Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (48)

48

Понеделник сутринта — студено и ясно, петдесет и първата годишнина от Пърл Харбър. Навън в коридора пред отдел 27 Харди заобиколи групичката, която се бе насъбрала около Кен Фарис и Селин Неш. Престори се, че се навежда да си върже връзката на обувката, искаше да чуе какво казва. Дрезгавият й глас отекваше в шумотевицата.

— Тук съм и ще бъда тук всеки божи ден, за да напомня на съдебните заседатели, че Оуен Неш беше реално съществуващ човек, а не просто статистика, не, кавички: супер богат финансист, затварям кавичките, а мой баща, жив човек, който обичах и за когото жаля всеки ден.

Джейн застана до него.

— Чоморо — каза тя. — Не е ли това най-лошото?

Харди не беше говорил с бившата си жена, откакто откри, че беше спала — само една нощ — с Оуен Неш.

— Здравей, Джейн — той се изправи. Не виждаше причина да я товари със стратегията си относно враждебно настроения съдия. В тази светлина смяташе, че Чоморо бе един от най-подходящите съдии, които можеха да им се паднат.

— Ще му правим ли отвод?

Харди реши да се отдалеч и от Селин и Фарис. Видя Джеф Елиът да разменя няколко думи с Пулиъс отдясно. Имаха около петнайсет минути, преди Чоморо да открие заседанието.

— На Чоморо ли? Не.

— Шегуваш се.

Харди реши, че все пак може да се поупражни за пред пресата.

— Защо да му искам отвод, Джейн? Това е първото му дело за убийство. Баща ти не е отишъл при него, за да се откаже от делото Мей Шин, защото е смятал, че Чоморо няма да прояви дискретност. Не, двамата с баща ти сме го обсъдили. Чоморо е идеален, защото има толкова много да доказва — той ще направи всичко възможно, за да осигури справедлив процес на човек, който го е смятал за враг. Това е шанс за него да си създаде добра репутация — в този смисъл, вероятно той е най-подходящият съдия, на когото можехме да се паднем.

Като изключим последното изречение, Харди не вярваше нито на думичка от казаното, но беше доволен да види, че излиза гладко от устата му.

 

 

Бяха влезли в отдел 27, старата съдебна зала на Фаулър. Харди се извърна и огледа галерията — Джейн, Фарис, Джеф Елиът. Глицки изрично беше казал, че ще слезе. Харди се радваше да го види, бил проследил едно от обажданията на Мей Шин, но без резултат. Не трябваше да го притеснява, но засега беше единственият следовател, с когото Харди разполагаше и дори технически погледнато да работеше за обвинението, Харди се радваше, че начина, по който това дело бе стигнало до съда, не му даваше мира. Поне беше добре, че имаше отношение към случая. Приближи се до Селин. Не можа да определи точно какво видя в очите й, но за миг погледите им се срещнаха. Чудеше се какво щеше да й каже, когато неизбежно щеше да се наложи отново да си проговорят. Че съжалява? Че е бил съсипан и объркан и не е искал да я подведе, ако го е направил?

В изражението й не прочете нищо и в това нищо съзря гнева, предателството, отвращението. Той отклони поглед, когато приставът съобщи, че отдел 27 на Върховния съд на Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Лио Чоморо.

 

 

Чоморо изглеждаше млад, в чудесна форма и кипящ от енергия. Физиката му не беше като на стройните здрави мъже от рекламите. Създаваше повече впечатление за солидност — без тлъстини върху едър кокал, като едновремешен фул бек. Имаше смугло лице, тъмни очи и почти сключени вежди. Оформената с машинка коса беше къса, без следа от бял косъм.

Когато се настани зад банката, приставът в залата извиси глас:

— Призовава се дело номер 921072979, параграф 187, углавно убийство. Щатът Калифорния срещу Андрю Брайън Фаулър.

Заради пасаж от предложение 115, след юни 1991 г. в Калифорния вече нито обвинението, нито защитата имаха право да провеждат разпит на вероятните съдебни заседатели. Сега това се правеше от съдията. Което не означаваше, че прокурорите или адвокатите нямаха повече думата за това кой в крайна сметка попадаше в заседателството — те все още притежаваха правото на отвод, — но сега съдията ръководеше представлението. Той или тя задаваше въпросите и даваше указания на съответните заседатели и хора като Харди и Пулиъс трябваше да импровизират, разчитайки на някаква комбинация от информация, инстинкт и късмет.

Харди беше попитал Чоморо дали може поне да зададе няколко свързани с делото въпроса по време на процедурата, но съдията бе отхвърлил молбата му. Тогава Харди беше представил списък с въпроси, които се надяваше съдията да зададе, но не хранеше особено големи илюзии, че Чоморо ще го направи.

Подборът на съдебните заседатели можеше да стане за часове, а можеше да трае и седмици. При новите, подобрени правила вървеше по-бързо, отколкото в миналото — всъщност, в това се състоеше целта на предложение 115. Съдебните заседатели по делото „Анди Фаулър“ щяха да бъдат дванайсет и двама резервни и Чоморо беше уведомил и двамата с Пулиъс, че ще бъде много разочарован, ако не положели клетва до края на първия ден.

Както можеше да се очаква, в галерията беше стълпотворение. През изтеклите два месеца, освен че бе готвил защитата си, Харди беше дал не по-малко от дванайсет интервюта по делото — телевизия, вестници, списания. Сега, когато предстоящият процес излизаше на централно място, първите четири реда зад Пулиъс бяха пълни с представители на медиите. От другата страна вече бе видял Джейн. Знаеше, че и Селин ще дойде, вероятно и Фарис.

