Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (5)

5

„Областен прокурор нарича мистериозната ръка «Убийство»

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Помощник областен прокурор сподели снощи, че ужасяващата находка от неделя на човешка ръка с пръстен с нефрит е убийство.

Ръката беше открита в корема на огромна бяла акула — същата като в «Челюсти», — доставена жива в аквариума «Стейнхарт» през празниците.

Помощник областният прокурор Дизмъс Харди, който по стечение на обстоятелствата се намирал в аквариума, когато била открита ръката, каза, че областната прокуратура проучва случая. «Някой е убил този мъж и го е хвърлил в океана» — твърди Харди.

До настоящия момент жертвата не е идентифицирана. Харди призна, че се търси съдействието и на другите компетентни органи в околността.

Въпреки, че медицинската експертиза все още не е извършила никакви изследвания върху ръката, Харди изглеждаше уверен, че жертвата скоро ще бъде идентифицирана и ще бъде започнато разследване за евентуално убийство.

Следствието работи — каза Харди. — Ще се стигне и до версията за убийство.“

На петдесет и две години Кристофър Док беше първият афроамериканец избиран някога за областен прокурор на града и областта Сан Франциско. Док смяташе, че работата му основно се състои във възвишената сфера на политиката. Например, опитваше се с всички сили да прокара смъртното наказание. Решаваше дали да се предприемат енергични мерки за съдебното преследване на графитите, на хомосексуалните събирания в предградието „Мишън“; сътрудничеше си с полицейския участък за координиране действията на силите за борба с масовата престъпност. Присъстваше на много обяди, държеше речи както в града, така и из щата върху въпросите, свързани с правораздаването.

Дългогодишен съратник на Док и негов най-добър приятел (до степента, до която беше възможно да имаш такъв) бе Арт Драйсдейл, на когото Лок бе поверил голяма част от ежедневното ръководство на прокуратурата. Арт бе честен и непоколебим, прекалено откровен, за да му бъде политически съперник, добър администратор и дори още по-добър юрист. Последното нещо, за което Док имаше време или с което искаше да се занимава, бе да се разправя с подчинените си.

Но ето че беше тук, във вторник сутринта да чака пристигането на Дизмъс Харди — от четири месеца в прокуратурата. Досието на Харди лежеше до броя от „Кроникъл“, разлистен на бюрото пред него.

На Док статията не му се стори нищо особено, но явно се бе оказала достатъчна, за да предизвика обаждането на някакъв лейтенант от отдел „Убийства“ до самия шеф на полицията, Дан Ригби, който на свой ред я бе сметнал за достатъчно важна, за да обезпокои Док в дома му, преди още да си беше изпил кафето. Петнайсет минути по-късно телефонът отново бе иззвънял, този път беше Джон Страут, шефът на медицинската експертиза, за да го попита каква, по дяволите, е тази история за убийство.

Драйсдейл си беше помислил, че просто ще изтича до долу и ще каже на Харди да си затваря устата, но Док бе обещал на Ригби, че лично ще се заеме с въпроса, така че ето го тук.

Дороти натисна интеркома и миг по-късно Харди влезе. Док си го спомняше. Беше го приветствал в отдела — формалност, която педантично спазваше. Тогава Док се бе почудил как Драйсдейл бе намерил свободно място за бял.

Във всеки случай Харди не беше някой младок. За втори път работеше в прокуратурата. Трябваше да е по-наясно с нещата.

— Не сядай, Харди. Няма да те задържам — Док запрелиства набързо досието му. Без да вдига поглед, каза: — Както виждам, имаш седемнайсет специално назначени предварителни изслушвания.

— Да, сър, горе-долу толкова.

— Точно толкова са, според досието ти. Пропускам ли някое?

— Не съм ги броил.

— Може би не заслужава да си губиш времето с предварителните изслушвания.

Харди стоеше в класическа стойка „свободно“.

— Заради статията е — не беше въпрос.

— Точно така. Заради статията.

— Цитатът е вън от контекста.

— Непрекъснато се случва. Чудя се защо си сметнал за уместно изобщо да обсъждаш въпроса с пресата.

— Аз намерих ръката. Помислих, че репортерът проявява чисто човешки интерес.

— Явно си сбъркал. Изглежда, че си се поизсилил.

