеше така, но си оставаше фактът, че беше преценен от тези хора и сметнат за недопустимо некадърен. Независимо от стандартите им. Той остана навън, а те бяха вътре.

Това го засегна. Откри, че е приел прекалено дълбоко отхвърлянето. Или дори повече, изглежда не можеше да го изтръгне от себе си. Кой беше той, на четирийсет все пак? Непотребен, никому ненужен. На Франи бе казал какво, по дяволите, не искал да го тъпчат по цял ден, щял да иде и да проучи тук-там, да си намери работа, да се опита да си възвърне част от самоувереността, че върши нещо полезно — че може би самият той е полезен.

Хората бяха любезни. Мъже и жени — юристи и началници на отдели — със същите делови костюми като неговия. Но не го назначаваха. Щели те да му се обадят, в момента просто нямало работа. Вероятно би могъл да опита като обществен защитник.

Мислеше си, че е логичен човек и логиката му казваше, че по терминологията на пазара е ненужен.

Добре, майната му, нямаше да го приеме. Живял си бе доста добре, благодаря, и беше дяволски сигурно, че животът още не е свършил. По дяволите всички.

Тогава направи голямата си грешка.

 

 

Франи беше опората му у дома, казваше му да не бърза, всичко щяло да се уреди с времето. Нещо щяло да изникне. Тя го обичала.

Но веднъж започнеш ли да си мислиш, че хората не те искат, лесно е да повярваш, че никой не те иска. Че си само товар, баласт, ограничен и тъп, неспособен да понасяш собствения си товар.

Въобразяваше си, че усеща как Франи се отдръпва. Тя се кълнеше, че не било вярно. Не се отдръпвала. Била с него. Но откри, че не може да разговаря повече с нея. Виждаше, че това я кара да губи доверието си в него, а беше прекалено да иска от Франи да понесе и това. Тя имаше нужда да бъде силен, особено сега, когато създаваше семейство. Така че реши да си сложи вечната усмивка. Много смях, много мълчание помежду им.

Минаваше му през ума да си намери някой, с който да поговори, някъде, където нямаше да му се напомня постоянно за състоянието му. Разбира се, не би го направил, но нямаше ли да е хубаво да си с някой, който си мисли, че всичко ти е наред, без да си дава сметка за проблемите ти?

Беше започнал да се отбива до „Шамрок“ след интервютата и да играе по няколко игрички. Още време, през което не трябваше да се изправя пред нея. Престана да си търси работа.

Стоеше си вкъщи от месец вече, шест седмици. Казваше си стига толкова, време бе да преодолее всичко това, да не позволява на копелетата да го сломят. Първата стъпка, каза си, беше физическа — да влезе отново във форма, да спре да пие, да се стегне.

 

 

Стоеше зад Селин Неш, докато тя тренираше краката си на „Стеърмастър“-а. Косата й беше опъната назад с яркорозова лента за глава. Тъмнорозова пътечка се показваше там, където се бе изпотила между лопатките. Задникът й беше феноменална набираща се машина. Надолу-нагоре, стъпка, стъпка, стъпка. Пот се стичаше от нея. Той си помисли да се обърне и да си излезе.

Какво толкова, каза си. Дошъл бе да потренира и беше избрал „Силни тела“, защото вече бе идвал тук и салонът разполагаше с уредите, които търсеше.

Не я беше виждал, откакто бе спряла пред къщата му, преди да замине на почивка, когато беше осъзнала, че в живота му няма място за нея. Е, сега нямаше да я връща обратно в живота си. Оттогава бе изминало доста време. Не започваше нищо с това, че идваше тук.

Той се качи на уреда до нея:

— Здрасти — каза й.

 

 

Седяха заедно в сауната. Той — върху една хавлиена кърпа, облегнат назад на кедровата стена, по шорти и тениска. Тя бе отишла до съблекалнята след тренировката си, беше си свалила клина и се бе преоблякла в цял черен бански костюм.

Разговорът замря. Добре била, каза тя, запълвала си времето. Искаше му се и той да можеше да каже същото. Е, поне тренираше. Това все пак беше нещо. Да.

Температурата бе близо четирийсет и пет градуса. Помещението беше малко, тясно, вероятно метър и половина на два, с огнище върху покрития с камъни под. Селин стана, изсипа още вода от една кана върху камъните и облак пара се вдигна и разнесе. Отиде да седне на дървената пейка, където беше седяла, после подскочи и извика:

— Ох!

— Ето — Харди издърпа част от хавлията под себе си, за да й направи място. Усещаше как сърцето му ще изскочи през тениската. Краката им се допираха.

Тя се облегна на него, взе ръката му и я сложи високо на бедрото си.

— Селин…

— Шшшт… — рамото й се притисна към него. — Идвам тук от шест месеца и досега не съм видяла жива душа в тази сауна.

Тя повдигна еластичната материя на банския си и насочи ръката му под нея.

— Докосни ме — каза. Беше обръсната, кожата бе гладка, сякаш намазана с нещо мазно, вече влажна там, накъдето го насочваше.

— О, Боже — изстена тя. — О, мили Боже!

С едната ръка притискаше неговата към себе си, а с другата повдигна фланелката му, намери ластика на шортите и пъхна ръка в тях.

Коприна и масло. Мед и сол.

 

 

Това доказваше, че бе прав. Не беше по-добър от никой и по-лош от повечето. Опитваше се да се успокои, първоначално, че технически погледнато, не беше изневерил. Не бе проникнал в нея, следователно не се беше любил истински със Селин. Неубедително. Заслужаващо презрение. По-честно щеше да е, ако беше.

Сега доказа, че преценката на света за него бе вярна. Нямаше да си намери никаква работа. Достатъчно беше само да се погледне в огледалото.

Започна да се упражнява в мятане на стрелички, да изпива галони с „Гинес“. Да избягва Франи. Селин не се бе опитвала да се свърже с него. Това, поне, явно беше приключило.

Но той се намираше в дълбока дупка, в пълен мрак.

 

 

Беше десет и половина. Сега вече на масата пред него имаше четири бутилки от бира „Рейние“ и чаша с лед, с повече вода на дъното, примесена с едва доловим вкус на ирландско уиски. Той премигна, като се почуди къде се намира и се опита да фокусира часовника над бара. Нямаше смисъл. Изправи се, полюшвайки се.

Господи.

Навън вечерта бе застудяла и улицата му се видя стръмна, принуди се да търси опора в изпъкналата мазилка на сградите. Седма улица се простираше пуста в продължение на километър и блестеше така, сякаш бе мокра. Колата му горе пред Съдебната палата ли бе паркирана? Дори и да беше, как щеше да се прибере у дома?

Опита се да продължи, но изведнъж всичко започна да го боли, да пулсира — рамото, където беше ранен във Виетнам, кракът, който си бе навехнал миналата година в Акапулко.

Чу шумотевица зад гърба си, смях, после подметки по паважа Най-накрая осъзна, че се приближаваха към него.

Той се поизправи, извърна се, видя ръка, нещо размазано, което го удари в слепоочието, залитна на една страна. Чу тъп звук от падане — това той ли беше? — и главата му се удари в мазилката, докато се свличаше надолу.

 

 

Неясни образи. Внезапно гадене от мириса на хлороформ. Светлина пред очите му. Нещо лепкаво под ръката му. Студеният асфалт.

— Да го свалим долу.

— Чакай малко. Това той ли е?

Харди се насили да отвори очи. Светлината от фенерчето го заслепи отново и той примижа. Появиха се сенки, можеше да ги различи. Ченгета.

Беше извадил късмет. Един от тях намери портфейла му, олекнал, на бордюра. Харди не бе върнал значката си на Лок. Ако държеше на нея, да дойде да си я поиска.

— Вие ли сте Дизмъс Харди? — попита единият от тях.

Предположи, че вероятно е кимнал, изсумтял или нещо подобно.

