Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (51)

51

Фаулър каза на дъщеря си, че Чоморо явно бе разговарял с някои от приятелите си от Палатата по време на обедната почивка. И именно заради това беше свикал съвещание в кабинета си, преди да започнат с показанията на съдебния лекар Джон Страут следобед.

— За какво? — попита Джейн баща си.

Тя седеше до него на подсъдимата скамейка — беше разрешено, когато съдът не заседаваше. Зад тях в галерията тълпата отново се събираше след дадената за обяд почивка.

— Чоморо си преповтаря някои правила — обясни той. — Това е първото му дело за убийство, не забравяй. Не иска да се обърка и процесът да бъде обявен за неправилно проведен.

— Как може да се стигне дотам?

Фаулър потупа дъщеря си по ръката.

— Виждаш ли, през всичките тези години явно съм го правил да изглежда лесно. Не е позволено да се тълкува закона по време на излагането на фактите, например. Можеш да кажеш какво ще представиш, но не бива да го обясняваш, както може би забеляза — направи г-ца Пулиъс. Освен това, всичките тези протести и прекъсвания. Вече започват да се отправят нападки, а делото би трябвало да се води безпристрастно.

— Дизмъс не искаше ли точно това?

Фаулър кимна.

— Да, искаше. И дотук се справя добре, но Чоморо — мога да се обзаложа, на каквото поискаш — го следят отзад — той махна към галерията. — Няколко секретари си водят бележки. В основата на процеса трябва да са доказателствата, а не личностите. Ако отношенията се изострят, възниква опасност за самия процес.

— Това ли искаме?

— Не, Джейн. Не искам провален процес. Искам справедлив процес. И Дизмъс го иска, въпреки че той държи и да се бие, което до известна степен е добре. Но ако ще водя някакъв нормален живот след всичко това, трябва да спечелим честно, така че всички да разберат, че съм невинен. Дори и Диз.

— Татко, той не смята, че ти си го направил. Иначе нямаше да те защитава.

Фаулър не беше толкова сигурен. Личната неубеденост на Харди не му бе убягнала.

— Познавам го от отдавна, по-дълго от теб, забрави ли? Той е достатъчно приятелски настроен, за да се преструва — дори и пред себе си, — че вярва в моята невинност. Но се чудя дали по-скоро не смята, че доказателствата не потвърждават, че съм го извършил и…

— Е, това е същото.

Фаулър поклати глава.

— Не, не е, Джейн. Няма нищо общо.

 

 

Харди беше прочел показанията, дадени от Джон Страут пред върховните съдебни заседатели двайсетина пъти. Бе научил наизуст доклада от аутопсията. Платил бе на един лекар, приятел на Пико на име Уолтър Бекмън, за да прекарат една вечер в разговори на медицинска тематика и беше стигнал до заключението, че показанията на Страут не можеха да навредят на Анди Фаулър. Съдебният лекар трябваше да бъде призован, за да установи фактите около смъртта, как е настъпила, но главното беше, че показанията щяха да бъдат неутрални, основата на онова, което щеше да последва.

Което, както скоро откри, означаваше да подценява Пулиъс. Трябваше да го предвиди.

Страут, висок и хилав, бутна стола, за да може да събере краката си в пространството отпред. Изглеждаше най-спокойният човек в залата, което можеше да се очаква. Беше давал показания вероятно средно по веднъж на седмица през последните дванайсет години. Седеше изправен, с лакти върху облегалките на стола.

Пулиъс и Харди бяха инструктирани да не се приближават до свидетелите, когато ги разпитват, така че Пулиъс стоеше на мястото, откъдето беше изнасяла и фактите поделото, горе-долу в центъра на един кръг, който включваше Харди, съдебните заседатели, Страут и Чоморо.

След като преведе доктора през професионалната му квалификация, която никой не оспорваше, тя го помоли да опише раните, които бе открил по тялото на Оуен Неш.

— Добре — провлечено каза той, — имаше две рани и двете предизвикани от куршуми двайсети и пети калибър. По ниската рана, сама по себе си не смъртоносна, е от куршум, попаднал в слабините…

— Извинете ме, д-р Страут — прекъсна го Пулиъс. — Колкото и да е неприятно, бихте ли могъл да бъдете малко по-точен за местоположението на първата рана?

Провлеченоста в говора му стана още по-доловима.