— Да, сър, така изглежда.

— Затова инструктирах г-н Драйсдейл да ти препрати повече предварителни изслушвания. За нас е важно прокурорите ни да работят върху делата, които са им възложени, ясно ли е?

— Да, сър.

— И г-н Драйсдейл е този, който има грижа за възлагането им.

— Да, сър.

— Би била добра политика и добра привичка за теб самия, ако предхождаш всякакви коментари, които някога правиш пред репортер, с думите: „Изявлението е неофициално“. Разбра ли?

Харди кимаше и се съгласяваше, докато не го освободиха.

 

 

При все, че Харди не го харесваше, Арън Иънс беше свестен, дори многоуважаван адвокат. В отговор на онова, което бе приел като възмутително предложение от страна на Харди, той беше подал иск да се явят пред съдия от Върховния съд, вместо пред общински, още преди самото предварително изслушване, на което трябваше да се реши дали предложението на Харди ще остане в сила. От любезност, Харди се бе съгласил с иска.

Сега се намираха в съдебната зала на съдия Анди Фаулър и Езми Айела стоеше на подсъдимата скамейка до Арън Иънс. Беше облечена в опъната по тялото синя ластична рокля, която започваше сантиметри над зърната на гърдите й и свършваше четири пръста под чатала й. Косата й беше изправена и боядисана в червеникав оттенък, който не се срещаше никъде в природата.

— Г-це Айела — казваше съдията, — фактите по това дело изглежда сами говорят за себе си, но преди да се произнеса, искам да чуя от вас самата, че вие лично не сте заинтересувана дали кражбата в особено големи размери, в която сте обвинена, ще бъде сведена от углавно престъпление до простъпка.

Езми стоеше мълчаливо с ръка на устата.

— Г-це Айела!

— Не мислех, че й задавате въпрос, ваша светлост.

Фаулър се обърна към Арън Иънс, хвърли поглед и към Дизмъс Харди, който стоеше отдясно на Иънс, после отново продължи, като погледна право към Езми.

— Г-це Айела, съдът ви нарежда да говорите. Чувате ли ме ясно?

Жената кимна.

— Ако обичате, бихте ли използвали думи? Ясно ли ме чувате?

— Да, сър.

— Ваша светлост, клиентката ми…

Фаулър вдигна длан нагоре.

— Г-н Иънс, говоря директно с вашата клиентка, ясно ли е? — без да чака отговор, съдията продължи: — Сега, г-це Айела, положението ви не е за завиждане. Трябва да ви кажа, че обвинението в кражба в големи размери е нещо много сериозно. Ако ви осъдят, няма да се разминете само с глоба, има вероятност, доста голяма вероятност — да отидете в затвора. Разбирате ли?

Ръката се отдръпна от устата й.

— Да, сър.

— Това не ви ли интересува?

Тя повдигна рамене.

— Няма значение.

— Няма значение дали ще отидете в затвора, така ли?

Езми отново повдигна рамене.

Фаулър погледна към Харди. Явно, нямаше значение. Назиданията, споренето или заплашването нямаше да променят нищо. Очите на съдията обходиха дъното на залата за миг, после той удари с чукчето си. Даде знак на Харди да го последва в кабинета му.

— Съдът се оттегля за малко.

 

 

— Няма никаква надежда — заяви съдията. Подобно изявление беше толкова нетипично за Андрю Брайън Фаулър, че Харди не можа веднага да отговори. У съдията нямаше нищо, което да подсказваше, че изобщо би могъл да си помисли, че няма никаква надежда. Изглеждаше, както винаги, великолепно. Гъстата му черна коса беше осеяна с достатъчно бели коси, за да внушава мъдрост, но не за сметка на напреднала възраст. Като младеж бе позирал за каталога „Сиърс“ и загорялото му лице все още носеше онези чудесни, типично американски черти. Сиво-синкавите му очи бяха проницателни, брадичката силна, зъбите съвършени, носът правилен.

Ръчно ушитата широка синя риза на Анди нямаше нито една гънка, дори и под тогата, а златните копчета за ръкавели, с изработените по поръчка инициали „А.Б.Ф.“, създаваха подходящото за един съдия впечатление.

Копчетата за ръкавели често се виждаха, докато Фаулър седеше зад банката с разперени върху устните си пръсти и слушаше нечии прения — които след това си спомняше почти дословно. Копчетата за ръкавели допринасяха за онова, което римляните наричаха gravitas — тежест — почти неподлежащото на описание качество, което придаваше на действията и решенията на един човек значимост. На съдийското място негова светлост Анди Фаулър притежаваше тежест, и то голяма.

Тук, в кабинета му или в дома му, беше по-различно, но не кой знае колко. В къщи Харди се подвизаваше по джинси и горнище на анцуг — по времето, когато беше барман, се чувстваше удобно с маратонки, стари рипсени панталони и тениска. Докато сега, в един от трите си нови костюма, Харди усещаше възела на вратовръзката на адамовата си ябълка. Анди, точно обратното, пристигаше на неделно барбекю в изгладени с ръб каки на цвят панталони, кожени мокасини с пискюли, официална риза и блейзер, понякога дори с вратовръзка. Когато Анди играеше тенис, което той правеше добре и често в „Олимпик Клъб“, той се обличаше изцяло в бяло. Харди предполагаше, че спи с шита по поръчка пижама и си слага халат и пантофи, докато си пие кафето сам в кухнята.

Харди взе преспапието от бюрото му. Съдия Фаулър се извърна към него.

— Не искам да ти причинявам това, но дори и без сътрудничеството на това момиче, не можем да продължаваме с тази углавна кражба в големи размери.

— Не можем ли? Защо?

— Защото подобен род клопки не минават пред мен, Диз. Крис Лок го знае. И Арт Драйсдейл го знае. Не мога да разбера защо продължават да препращат тия нещастници към Върховния съд.

Съдията започваше да се ползва с все по-лоша и по-лоша слава из Палатата заради възгледите си относно принудителните показания. Неговата популярност, някога твърде голяма, беше накърнена от това, но той беше против да се пращат на топло хора за престъпления, които смяташе, че не биха извършили без натиск от страна на полицията.

— Жената — продължи той, — си хваща клиент на „Юниън Скуеър“, и двамата отиват в хотелската му стая. Телевизорът в стаята, за най-голяма изненада, всъщност се оказва видео камера и когато нашето момче излиза от стаята, за да отиде до банята, ние се сдобиваме с чудесно филмче с Езми Айела, заснета как прибира портфейла му, в който случайно има точно толкова долара, колкото да се образува дело, за както законът го нарича кражба в големи размери — той поклати глава с отвращение. — Понеже те обичам, както току-що видя, блъфирах. Кой знае, може да издаде сводника си. Но тя няма да го направи по никакъв начин. Така че това си става отново онова, което си е в действителност — подлежаща на наказание проституция, която не би трябвало да се разглежда в моята зала.

— Но тя наистина е откраднала парите, Анди.

— Диз, те всичките крадат. Защо, преди всичко, мислиш, че проституцията е незаконна?

— Значи просто да я глобим и да забравим?

Раменете на Фаулър увиснаха.

— Всеки Божи ден ние ги глобяваме и ги забравяме. Просто няма никаква надежда — повтори той.

Тежестта и равновесието на преспапието действаше невероятно добре. Харди седна, продължавайки да го държи, като го прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Съдията се отправи към един от двата прозореца зад бюрото и кръстоса ръце зад гърба си.

Харди се изправи, постави преспапието обратно на мястото му и се приближи до мъжа, бил негов тъст в продължение на пет години.

— Анди, добре ли си?

Съдията въздъхна.

— Естествено, добре съм — той бързо възвърна усмивката си. — Ето.

Фаулър не каза нищо повече за това, защо няма никаква надежда, но ако в момента не му се говореше, Харди нямаше да настоява.

— Ами следващия път какво ще правим с Езми Айела? Никога ли няма да я осъдим?

Съдията бе зареял поглед навън през мръсния прозорец.

— Да я поправим, искаш да кажеш? — смехът му беше по-скоро горчиво сумтене. Фаулър раздели щорите на прозореца, сякаш търсеше нещо. Когато не го откри, той се върна отново зад бюрото си, в червеното кожено кресло. — Момиче като Езми, всички момичета като Езми, проституират, защото за тях нищо няма значение. Техният сводник е и техен баща. Той ги бие и спи с тях.

