Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (37)

37

От тримата мъже, с които помощник областният прокурор Елизабет Пулиъс спеше сравнително редовно, двама бяха женени и двама работеха в прокуратурата.

Единият беше областният прокурор Крис Лок, който я наричаше Пулиъс. Спеше с него заради интереса и властта — връзка с началника ти можеше да се окаже нож с две остриета, но въпреки това режеше само от едната страна. Всъщност, в случая Лок беше този, който щеше да изгуби най-много, ако излезеше наяве. Тя познаваше не само законите във връзка със сексуалния тормоз на работното място, но и последствията, ако знаеш как да се възползваш от тях, а тя знаеше как да го направи. Ако един влиятелен човек, който по случайност ти е и шеф, има интимна връзка с теб, това си е негов проблем. Ти си подчинената, той шефа. И би могъл — както често ставаше — да те уволни, ако не си отзивчива. Истинската уязвимост на много жени на работното място беше нещо, което вършеше хубава работа в ръцете на такива като Пулиъс. Още повече, че нямаше шансове нещата да се обърнат срещу нея. Например, начинът, по който бе насилила и манипулирала предявяването на обвинение срещу Мей Шин, след като беше измъкнала делото под носа на друг прокурор… Повечето останали помощник областни прокурори щяха да бъдат направени на бъзе и коприва от Лок. Вместо това — тъй като Лок знаеше, че Пулиъс е дяволски добър прокурор и че не се спира пред нищо, — да се пренасочи погледа и гнева му към новодошлата жертва в лицето на Харди бе толкова лесно, че почти не беше честно. Само дето нямаше нищо нечестно. Щом печелиш, честността е категория, която не важи.

Вторият й любовник се казваше Брайън Пауъл, за когото тя беше Елизабет. Брайън бе нейният „приятел“ от три години. На четирийсет и пет, представителен, политически благонадежден, разведен, без деца, борсов посредник, който имаше шестцифрен годишен доход и не й държеше сметка за нищо. Разбираше, когато беше заета. Смяташе да се сгоди за него (още не беше я молил, но тя можеше да го доведе до тази мисъл, ако поискаше), когато настъпеше моментът да се кандидатира за областен прокурор и един съпруг можеше да се окаже от полза; дотогава беше просто приятен човек, с когото да бъдеш и с когото да те виждат.

Другият мъж от прокуратурата — и в известна степен единственият опасен лично за нея — я наричаше Моли. Казваше се Питър Струлър, женен, баща на три деца. Оставяше я с впечатлението, че може както да я чука, така и да я напусне, въпреки че я чукаше с известна регулярност през последните четири или пет месеца. С диплома по право от „Дюк“ и три години във ФБР, Струлър беше едновременно умен и практик. Също така бе непочтителен и забавен. Като следовател в прокуратурата, той не беше под юрисдикцията нито на полицията на Сан Франциско, нито на шерифа. Работеше в отделно полицейско формирование към прокуратурата, което охраняваше свидетели в опасни райони, разнасяше призовки и от време на време провеждаше собствени разследвания.

Опасността от Питър Струлър се криеше в това, че Елизабет Пулиъс го харесваше много. Запозна се с него, когато я бе придружил, в рамките на официалните си задължения, за един разпит на някаква измет, от чиито показания се нуждаеше, за да опандизи други още по-нисши форми на живот. След като експедитивно, както тя си знаеше, беше свършила работата — бе разпитала свидетелите, които се криеха зад спуснатите си пердета, — тя бе излязла навън на слънце и бе видяла Струлър да играе баскетбол, гол до кръста, с осем чернокожи надувки в гимназиалните класове в един осеян със стъкла двор — малко момче, което си прекарваше страхотно. Беше се влюбила в него, стана неестествено срамежлива и си търсеше извинения, за да се виждат по работа, докато той не я попита директно и тя не му каза, докато пътуваха към поредното местопрестъпление, че мисли, че може би се е влюбила в него. Не трябвало да се тревожи затова обаче, беше добавила бързо. Щяла да го преодолее. Не искала да навреди на брака му.

— Бракът ми е стабилен — бе отвърнал той и бе спрял колата. — Нищо не може да застраши брака ми. Но мисля, че трябва да си изясним нещата.

И си ги изясниха на място в колата.

 

 

Сега отново седяха в колата му и ядяха китайска храна от кутии на един от паркингите на „Президио“. Имаше зайчета в Залива и се виждаше половината път до Аляска.

Струлър четеше на глас надписа върху лицевата част на салфетката, с която бяха увити пръчиците му.

— „Добре дошли в китайския ресторант. Моля опитайте вашата чудесна китайска храна с пръчици, традиция и типична черта на китайската славна история и култура“

Тя кимна.