Тъй като не можеше да се каже колко дълго щеше да продължи подбора на съдебните заседатели, Пулиъс се бе погрижила няколко от нейните свидетели да й бъдат под ръка в случай, че нещата се развиеха бързо. Харди си помисли, че разпознава двамата пазачи от яхтклуба, седнали един до друг. Призоваването на Джон Страут от „Съдебна медицина“ беше въпрос на минути. Чакането вече беше към края си.

Фаулър, след като гаранцията от един милион долара най-накрая беше определена, се бе опитал да възобнови нещо наподобяващо нормален живот. Ходеше в кантората си всеки божи ден, вероятно обядваше с някой от по-старшите си партньори, може би дори играеше по малко голф или тенис. Харди се срещаше с него или в „Ембаркадеро сентър“ или в „Олимпик клъб“, за да обсъждат стратегията си, положителната защита, в която и двамата започваха до известна степен да вярват.

Не би трябвало, но някак си го изненада факта, че Фаулър се бе оказал наистина от голяма полза за собствената си защита. Все още наблюдаваше нещата отдалеч — сякаш касаеха изцяло някой друг, — но това беше в стила му и когато най-после излезе от затвора, на собствената си изискана територия, вече не бе толкова дразнещо. Анди притежаваше ксерокопие от цялата документация на Харди — свидетели, разпити, списъка с веществените доказателства, статии от вестници — и почти ежедневно си записваше различни идеи, които можеха или да отслабят обвинението, или да помогнат за разкриването на „Х“. Всъщност, настойчивостта му, че съществува някой „Х“, направи много за укрепването на увереността на Харди в невинността на Анди.

Нищо не беше излязло от другите „следователи“ на Харди. Глицки все още демонстрираше желание да му помогне, но имаше други належащи случаи и дотук всяка следа, която бе подхващал във връзка с Оуен Неш, го бе довеждала до задънена улица. Всичките останали клиенти на Мей си имаха солидни алибита и никакъв конкретен мотив. Всички бяха готови да сътрудничат, при условие, че Ейб няма да разкрива отношенията им с Мей Шин пред съпруги, приятели, делови партньори.

Поддържаше връзка с Джеф Елиът, но не бе разполагал с нищо, което можеше да се нарече новина от полиграфския тест на Фаулър, а дори и това, от гледна точка на Джеф, едва ли би могло да се нарече такава. Той беше един от хората, на които Харди даде новия си телефонен номер и миналата седмица Джеф му се бе обадил вече с възобновен интерес, поради факта, че делото отново се превръщаше в гореща новина, но и Джеф не разполагаше с нищо ново.

И щом като не беше Анди Фаулър — а Харди трябваше да повярва, че не е, освен в кошмарите си посред нощ, когато продължаваше да се пита дали е така — на онзи, който бе убил Оуен Неш, явно щеше да му се размине.

 

 

За първоначалния подбор на съдебни заседатели бяха призовани осемдесет човека.

Имаше толкова предположения за състава, колкото и адвокати и прокурори. Харди и Фаулър бяха обсъждали с часове относителните достойнства на различните професии и типове хора, но си даваха сметка, че може, когато ножът опре до кокала, да се озоват пред индивид, който да действа против природата си и да ги закопае.

Например, случваше се от време на време секретарка, била поради известни причини настроена на страната на обвинението, да се окаже с меко сърце и да застане на страната на защитата. От друга страна, някой дългокос музикант (типичен настроен про-защитата съдебен заседател) можеше да демонстрира неонацистки уклон и да потвърди присъдата.

Независимо от подобни възможности, двамата бяха достигнали най-общо до идеята какви хора предпочитаха за съдебни заседатели и какви не. Дали Чоморо щеше да зададе въпросите, с които искаха да определят чертите или професиите, които търсеха, си остана в тайна.

Както се оказа, първоначалната идея на Харди да провокира недоброжелателно отношение у съдията, роди и продължаваше да ражда някои горчиви плодове — отказът на Чоморо за разпит на заседателите, например.

Въпреки че вече съществуваха достатъчно първоначални изрази на предубеденост, които да се използват при жалба, ако се стигнеше до това, най-добре беше, както Фаулър го убеди, да се спечели процеса. Ако се опитваш прекалено да се подсигуриш, може действително да се окаже, че имаш нужда от вратичка.

Всъщност, след цялата подготовка и обсъждания, накрая всичко можеше да се сведе, както и често ставаше, до старите вътрешни инстинкти.

Имаше, все пак, една доста уникална брънка, свързана с подбора на конкретно тези съдебни заседатели. В съзнанието на хората, съдиите обикновено бяха високо ценени, а Анди беше съдия. Дали хората, които се противопоставяха на представителите на властта — обикновено настроените на страната на защитата съдебни заседатели — щяха да открият в лицето на Фаулър един бунтовник, на който да се възхищават? Щяха ли подчиняващите се на закона, обикновено про-обвинителски настроени, да видят в него един от тях самите, който просто беше направил грешка или щеше да бъде уязвим пред гнева на предадените?

В края на краищата решиха, че идеалният им съдебен заседател трябва да бъде бял, работник от добро семейство, с добро възпитание. Или това, казваше Фаулър, или пък г-н Ед, Говорещия кон.

Също така смятаха, че може да имат известен късмет с образована възрастна чернокожа или азиатка. Една латиноамериканка, разсъждаваха те, можеше да приеме прекалено навътре указанията на Чоморо, а повечето от тези указания щяха да бъдат в полза на Пулиъс. Съгласиха се, че някоя възрастна бяла жена щеше да е истинска катастрофа — как е могъл Фаулър да захвърли всичко, което е имал, заради платен секс с японска проститутка? Но една по-млада, либерална бяла жена, стига да не беше секретарка, също ставаше — имаше романтика и драматизъм в онова, което Фаулър бе извършил от любов. