Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (34)

34

Дейвид Фримън си имаше традиция, която спазваше още от времето, когато беше студент в правния факултет. Винаги, когато отбележеше — според него — безусловна победа, да го отпразнува незабавно. Теорията му беше, че никога не знаеш кога и дали ще спечелиш нова и е по-добре да се насладиш на всяка капчица от удоволствието на тази, която ти е паднала, преди да е потънала в реката на твоето минало.

Затова вторник вечерта, след като се уговори с момчетата и баща им да се срещнат в един и половина на следващия ден за пресконференция в неговата кантора, той си извика такси и се върна обратно във „Феърмонт“.

След като си запази стая там, взе външния асансьор за ресторанта на покрива и си поръча бутилка коняк „Парадайз“, чашата, от който струваше дванайсет долара и петдесет цента. За бутилката се изръси триста и петдесет долара, но можеше да я задържи и да си я занесе у дома, трофей от добре свършената работа. Пристигна в ресторанта на покрива след десет и стоя, докато не го затвориха в два, като остави петнайсет сантиметрова вдлъбнатина в бутилката, докато седеше до един от обърнатите на север прозорци и наблюдаваше как градът блести под него — богаташ в собствения си замък.

Което обясняваше защо в девет и половина още не беше станал. Ако го бе направил, ако по някакъв начин се беше свързал с Крис Лок и го бе уведомил, че делото Мей Шин не може да влезе в съда, че алибито й е непоклатимо, тогава може би той щеше да спести на съдията от Върховния съд Андрю Брайън Фаулър главоболието от обявяването на раншното му пенсиониране, влизащо в сила от първи септември.

Във века на компютрите Джеф Елиът смяташе това търсене на ръка на нотариални актове за една от най-излишните и досадни работи, които някога бе вършил. Вчера замъгленото му зрение, след като се бе ровил само два часа, го бе принудило да се откаже.

Сега, когато от три часа отново се занимаваше със същото — още нямаше обяд — вече се двоумеше дали наистина си струва. Беше премислил всевъзможни благовидни предлози, за да се откаже от търсенето, не на последно място от които, че тази Мей Шин лесно би успяла да събере достатъчно за първоначалната вноска по закупуването на недвижимо имущество на стойност 500 000 долара.

Спомняше си истории в „Плейбой“ и „Пентхаус“ за студентки, които започвали да проституират и изкарвали по десет хиляди долара на месец. Дори и да приемеше, че публикациите бяха преувеличени, той знаеше, че е напълно възможно за една проститутка от висока класа да изкарва по двеста долара на вечер, плюс всичките й нормални жизнени разходи. Така, че едно умно момиче би могло да спестява по четири хиляди на месец, което правеше по десет хиляди на година. Малко административна находчивост можеше да осигури прикритие по отношение на данъците — вътрешен дизайн, внос-износ, дипломиран сексуален терапевт.

Беше видял Мей Шин в съда с нейния ушит по поръчка костюм. Нямаше нужда да се изсилваш кой знае колко, за да си помислиш, че сама бе дала гаранции за собствената си гаранция — в края на краищата, разполагала бе с пари за таксата на Мори. Защо да не можеше да плати и цялата сума?

Ами ако не можеше?

И както винаги, именно тази вероятност го накара да продължи. Възможността, че под явното и правдоподобното може да се спотайва тайното, скритото, опасното — сензацията.

Чиновниците от нотариата можеха да бъдат малко по-отзивчиви. Но те бяха заети със собствената си работа, с посредниците при продажба на недвижими имоти, които виждаха по-често. Той беше един любопитен сакатляк, който дори не знаеше какво търси. Така че, подобно на добрите бюрократи навсякъде, чиновниците не проявяваха сами инициатива за нищо.

Но кривата на познанието даваше своите плодове. Дори и да познаваш добре града, Джеф още имаше какво да наваксва в това отношение — трябваше да свикнеш с методиката на самото търсене. Имаше огромни регистри с чертежи, които разделяха земята на участъци, които от своя страна като че ли нямаха много общо със сегашното състояние на района. На пръв поглед имената на улиците бяха безполезни за определянето в кой регистър — от повече от стотината — се съдържа твоята собственост. Но той усещаше, че кръгът се стеснява.

Гаранцията по кредита беше шестетажна жилищна сграда на три пресечки от „Уошингтън скуеър“, нагоре по „Пауъл“. След безрезултатното търсене из регистрите предишния ден, на Джеф му бе хрумнало, че може просто да се отбие дотам и да попита някой от наемателите кой е собственикът на сградата — двамата с Дороти опитаха.

Единственият наемател, който завариха у дома — мим, готов да излезе навън и да работи по улиците с боядисано в бяло лице и т.н. — им каза, че просто изпращал чековете си с наема на една управителна компания.