— Мислиш, че бащата на Езми е спял с нея?

Сега пък Фаулър се пресегна към преспапието и кимна.

— Или брат й, или чичо й, или всички заедно. Жените в занаята, всички те са пречупени още у дома. И обратното, ако баща им ги е чукал, дори и да не се захванат изцяло с това, те го правят един-два пъти. Евтина психология, но я има в биографията на всички.

Харди знаеше, че е истина. Спомни си интервюто, което бе чел, в което някакъв репортер бе питал една проститутка, дали е била малтретирана като дете. И жената се бе разсмяла. Това беше отговорът й — смях, че онзи е бил толкова тъп, та изобщо да й задава подобен въпрос. „Сладурче — бе отговорила тя, — не «малтретирана». Чукана, удряна, смазвана от бой и така е с всички, които познавам. Всяко едно момиче от занаята.“

— Значи няма никаква надежда — каза Харди.

— Не бих се залъгвал напразно — съдията разсеяно стисна преспапието в ръка и го стовари с глух удар върху бюрото.

Измина една минута, Фаулър продължаваше да потропва с преспапието по плота. После, сякаш бяха говорили за това през цялото време, добави:

— Да, май че нещо ме гризе отвътре — той остави нефрита и се завъртя в креслото. — Не съм същият, Диз. Чувствам се като стар часовник, на който се е скъсала пружината.

— Откога не си си взимал отпуска?

Фаулър изсумтя.

— Истинска отпуска ли? От миналата година, август. Но прекарах съботата и неделята в Сиера, навъртях няколко километра на туристическите обувки, нямаше жива душа — Фаулър остави преспапието. — Ето ме пак сред цивилизацията и ходенето явно не ми е помогнало кой знае колко.

Харди кимна и отвърна:

— Преди няколко години се чувствах по същия начин, зарязах пиенето, хванах самолета и прекарах две седмици в Кабо.

— Това накара ли те да се почувстваш по-добре?

— Не, изобщо.

Фаулър се усмихна.

— Е, много ме ободри. Благодаря ти.

— Минава, все пак. Появяват се други неща.

— Да, знам. Единственият проблем е, че животът продължава да си тече, докато чакаш тези други неща — изведнъж, почти рязко, съдията се изправи. — О, чуй ме само. Моментна депресия и негова светлост го избива на сълзлива сантименталност.

— На негова светлост е позволено да изпада в депресия, както и на всички останали. Излизаш ли изобщо? Забавляваш ли се? Искаш ли да наминеш да видиш новото ми семейство, да вечеряме заедно?

— Не мисля, Диз, но благодаря. Винаги ще продължавам да си те представям с Джейн, да си мисля за това, което можеше да бъде — първият брак на Харди с дъщерята на съдията беше приключил с развод. — Ако обаче ти се играе скуош, с удоволствие бих те разбил в „Олимпик“. — Фаулър вече се бе изправил и отново си обличаше тогата.

Харди се пресегна и повторно взе преспапието.

— Става — отвърна той. После: — Откъде имаш това?

Фаулър се извърна.

— Кое…? — но като видя кое, лицето му, без да иска, помръкна за миг. — Защо не го вземеш? — попита той.

Харди понечи да го остави.

— Не, не мога…

— Диз, вземи това проклето нещо. Сложи си го в джоба. Не искам повече да го виждам.

— Анди…

— Хайде, Диз, стига. Цяла съдебна зала очаква височайшето ми присъствие. — Той мина покрай него, развявайки тогата си. Спря до вратата и я отвори пред Харди. — Ще ти се обадя, щом ангажирам зала. За скуош.

 

 

Верен на думата си, Лок лично се погрижи Харди да получи още предварителни изслушвания. Нови пет допълнителни дела лежаха в кабинета му, когато се върна от съда. Той въздъхна, извади преспапието от джоба си и вдигна телефона. Папките можеха да почакат.

Джейн Фаулър беше търговски представител на Ай Магнън. Точно се готвела да отиде да обядва, но отговори на обаждането му. Не беше разговарял с нея, откакто се бе оженил за Франи — което намираше за разбираемо. Идеята за платоническо приятелство между бивши съпрузи караше и двамата да се чувстват неловко и последния път, когато се бяха видели, преди Харди и Франи да се сгодят, бяха преспали заедно, което обаче не направи нещата по-лесни.

Харди и Джейн се бяха обичали в продължение на няколко години. Бяха имали много хубави моменти заедно, после заедно бяха преживели смъртта на сина си. Но след това Харди бе загубил вяра във всичко, а ако бракът се нуждаеше от нещо, то това бе вяра.

Така че се разведоха. После, след почти десетгодишна раздяла, се събраха отново за няколко месеца, достатъчно дълго, за да осъзнаят и двамата, че нов опит за брак не би потръгнал. Сега вече искаха различни неща от живота и макар още да се привличаха един друг, Харди бе решил, че няма да е на добро, ако бърка това с онова, което имаше с Франи.

Джейн звучеше както винаги — изискано и сдържано. Качества, наследени от баща й.

— Радвам се, че се обаждаш — каза тя. — Липсваше ми. Няма нищо лошо в това да ми липсваш мъничко, нали? Добре ли си? Всичко наред ли е?

Харди се разсмя.

— Добре съм, Джейн. Всичко цъфти около мен, но току-що се връщам от среща с баща ти. Виждала ли си го наскоро?

— Знам — отвърна тя. — За малко щях да ти се обадя заради това миналата седмица, но не знаех как ще го приемеш. Не исках да те карам да се чувстваш неловко.

— Можеш да ми се обаждаш, Джейн. Какво му е на Анди?

— Всъщност, не знам. Наистина съм малко разтревожена. Миналата седмица ме покани на вечеря у тях и беше толкова разсеян, толкова потиснат. По-бавно реагира. Мисля, че може би просто най-накрая годинките започват да му личат.

— Зад банката изобщо не реагира бавно. Само в кабинета, когато не е в съда.

— Реших, че може да е изкарал лек удар или нещо такова.

— Попита ли го?

Джейн се разсмя.

— Познаваш татко. Великият отрицател. Ровеше в чинията си, едва говореше, попитах го дали е добре и естествено: чувствал се отлично, никога не се бил чувствал по-добре. И после се напи.

— Анди да се напие?!

— Спомняш ли си, когато двамата с Моузес изядохте една диня, пълна с джин? Отговорът е: не, нищо не си спомняш.

— Спомням си махмурлука.

— Добре, но от тогава до последния път, когато видях татко, никога не бях виждала някой толкова пиян.

Харди подсвирна. Напиването с динята беше станало част от мита „Моузес и Харди“. Ако Анди Фаулър се бе напил толкова, значи наистина не приличаше на себе си. Нещо сериозно се беше объркало.

— Каза ли какво го притеснява?

— Не. Просто заяви, че заслужавал малко радост в живота си. Какво лошо имало един съдия да бъдел и човек? После започна да пие коняк, да си спомня за мама и за мен, когато съм била малка, и за това как решил да престане да се забавлява, когато стане адвокат и съдия, а сега животът му почти наближавал края си… Както и да е, съвсем се гипсира и аз го сложих да си легне — линията замлъкна за миг. — Радвам се, че и ти си забелязал. Че не съм си въобразила.

— Не, не си си въобразила. Както и да е, насреща съм, ако стане нещо. Просто искам да знаеш. Може би ще поиграя на скуош с него, ще го поразпитам малко.

Последва нова пауза.

— Благодаря, че се обади — каза тя. — Все още сме приятели, нали?

— Все още сме приятели. Винаги ще бъдем такива, Джейн.

След като затвориха, Харди извади преспапието от джоба си и го сложи на бюрото. Защо Анди му го беше дал просто така — по дяволите, дори не просто така, настоя да го вземе — нещо толкова красиво?

Е, стига толкова за Анди Фаулър, помисли си той. Време е да се залавя за работа. Пресегна се към новите папки с дела и ги придърпа пред себе си. Отвори първата — шофиране в нетрезво състояние, в случая се имаше предвид алкохол. Единайсето нарушение. Концентрация на алкохол в кръвта 0.9 промила, което до миналата година не беше наказуемо. Харди затвори папката, подравни малката купчинка по средата на бюрото си, сложи преспапието отгоре й и реши да отиде да обядва.