— Ами, ако не държите да навлизаме в латинския, прокуроре, „слабини“ е сравнително точно местоположение. Това е областта, покрита с лонно окосмяване над гениталиите.

— С други думи, горе-долу на няколко сантиметра от пениса?

Харди разбра накъде бие. Ако един мъж отстранява сексуалния си съперник…

— Протестирам. Подвеждане на свидетеля.

Пулиъс бързо каза, че ще парафразира.

— Можете ли да ни кажете местоположението на тази първа рана по отношение на пениса на г-н Неш?

— Куршумът е проникнал горе-долу в основата на пениса, малко по-високо и вдясно.

Някои от мъжете съдебни заседатели явно се намръщиха.

— Нещо друго за тази рана?

Страут навлезе в подробности относно преминаването на куршума през тялото на Неш, нащърбването на хълбочната кост и пренасянето на парченца от нея в най-големия седалищен мускул, преди да излезе през него. Продължи, под внимателното ръководство на Пулиъс, като подчерта, че тази рана вероятно е била първата.

— И защо смятате така, докторе?

Страут прекръстоса краката си.

— Ами, вторият изстрел е бил фатален, почти незабавен. Минал е право през сърцето, ударил се е в едно от ребрата и е рикоширал нагоре в левия дроб. Е, освен ако г-н Неш не е останал за малко на крака, след като е бил убит, можем да приемем, че е паднал приблизително секунда, след като е бил застрелян. А ако е бил на земята, куршумът през слабините щеше да се забие в палубата, а не отстрани, под перилата, където, струва ми се, беше намерен.

Харди протестира, позовавайки се на липса на връзка, но знаеше, че показанията са свързани с онова, което Пулиъс правеше, а именно да насади в главата на всеки съдебен заседател жива представа за действията на ревнив и изоставен любовник. Първо щеше да простреля жертвата си в слабините. После щеше да се цели в сърцето, да го убие, след като го е лишил от мъжествеността му.

Чоморо отхвърли протеста на Харди, но Пулиъс не продължи. Любезно поблагодари на д-р Страут и му каза, че нямала повече въпроси.

 

 

Така че бентът вече пропускаше, там, където изобщо не беше очаквал. Трябваше да се опита да запуши дупката с пръст.

— Д-р Страут — започна той, — тези двайсет и петкалиброви куршуми, които са причинили раните на Оуен Неш. За съдебните заседатели можете ли да опишете въздействието им в сравнение с различните по големина куршуми?

Страут, не по-малко спокоен, от колкото беше с Пулиъс, се облегна назад на стола си. Той гледаше право към съдебните заседатели и отговори с приятния си носов тембър.

— Ами те са с ограничен обсег, според размера на куршумите. Най-малкият е двайсет и два калибров, този е малко по-голям — диаметърът му е малко по-голям.

— Благодаря ви. Имаше ли нещо, по което да можете да определите при аутопсията какъв е бил заряда в самия куршум? Количеството барут в гилзата?

Страут се замисли. Това беше от типа въпроси, които обичаше.

— Съдейки по факта, че вторият куршум не е оставил изходяща рана, зарядът не би могъл да е особено голям.

— Бихте казали, около средния?

— Да, около средния.

— Е, д-р Страут, разполагаме с малък куршум с горе-долу среден заряд барут, който улучва възрастен мъж. Въздействието от този куршум задължително ли ще отхвърли мъжа назад, дори и да го улучи право в сърцето?

— Протестирам, ваша светлост. Това не влиза в областта на д-р Страут.

— Какво искате да докажете, г-н Харди?

— Г-ца Пулиъс си позволи известна свобода да се възползва от предположението на д-р Страут, че първият куршум е бил в слабините на г-н Неш.

Чоморо го предъвка за миг, после отхвърли Пулиъс.

— Д-р Страут. Възможно ли е мъж, дори и да е улучен в сърцето от куршум с този калибър, с подобен заряд, да остане прав за половин секунда, особено, ако се е движил към пистолета, когато куршумът е бил изстрелян?

— Да, смятам, че да.

— А за толкова кратко време би ли могъл убиецът да даде нов изстрел с автоматичен пистолет, като оръжието, с което е било извършено убийството?

— Половин секунда? Бих казал, че е възможно.

— Това е всичко. Благодаря ви, докторе.

 

 

— Онова, което ме притеснява, е, че дори не го предвидих.