— Толкова ли е пиян, колкото вони?

Усети солен вкус в устата си. Вдигна ръка към лицето си, напипа засъхналата кора. Погледна надолу. Белият му пуловер беше сплъстен от съсирената кръв.

— Аз съм Харди — каза той.

Изправиха го. Болеше го, гадеше му се.

— Внимавайте, момчета — той направи, олюлявайки се, няколко крачки и повърна жлъчка и бира. Опря се на сградата.

— Съжалявам.

Стояха отзад, на няколко метра. Харди си пое въздух, изплю се няколко пъти, опита се да види колко е часът, но часовникът му го нямаше.

Ако можело, каза им, предпочитал да го откарат до вкъщи, отколкото в болница. Не мислел, че имал нещо счупено. Може и да имаше сътресение, чувстваше главата си като наковалня. И някой продължаваше да върти ковашкия чук.

Качиха го на задната седалка.

Той облегна глава назад. Светлините минаваха отгоре, движеха се по магистралата. Затвори очи. Нямаше нищо за гледане.

 

 

Почти наближаваше полунощ и Моузес беше тук от половин час. Франи му се стори изключително уязвима. Вече беше в петия месец и й личеше. Ръцете й изглеждаха тънки, помисли си той. Лицето й бе прекалено изпито. Може би в сравнение със закръглеността на корема и гърдите й. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя седеше на ръба на ниското канапе във всекидневната, с лакти на коленете, с ръце, кръстосани под издутия й корем.

Моузес й казваше, че най-доброто, което можели да направят, било да чакат. Щял да се появи. И Моузес бил имал безпаметни дни и нощи.

— Това не е безпаметно пиянство, Моуз — тя се поколеба. — Той е с Джейн. Знам, че е с Джейн.

Моузес поклати глава.

— Няма начин, Франи.

— Идва да го търси днес.

— Джейн е идвала тук? — той се замисли. — Какво искаше?

— Искаше Дизмъс. Винаги иска Дизмъс. И преди се е връщал при нея.

— Франи. Стига. Тогава не беше с теб. Тогава нямаше никого. Вероятно е свързано с арестуването на баща й. Двамата с Диз бяха приятели, нали?

— Още са, доколкото знам.

— Тогава?

Защо не се беше сетила за това? Тези напиращи хормони я влудяваха.

— Вероятно е отишъл да го измъкне, да му помогне да се измъкне, да направи, каквото там е необходимо да се направи. Загубил е представа за времето.

— Диз никога не губи представа за времето. Ами ако е измъкнал бащата на Джейн и после заедно са отишли някъде да празнуват, а после баща й ги е оставил сами…

— Ами ако е отвлечен от атакуващи извънземни създания и е разрязан жив в името на междугалактическата наука?

— Не ми е до шеги.

— На мен пък не ми се играе на „Ами ако“. Вероятно просто се е забавил. Случва се.

Седяха доста време.

— Толкова е потиснат напоследък, сякаш се е отчаял.

Моузес се протегна, бавно се изправи и се приближи към полицата на камината. Размести кервана от слонове, нещо, което правеше всеки път, когато дойдеше.

— Знаеш ли, Франи, просто си мисля, че никой никога не ни е подготвял, момчета като мен и Дизмъс, за това колко тежък е в действителност животът. — Опита се да го извърти като шега, но говореше сериозно и тя го знаеше.

— Да се живее с мен не е тежко, Моузес.

— Не казвам с теб, говоря по принцип.

Тя се изправи и подреди слоновете както си бяха.

— Просто остаряваш, братко.

Моузес нежно я привлече към себе си и я дръпна за косата. Беше с една година по-голям от Харди. Бе отгледал сестра си от осемгодишна възраст. От десетте неща, които най-много обичал на света, обичаше да казва той, осемте били Франи. Останалите две се пазеха в дълбока тайна.

Като се обърна към прозореца, Моузес видя полицейската кола да спира отпред.

— Ето го — каза той. — Виждаш ли? Сигурно се е разправял с ченгетата.