Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (47)

47

Съдията от Върховния съд Мериън Браун удари с чукчето си, за да призове за ред в залата. Харди седеше на местата на съдебните заседатели, вдясно от Браун. Преди двайсет минути Елизабет Пулиъс беше пристигнала с антуража си — същия помощник областен прокурор, с който бе дошла и миналия път и който явно беше или студент по право, или стажант. Тя седна на прокурорската банка, като оживено обсъждаше нещо, без изобщо да обърне внимание на Харди.

Бяха извикали шестима от „по-горните редове“ и всевъзможни обвиняеми се бяха извървели пред съдийската банка. Двама от тях бяха прехвърлени в съдебни зали, трима бяха отсрочени и им бяха назначени обществени защитници, един беше признат за виновен още тук и му бе наложена глоба.

Харди се опитваше да не поглежда към галерията. Селин беше там, облечена в черно, седеше до Кен Фарис на втория ред. Не я беше виждал от деня в сауната в „Силни тела“. Забеляза Джеф Елиът, който седеше сред, както предположи Харди, група други репортери. Джейн, разбира се, беше на първия ред, от другата страна на Селин. Арт Драйсдейл влезе през централната врата и се облегна с кръстосани ръце на стената в дъното.

Двамата с Анди го бяха обсъдили вчера — неделя — и бяха решили как ще бъде облечен в съда. Анди нямаше костюм, който да струва по-малко от 700 долара, така че Харди бе накарал Джейн, представителката на „Ай Магнън“, да обиколи няколко евтини магазина и да открие нещо по-обикновено с размерите на Анди. Искаше той да изглежда добре — ако съдебните заседатели сметнеха, че изглежда като престъпник, това щеше да бъде грешка от самото начало, — но не и прекалено изтупан. Във всеки случай на Анди Фаулър, бившия съдия, нямаше да му е лесно да спечели съчувствието на съдебните заседатели.

Докато приставът отново прочиташе обвинителния акт, Харди стана от мястото си и се присъедини към Анди на подиума, на пет метра разстояние от мястото, където седеше Мериън Браун. Чу раздвижване зад гърба си. Като се извърна, видя, че вратата се бе отворила и вътре нахълтваше цяла тълпа репортери.

Браун стовари чукчето си.

— Седнете ей там. Искам да кажа на всички ви, че няма да разреша да бъдат правени снимки в съдебната зала. Искам ред. Няма да ни отнеме много време.

— Забележи това — прошепна Фаулър. — Няма да ни отнеме много време.

Харди кимна на Фаулър, после се обърна към съда.

— Ваша светлост?

— Г-н Харди.

— По въпроса за гаранцията…

— Въпросът вече беше решен.

— Да, ваша светлост, но аз разбрах, че ще преразгледате решението си.

Браун го погледна отгоре.

— И как разбрахте това? Какво съм казала, та съм ви довела до подобно заключение?

Харди беше очаквал враждебност, но по питане проформа като това отговорът на Браун все пак го стресна.

— Ваша светлост, г-н Фаулър е уважаван юрист…

— Беше, г-н Харди. Понастоящем е обвиняем по дело за убийство. Не е необичайно да бъде отказвана гаранция при подобни дела. Мислех, че съм се изразила достатъчно ясно. Г-це Пулиъс, на вас беше ли ви ясно?

— Да, ваша светлост.

— Г-н Харди неизвестно защо е решил, че ще преразгледам решението си.

Не се изискваше отговор. Залата беше тиха. Мериън Браун се загледа в бившия си колега. Погледна към компютърната разпечатка пред себе си.

— Гаранцията се определя на стойност един милион долара.