— И гледката е хубава.

— Я виж това — отвърна Струлър. — Ако е вярно, защо е трябвало да изобретяват крановете?

— Крановете ли?

— Да, повдигачите, крановете.

— Ако кое е вярно?

Струлър прочете:

— „Научете се как да използвате вашите пръчици. Пъхнете едната под палеца и здраво я стиснете. Сложете и втората, като я държите така, сякаш държите молив. Дръжте първата пръчица в началното положение движете втората нагоре-надолу. Сега можете да вдигнете всичко“.

Той се опита да вдигне куфарчето.

— Просто не отговаря на истината. Как успяват? Аз не мога да го вдигна. Обзалагам се, че не можеш да вдигнеш дори и едно куче.

— Куче ли?

Той посочи към салфетката.

— Пише „всичко“. „Сега можете да вдигнете всичко“! Не си отваряш достатъчно очите, Моли. Нали ти си юриста? Надушвам голям процес. Престъпление от класа, фалшива реклама, големи мангизи.

Тя го остави да си мечтае. Това беше едно от нещата, които най-много харесваше у него, способността му да се откъсва от действителността чрез незначителни неща.

— Плюс, че пунктуацията им наистина куца. Не използват точки. Правило ли ти е някога впечатление?

Тя се пресегна и грабна куфарчето, постави го на скута си и отвори закопчалките.

— Защо имам усещането, че не споделяш интереса ми по този въпрос? Бъдещето е на Ориента, запомни какво ти казвам.

Тя го целуна по бузата.

— Работата преди удоволствието.

Той пъхна ръката си между краката й.

— Кой го е казал? Обзалагам се, че е някой юрист.

— Вие също сте юрист, г-н Струлър.

— Не, просто съм следвал право, никога не съм имал лекция върху работата преди удоволствието. Като се замисля, вероятно затова се провалих на държавния изпит. — Размърда леко ръката си. — Всъщност, така и не се дипломирах.

— Питър.

Той направи физиономия.

— Моли — сложи ръце в скута си. — Добре, какво?

— Това е убийство, извършено преди две седмици…

— От любимите ми.

— Мнението ми е, че полицията вече се обърка съвсем в него — става въпрос за случая Оуен Неш. Ейб Глицки се занимаваше с разследването и оплеска работата от самото начало.

— Късметлия.

— Добре. Няма да се заеме отново. Има много малко доказателства. Плюс, че човекът, който беше уволнен днес — Харди — двамата са, слабо казано, много добри приятели. Сътрудничеството на полицията ще бъде сведено до минимум за известно време.

— И ти се обръщаш към мен. Поласкан съм.

— Бих искала просто да му хвърлиш един поглед, нищо повече. Делото е важно и не искам да потъне. Здравата се изсилих заради него пред Лок. Който и да е убил онзи тип, направи ме да изглеждам доста зле.

Струлър се замисли за миг, после извади няколкото листа от куфарчето и ги прегледа.

— Това ли е всичко?

Тя кимна.

— Това е цялата документация. Има и още доказателства, оръжието, с което е било извършено убийството, такива неща, но всичко е проверявано по няколко пъти.

— Е, и какво искаш да направя аз?

— Да започнеш отначало. Нуждаем се от нова версия и тя е тук някъде. Някой е убил Оуен Неш.

— Ако ми кажеш, че нямаш никаква идея кой го е направил, ще бъде чиста проба лъжа и ще трябва да те напляскам.

Тя се наведе към него и го близна по ухото.

— Нямам никаква идея.

 

 

Независимо от убеждението на Елизабет Пулиъс, че полицията ще протака разследването, Глицки веднага се хвана за несъответствието, открито от Харди. Нямаше нищо по-хубаво от заподозрян, който лъже. Това отваряше всички врати и прозорци, пускаше вътре свеж въздух. Разбира се, не знаеше със сигурност, че Фарис е излъгал — може просто да се беше объркал, да не си бе спомнил правилно. Но беше записано официално — Глицки бе присъствал на разговора, спомняше си го — че веднъж е казал на бялото бяло, а после на бялото черно. Заслужаваше си да се помисли над това.

Собственият му рапорт по разпита на Фарис разкриваше, че той е бил в Таос през съботата, в която бе извършено убийството. Какво имаше в Таос? Не беше ли казал, че там нямало нито телефон, нито електричество? Някой друг беше ли го видял? Имаше ли го в списъка на пътниците? Хотел? Кола под наем?

Отбеляза си някои неща, записа си да се обади на полицията в Албъкърк, после се свърза с Фарис в кабинета му в „Оуен Индъстрис“, в южен Сан Франциско.

— Сержант, с какво мога да ви бъда полезен? — Зает човек и звучеше като такъв.

— Нали знаете, че делото отново беше подновено, сър. Изглежда Мей Шин не е била на „Елоиз“. И ако това е вярно, тогава тя не е убила г-н Неш.

— Разбира се, прочетох го. Не съм сигурен, че вярвам на това.

— Е, да, сър, но прокуратурата явно смята, че е вярно. И след като така стоят нещата, ние трябва да продължим разследването — последва едно от онези дяволски писукания. Глицки ги беше забравил.

— Само за миг, ако обичате?

Той изчака около двайсетина секунди, отброявайки времето като почукваше с молива по бележника си.

— Сержанте? Моля да ме извините. Тук все още е истинска лудница. Знам, опитах се да се свържа с прокурора тази сутрин, но ми казаха някакви глупости, че вашият човек Харди вече не работел там, а никой друг не пожела да говори с мен.

— Казали са ви, че Харди не работи вече там ли?

— Да.

Глицки поклати глава.

— Странно. Ще му предам да ви се обади, но искам да изясня едно недоразумение. Явно се налага да започнем всичко отначало, така че моля да ме извините.

— Няма нищо, но каква е тази история за онзи съдия, който познавал Мей? Наистина е шокиращо.

— И това разследваме. Но, чудя се, кога за последен път сте видели Неш жив? — Не поясни относно явното противоречие в свидетелските показания на Фарис.

— Смътно си спомням. Обядвахме в „Ангъс“.

— Да, сър. И сте казали, че е било в петък.

Пиу.

— Така ли? Не си спомням точно кой ден беше. След като съм казал петък, сигурно съм се объркал.

— Било е в седмицата, в която сте ходили до Таос.

— Спомням си коя седмица беше. Винаги летя до Таос сутринта, което трябва да е станало в петък, така че обядът сигурно е бил в четвъртък. Мога да се обадя в ресторанта и да проверя за по-сигурно.

— Това би било от полза.

— Ако можете да изчакате, още сега ще позвъня.

Обади се отново след около минута и каза, че в ресторанта все още пазели резервациите и било четвъртък.

Нямаше начин следващият въпрос да прозвучи невинно, но ако отговорът беше да, щеше да спести на Глицки доста тичане.

— Г-н Фарис, има ли прислуга на мястото, където отсядате в Таос?

Не му трябваше много, за да се досети. Не отговори веднага. Глицки го чу как си поема въздух първо преди, после след записващото пиукане.

— Оуен Неш беше най-добрият ми приятел, сержант. Не се облагодетелствам по никакъв възможен начин от смъртта му. Напротив. Вътрешно съм опустошен, а професионално осакатен и то така, както едва ли можете да си представите. Сигурен съм, че съществуват неопровержими официални доказателства във връзка с отиването и връщането ми през онези два почивни дни и ако решите, че дългът ви повелява да ги прегледате, не се колебайте… Аз на ваше място, сержант, първо бих отделил известно време на онзи съдия. Но това си е ваша работа. А сега, ако ме извините, до гуша съм затънал в работа.

Линията прекъсна. Глицки барабанеше с молива по бележника си. Реакцията на Фарис не беше кой знае колко необичайна — хората обикновено ставаха доста враждебни, когато им се кажеше, че са заподозрени. Но Глицки не можа да не забележи, че той не бе споменал някой да го е виждал в Таос или някъде другаде. Можеше и да е пропуск, като четвъртък или петък, или какъвто там ден беше, когато за последен път бе видял най-добрия си приятел. Възможно.

Въпреки, че бе нещо, което Глицки реши, че ще запомни.

 

 

Следобедната дрямка помогна малко, но не особено.

След трите бири сутринта, Харди, Франи и Ребека си бяха поделили едно изключително гамбас в „Сол и Луна“. И, понеже Франи изобщо не пиеше, той бе изпил и бутилка сухо бяло „Риоха“. По дяволите, нали празнуваше.

Съобщил бе новината за уволнението си и тя го бе възприела горе-долу по същия начин, по който и той самият. Имаха повече от четвърт милион долара в банката, чекът от дяла на Харди в „Шамрок“ щеше да пристигне тази седмица — парите не бяха най-големия проблем на света и на нея и без това не й харесваше как му се отразяваше правото.

Франи го откара у дома и Харди едвам успя да си свали ризата, преди да захърка здраво. Събуди го плача на Ребека и цепещото главоболие. Отиде в задната стая и вдигна бебето, като лекичко го потупваше, докато го притискаше към себе си. Опита да се вкопчи в зърното му и се разрева още по-силно, когато това не даде никакъв резултат, Франи се зададе откъм кухнята.

— Наистина ли ще имаме още едно такова бебе? — попита той.

— Тя не яде колкото теб на обяд.

— Но и главата не я боли колкото мен — той вдигна Ребека пред лицето си. — Виж — каза, — със сигурност знам, че се чувствам по-зле от теб, но не плача.

Логиката изобщо не подейства. Той я предаде на майка й и след секунди тя вече сучеше.

— Страхотен номер — каза Харди. Облече си един анцуг, зеленият беше наред в чекмеджето му. — Ще ми се разсърдиш ли, ако избягам за малко?

Той направи шесткилометровата обиколка до брега, по твърдия пясък на юг към „Линкълн“. Въздухът изглеждаше прозрачен, температурата бе под седемнайсет градуса и леко захладняваше от вятъра, който подухваше от огромните вълни.

Ето докъде беше стигнал, безработен по време на голяма депресия и той се усмихна, докато тичаше, главоболието му бе преминало още първите двайсетина минути. Надолу по брега, обратно през парка, нагоре по Авенютата до вкъщи.

Седеше на верандата и си почиваше, слънцето още беше високо, но вече се бе скрило зад сградите от отсрещната страна на улицата. По пътя обратно той беше решил, че след като програмата му изведнъж се бе освободила от всякакви ангажименти, семейство Харди можеше да си запази места до Хаваите и да изчезне за няколко седмици. Мечтаеше си за известно време, прекарано на плажа, коктейли с ром, рефрените на Джими Бъфет под галещия бриз.

Шестетажните жилищни сгради от двете страни препречваха гледката и нагоре и надолу по улицата, така че Селин Неш се появи без всякакво предупреждение от външната страна на дървената му ограда — избелели джинси, сандали, пурпурна на цвят копринена блуза.

Можеше да се очаква, че ще се случи — вероятно трябваше да й се обади или на Фарис, или най-малкото на Глицки, за да им съобщи за уволнението си. Идваше да му поднесе съболезнованията си, да попита какво се е случило, да разбере кой сега ще поеме делото? Откъде беше намерила адреса му?

Той се изправи, като реши, че ще промени телефонния си номер и няма да го включва в телефонния указател. Ще откаже адреса му да бъде публикуван в новия. Трябваше да го направи — осъзна той, — още когато беше назначен повторно в областната прокуратура миналия февруари, но покрай новата женитба, новата работа, новото бебе, останалото му бе убягнало.

Той се отдалечи на няколко крачки от верандата. Селин го видя и замръзна на място.

Приближи се към нея и видя, че лицето й беше сковано. Нещо друго ли се бе случило? Тя стоеше като закована, в шок.

— Селин, добре ли си?

Той направи още няколко крачки към нея, като спря точно пред портата. Последва продължително мълчание. Тя го гледаше с поглед, в който се съчетаваха едновременно ужас и неверие.

Харди чу външната врата да се отваря, чу Франи да го вика:

— Диз?

Очите на Селин се отправиха зад него, към Франи, бързо се върнаха обратно, първоначално сякаш с надежда, после почти обезумели от паника.

— Съжалявам — каза тя, като започна да отстъпва назад. — Съжалявам. Това беше грешка.

— Селин, какво има?

Тя поклати глава, докато го оглеждаше от главата до петите. Всичко между тях двамата бе било прекалено лично. Сега, когато виждаше къщата и жена му, тя не можеше да пренебрегне реалността. Не само, че беше добър човек, той си имаше живот, в който тя не се вместваше. Продължаваше да отстъпва назад, после спря и явно възвърна част от самообладанието си.

— Съжалявам, Дизмъс. Не знам какво съм си мислела.

— Няма нищо. Какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Беше грешка — тя отново заотстъпва, обърна се. Вдигна ръка, свенливо махна и се отдалечи.

— Коя беше тази? — Франи беше до него, пъхнала ръка в неговата.

— Селин Неш. Дъщерята на Оуен Неш.

— Господи, много е красива, нали?

Харди я притисна по-силно към себе си.

— Ти си по-красива.

Тя го побутна с бедро.

— Какво искаше?

Той повдигна рамене.

— Не знам. Може би е научила, че съм уволнен.

Качваше се в колата си, паркирана надолу по улицата. И двамата я наблюдаваха.

— Защо не остана?

— Доста е неуравновесена след загубата на баща си — връщаха се обратно към верандата. Разказа на Франи за избухването на Селин преди няколко дни, за промяната в настроенията й. Пропусна да спомене за срещата след работно време в „Силни тела“.

— Знам, след Еди и аз бях превъртяла.

Харди я притисна още по-силно през кръста.

— Беше си съвсем нормална — заяви той. — Тя не се справя толкова добре.

— Не трябва да бъдеш прекалено суров към нея.

Харди целуна жена си.

— Няма да бъда никакъв към нея. Уволнен съм, забрави ли? Всичко това свърши.