— Добре се справи — отвърна Фаулър. — Съмнявам се, че изобщо има някакво значение. На кой му пука откъде е минал първия изстрел?

Бяха в десетминутна почивка, все още седяха зад банката на защитата. Харди обясни каква, според него, е била връзката и Фаулър си драска в продължение на няколко секунди върху бележника. После каза:

— Виж, Диз, това не води директно към мен, следователно няма връзка. Това е спекулация, догадка, наречи го както искаш, но дръж мен в центъра на картинката, иначе сме я загазили.

— Ти беше в центъра на всичко това, Анди.

Фаулър, за пръв път показвайки недоволството си, поклати глава.

— Не — отвърна той, — убиецът беше.

 

 

След Страут беше разпитано вещо лице от „Балистиката“, което идентифицира оръжието като „Берета“, модел 950, полуавтоматична, с пълнител с осем патрона двайсет и пети калибър. Пистолетът, регистриран на името на Мей Шин, беше представен като веществено доказателство номер едно от страна на обвинението и Харди видя, че съдебните заседатели бяха изненадани от размерите му — беше много малък, с дълга само шест сантиметра цев.

Куршумът, който бе преминал през тялото на Неш, беше открит забит в страничната облицовка на яхтата зад щурвала. Последва петнайсет минутно показване на диапозитиви относно приликите на резките върху откритите куршуми с тези, изстреляни от същия пистолет. Когато лампите светнаха, с тях се изправиха и няколко глави, които бяха клюмнали. Пулиъс обясняваше очевидното — как тези свидетелски показания убедително доказваха, че веществено доказателство номер едно, пистолетът на Мей Шин, е оръжието, с което е било извършено убийството.

Голяма работа, помисли си Харди и реши да се откаже от кръстосания разпит.

Дактилоскопът беше млада чернокожа жена на име Анита Уелс. Тя свидетелства, че били разкрити два чифта отпечатъци върху пистолета — тези на Мей Шин, собственичката, на която бил регистриран и на обвиняемия, Андрю Фаулър.

На Харди ужасно много му се искаше да представи официално фиаското по делото „Мей Шин“ и знаеше, че Пулиъс няма друг избор, освен да му позволи да го направи, ако искаше да вкара като доказателство отпечатъците на Фаулър, което трябваше да стори. Именно затова бе призовала Уелс още първия ден.

Когато Пулиъс свърши с повърхностния разпит, Харди се запъти към средата на залата.

— Г-це Уелс — започна той, — налагало ли ви се е да изследвате вещественото доказателство номер едно на обвинението повече от веднъж?

Уелс погледна към съдията, после към Пулиъс. Кимна и съдията я подкани да отговаря на въпросите с думи.

— Да — отвърна тя.

— Кога за пръв път видяхте пистолета?

Свидетелката се замисли за миг.

— Около началото на юли.

— И по онова време, когато го изследвахте за отпечатъци, можете ли да кажете на съдебните заседатели какво открихте?

Пулиъс се изправи и протестира.

— Попитано и отговорено, ваша светлост.

Харди тръсна глава.

— Ще го кажа по друг начин. Първият път, когато го изследвахте, идентифицирахте ли отпечатъците на обвиняемия?

Уелс преглътна.

— Не.

— Идентифицирахте ли някакви отпечатъци изобщо по онова време?

— Да. На Мей Шин.

— Мей Шин. Собственичката, на която е бил регистриран пистолета. И къде бяха отпечатъците на г-ца Шин?

— Имаше няколко добре различими следи по цевта и дръжката.

— Добре. След като идентифицирахте отпечатъците на г-ца Шин, какво направихте?

— Ами, първо ги съпоставих — оказаха се онова, което търсех.

— Така че, с други думи, вие сте търсели отпечатъците на Мей Шин? Така ли?

— Да.

— И след като делото срещу г-ца Шин беше прекратено, вие сте се заели да търсите отпечатъците на Анди Фаулър и сте ги открили, не е ли така?

Пулиъс протестира, но Харди не желаеше да се откаже.

— Ваша светлост, когато обвинението срещу г-н Фаулър бъде оттеглено, прокуратурата възнамерява ли да търси нови отпечатъци? Отпечатъците на обвиняемия върху този пистолет са от огромно значение за обвинението срещу него. Съдебните заседатели няма как по друг начин да разберат как са били идентифицирани.

Но и Пулиъс не се оставяше така лесно.

— Г-ца Уелс вече потвърди, че са били върху пистолета.

— Вярно е, г-н Харди. Говорим за отпечатъците на г-н Фаулър, а не за тези на Мей Шин. Оспорвате доказателство, което не е било представяно по това дело. Опитайте се да не объркване съдебните заседатели, като се позовавате на неуместни неща.

Харди почувства, че това е голяма загуба. Постоя за миг, за да събере сили.

— Още ли сте с нас, г-н Харди? — попита Чоморо.

Харди беше очаквал враждебността на Чоморо, но сега, при първата й проява, осъзна колко огромно можеше да бъде въздействието й. Ако Чоморо си позволяваше да го поучава, съдебните заседатели щяха да се хванат за това и авторитетът му щеше да пострада. Анди Фаулър се бе оказал прав — това не подлежеше на обжалване. Стратегията се бе оказала лоша.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна любезно Харди. Изчаквах решението ви.

Лицето на Чоморо леко се обтегна.

— Мислех, че се изразих достатъчно ясно. Протестът се приема.

Този път Харди просто кимна. Той разпери ръце пред съдебните заседатели и им се усмихна.

— Съжалявам, грешката е моя — но посланието беше ясно — той беше разумен човек, чакаше, за да се увери, че е разбрал решението на съдията. Нямаше никакво противопоставяне между него и съдията. Върна се отново към Анита Уелс. — Бихте ли ни казали колко дълго могат да се запазят отпечатъците?

— Не разбирам.

— Искам да кажа, след време сами ли се изтриват? Изпаряват ли се?

— Не, отпечатъците са на маслена основа. Запазват се, докато не бъдат изтрити.

— Значи отпечатъците на г-н Фаулър върху пълнителя на пистолета може да не са били оставени там по времето, когато пистолетът е бил намерен или когато с него се е стреляло?

— Да, така е.

— Открихте ли нещо, което да опровергава подобно твърдение?

— Не.

— Значи отпечатъците на г-н Фаулър може да са били върху пистолета от преди горе-долу година?

Пулиъс се изправи.

— Риторичен въпрос, ваша светлост.

— Оттеглям го — отвърна Харди. — Нямам повече въпроси.

 

 

— Още е рано, но това ни спечели точки. — Бяха си свалили саката и разхлабили вратовръзките. От кантората на Фаулър високо в „Ембаркадеро Едно“ се виждаше как града блести отдолу, започваха да се появяват коледни лампички.

Харди не беше толкова сигурен.

— Исках Шин — от самото начало бе настоявал да призоват Мей като свидетел на защитата, но Фаулър не искаше и да чуе. Какво толкова можела да каже, което да е от полза за тях, възпротивяваше той. В крайна сметка Фаулър не я бе виждал през последните четири месеца преди убийството. Да не говорим, че беше отхвърлила няколкото молби за разговор на Харди. Помнела го от „А“ залата за посетители, не, много благодаря.

Обвинението, смятаха и двамата, нямаше да се доближи до нея. Тя щеше да бъде разбираемо враждебна към прокуратурата на Сан Франциско. Така че, колкото и странно да беше, другата централна фигура в този процес явно нямаше да вземе активно участие в него. На Харди това изобщо не му харесваше.

Анди си беше налял чист скоч от бутилката в барчето и сега отпи от него. Стана и отнесе чашата си до прозореца. Харди наблюдаваше гърба му.

— Не си ли я виждал, Анди?

Темата още беше Мей Шин, надвисналата сянка, неспоменатия призрак. Хронологията не можеше да е по-проста: преди година Анди Фаулър се беше влюбил в Мей Шин; към средата на февруари тя го бе сменила с Оуен Неш; през юли той беше пожертвал кариерата си за нея; през октомври бе арестуван за убийството на любовника й. Но през последните два месеца, през които Харди се беше виждал с Фаулър всеки ден, той никога, поне доколкото Харди знаеше, не беше направил опит да се свърже с нея. Раменете на Фаулър увиснаха.

— Не. Какъв смисъл би имало?

— Просто изглежда, че може да ти се наложи.

Фаулър се замисли за миг, после кимна.

— Предполагам — той се върна при креслото зад бюрото си и се отпусна тежко върху него. — Какво очакваш да ти кажа?

— Не знам. Вероятно би могла да ни помогне. Без съмнение може и да ни навреди.

— Как?

Харди повдигна рамене.

— Може да знае нещо. Господ ни е свидетел, че опитахме всички останали и не открихме нищо, което да прилича на следа към „Х“.

Фаулър пиеше и гледаше разсеяно.

— Не, Диз, не мисля.

Изведнъж му хрумна една ужасяваща мисъл — Анди все още хранеше някакви надежди. Харди бе запазил останалите клиенти на Шин за себе си (като се изключеше Глицки), но вече започваше да си мисли, че на Анди може да му се отрази добре да разбере истината, да се изправи лице в лице с действителността. Ако не друго, можеше поне да сломи нежеланието му да използват онова, което Мей вероятно знаеше.

— Знаеш ли — каза той, — имало е и други мъже…

Фаулър въртеше чашата си върху бюрото.

— Какво?

Харди в продължение на пет минути обяснява на Анди — за проверката на извлеченията, за това, че Мей го бе лъгала. Фаулър се беше втренчил в пространството зад главата на Харди.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Защото животът ти виси на косъм, Анди, а ти, струва ми се, си мислиш, че ще бъдеш оправдан, ще отхвърлиш този процес зад гърба си и не искаш да правиш нищо, което да застраши онова, което все още смяташ, че е останало между теб и тази жена. И ако така стоят нещата, трябва да си наясно какви в действителност са били отношенията ви.

Анди замълча за миг.

— Знам какви бяха. Беше ми станало ясно. Преди да ми кажеш това.

— Е? — попита Харди.

— Какво „е“?

— Можеш да поговориш с нея, може да знае нещо — той замълча, чакаше Анди да продължи. — За „Х“, ако не друго.

Бившият съдия, изведнъж стар и изтощен, облегна глава назад на стола си и въздъхна към тавана.

— Не смяташ ли, че щеше да го спомене в собствената си защита миналото лято?

— Изобщо нямаше възможност.

— Имаше много възможности. Тя не знае нищо.

— Ти така мислиш — трябваше да си тръгва. — Но си си мислел, и че се е отказала от другите клиенти заради теб, нали? Не си смятал, че е спяла и с други.

Фаулър разтърка очи.

— Имаше някаква поговорка за старите глупаци и младите жени — той дръпна ръце от лицето си. — Добре, добре, прави каквото сметнеш за необходимо.

 

 

Когато в единайсет Харди се прибра у дома, цялата къща беше заспала. Пред входната врата намери пратка от „Реди Диливъри Сървиз“. Отвори я в кабинета си — стенограмите от днешния ден. Само обвиняемите, подлежащи на смъртно наказание, които бяха пуснати под гаранция и бяха богати колкото Анди Фаулър, можеха да си позволят да получават стенограмите от деня. Сто осемдесет и осем машинописни страници от днешното заседание, които трябваше да прегледа до утре сутринта. Може би някой бе казал нещо по време на процеса днес, което не беше чул или не бе изслушал достатъчно внимателно.

Видя бележката на Франи до телефона. Елизабет Пулиъс се беше обадила и бе оставила съобщение, че обвинението добавя Мей Шин към списъка си със свидетели „относно факта, че Фаулър е знаел за пистолета на борда“.

Отново Шин. Какво всъщност знаеше тази жена?

 

 

Нима беше само втори ден? Изобщо не можеше да си представи, че ще заспи. Вече се бе опитал на два пъти, веднъж малко след полунощ, после отново към два. Сега часовникът до леглото му показваше три и петнайсет, а адреналинът му току-що се бе покачил, като си спомни колко непредвидлив беше относно показанията на Страут — а вътре бе имало змия.

Разбра на секундата какво го беше разбудило — Том и Хосе.

Забелязал бе присъствието им в залата, и имената им в списъка на свидетелите. Както беше направил и със Страут, мисли, мисли и накрая стигна до заключението, че нито един от пазачите в яхтклуба не можеше да каже нещо, което да навреди на Анди Фаулър.

Онова, което го разбуди толкова рязко, беше мисълта, че отново бе сбъркал — трябваше да е сбъркал. Пулиъс не ги бе извикала, за да мине деня. Сигурно имаше нещо и той не го беше видял.

Изтощен, отметна завивките и се затътри бос към кабинета си.