Джеф реши, че е твърде малко вероятно да се сприятели с още една секретарка, която да му изнесе секретната информация и реши, че ако иска историята, както обикновено, ще трябва да се потруди.

Прецени, че регистрите тежаха по пет кила единия. Когато ги вдигнеше, миришеха на мокри вестници. Трябваше да се реди на опашка, да връща предишната си поръчка, като използва само едната си патерица, а с другата да държи регистъра. Досега бе преровил двайсет и шест регистъра, но най-близката скица в последния свършваше на няколко пресечки северно от мястото, което търсеше.

Защо не можеше просто да вкараш адреса в компютъра и да натиснеш копчето? Главата му никога нямаше да го побере.

Джейн беше бясна.

— Не е трябвало да казваш на никого! Съдийството е всичко за татко. Как можа да му причиниш такова нещо?

Наближаваше един. Джейн била обядвала с баща си и той й бил разказал всичко. Харди не беше прекалено възторжен да научи, че съдията е казал на дъщеря си, след като той самият бе решил да засяга целия този деликатен проблем, само ако се наложеше, като се надяваше никой да не разбере.

И на Франи никак не й хареса.

— Не можеш да ми кажеш? Какво значи това, че не можеш да ми кажеш? Аз съм ти съпруга. Ние си споделяме всичко, забрави ли?

— Мога да ти кажа, че няма нищо общо с нас.

— Излизаш посред нощ и се прибираш в Бог знае колко часа, без да ми дадеш най-малкото обяснение?

— Франи, недей. Това няма нищо общо с нас. Поверително е, между адвокат и клиент…

— Да бе, дрън-дрън. И чий адвокат си ти? Мислех, че работиш в прокуратурата — хвана го натясно, но той бе решил. Беше изправен пред две несъвместими прояви на лоялност. — Тази работа те променя — добави тя.

Може би. Животът променяше хората, голяма работа, ще го преживееш. Но не беше толкова глупав, за да го каже. Вместо това отиде на работа с болки в стомаха, свиваше го всеки път, когато се караха.

А сега Анди Фаулър бе казал на дъщеря си или тя го беше изкопчила от него. Но и при двата случая имаше още един човек — и то не самата дискретност — който знаеше.

— Нищо не съм му направил, Джейн. Ако не друго, той сам си е виновен.

— Не е трябвало да казваш на никого!

— На никого не съм казвал. Няма и да кажа, поне не още. Надяваме се, да не се наложи.

— Да не се наложи ли? Господи, не се ли престараваме малко?!

Вратата на Харди се отвори. Каза на Джейн да изчака и стана да и затвори. Пулиъс се задаваше по коридора, потънала в задълбочен разговор с Крис Лок. Стомахът му още повече се сви и той затвори вратата, преди да са го видели.

Когато се върна отново на телефона, попита Джейн дали Големия Чък — бе започнал да мисли за новия й приятел като за Големия Чък — дали Големия Чък също е присъствал, когато Анди й е казал.

— Това пък какво трябва да значи?

— Означава, че не съм длъжен да търпя обидите ти, така че остави ме на мира.

Затвори.

Имаше много начини да го направи и Фримън естествено избра най-помпозния. Е, може би, не съвсем естествено. Склонността да прави нещата по усет, въпреки че пасваше добре на неговия характер, му бе избита от главата в правния факултет, но през годините на частна практика той отново си я беше възвърнал.

През първите години на практикуването си взимаше доказателствата, които бе изнамерил (като, например, потвърждаването на алибито на Мей от синовете на Строс) и ги занасяше в прокуратурата, за да бъдат обсъдени и да се вземе решение дали да се отхвърли нуждата от процес.

Но с течение на времето бе открил, че няма кой знае каква полза от подобно отзивчиво отношение. Прокурорите често отказваха да повярват на представеното от него, поставяха под съмнение верността или отношението му към делото, като същевременно оспорваха мотивите му. Беше разбрал, че ако го направеше сдържано, когато разкритията му бяха неоспорими и, както беше в случая, решаващи, предаването на живо по медиите на доказателствата беше способно да накара прокуратурата да се размърда много повече, отколкото всеки опит за коректност, добронамереност или сътрудничество. Областните прокурори, бе открил той, бяха изключително чувствителни към общественото мнение — често пъти повече, отколкото към справедливостта.

Една пресконференция караше доста коси да настръхнат в Палатата, караше младите адвокати (и дори някои от по-старите) да се страхуват от теб — авторитетна личност, която дръзва да излезе от системата, ако се наложи. Наричаха го зареденото оръдие и внимавайте, момчета. Заредените оръдия гърмят.

В момента се намираше във фоайето на кантората си, заобиколен от напълно излишна фаланга от съдружници, които по-рано същата сутрин бе пратил да идат и да си облекат най-хубавите костюми. Самият той беше смачкан както винаги, в стар кафяв костюм от туид и протрити обувки.

Отпред имаше импровизиран подиум с няколко микрофона.

Срещу подиума, с лице към него, се бяха скупчили петнайсетина репортери — напълно прилично представяне, като се вземеше предвид краткото време, което им беше дал. Имаше три РТС-а, паркирани на улицата отпред, което означаваше, че ще го предават и по телевизията. Присъстваха и представители на „KGO“ — така, че гласът му щеше да се чуе и в ефира на най-популярното радио.

Мей беше проявила пълно разбиране относно всичко това. Казал й бе, че е време да си вземе своята парса от рекламата. Постепенно бе започнал малко да й се възхищава, особено след като откри, че вероятно през цялото време е казвала истината. Сега тя стоеше до него, все още не смееше да се радва, но както обикновено, изглеждаше безупречно.

Пръстите му забарабаниха леко по микрофоните и той се усмихна. Господи, не беше свикнал с всичко това, обикновеният, стар, трудолюбив глупак, какъвто си беше. Включени ли бяха? Той започнала импровизира:

— Дами и господа, искам да благодаря на всички вас, че се отзовахте на поканата ми и дойдохте тук, няма да отнемам много от ценното ви време. Както знаете, преди няколко седмици Оуен Неш, един от гигантите на американската индустрия, бе покосен от пистолетен изстрел. Никой не би отрекъл, че г-н Неш беше влиятелен и обаятелен човек.

Той погледна към Мей Шин и извлече нови дивиденти. При споменаването на името на Неш, една сълза се бе спуснала от окото й и се стичаше по бузата й. Не я избърсвай, помисли си той. Няколко светкавици просветнаха.

Фримън хвана ръката й и я стисна.

— В случай като този изглежда съществува естествена склонност да се хвърля вината върху някого, отговорността да се стовари никъде. Кой може да каже защо? Може би защото така се задоволява нуждата на обществото от ред. Може би гневът ни е толкова голям, че оправдаваме всяко действие, което може да донесе удовлетворение за непоправимото зло, каквото е убийството.

Колко от нас, дълбоко в сърцата си, обвиняват Джак Руби за убийството на Лий Харви Осуалд? Не, когато кралете биват убивани, убийците им трябва, на свой ред, да бъдат убити. Разбира се, аз не сравнявам Оуен Неш с нашия свят президент. Подобно на Дан Куейл, Оуен Неш не беше Джак Кенеди.

Изчака смехът да заглъхне, хвърли един поглед на Мей и отново стисна ръката й.

— Но Оуен Неш беше по свой начин титан. И последва същата трескава нужда за правосъдие.

За съжаление, в този случай, треската бе насочена към личността, която сега е застанала до мен, отдясно, Мей Шин, американска гражданка по рождение, жена без каквото и да било криминално досие, една жена, чиято единствена вина, ако може изобщо да се нарече вина, се състоеше в това, че бе имала връзка, че се бе влюбила в Оуен Неш.

В един по-справедлив свят областната прокуратура никога не би погледнала толкова леко на публичното линчуване, с което се характеризира това дело още от самото му начало. Обаче тъжният факт е, че нашият свят не е справедлив, и че нашата областна прокуратура от самото начало бе начело на расисткия лов на вещици, и тази млада жена бе изправена на подсъдимата скамейка, без каквато и да е следа от веществени доказателства, които да я свързват с това ужасно деяние.

Замълча, за да се наслади за миг на погледите на журналистите и репортерите. Беше ги спечелил.

— От самото начало г-ца Шин твърдеше, че в деня, когато Оуен Неш бе брутално убит, тя си е била у дома и е чакала завръщането му. Не е използвала телефона. Не е излизала навън, за да си купи вестник. Не е свирила на пиано, не е забивала пирони по стените нито е пяла под душа. Аз твърдя пред вас, че това не е престъпно поведение.

И въпреки това, дами и господа, позволете ми да се изясня докрай, то беше в основата на заведеното от прокуратурата дело срещу Мей Шин. Че не е направила нищо, за да забележи някой, че си е у дома! Представете си само! Едно време това се смяташе за отличителна черта на добрия гражданин, на идеалния съсед. Но понеже е от японски произход, и защото е дръзнала да има връзка с влиятелен човек — той сниши гласа си — защото, всъщност е една жена, безсилна да се защити срещу мощта на държавните институции, тя бе идеалния жертвен козел. Прекарала е целия ден у дома и е заподозряна, всъщност, обвинена в убийство.

Сега бих искал да ви представя двама младежи — Ник и Алекс Строс, — които по случайност живеят точно срещу апартамента на г-ца Шин.

Той кимна на един от съдружниците си, който влезе в съседната стая и доведе двете момчета и баща им.

— Ако областният прокурор се интересуваше от истината, той също можеше да открие двете момчета на име Строс. Върнали са се от екскурзия в Европа на двайсети юни, денят, в който Оуен Неш беше убит. Никога няма да се досетите какво са видели.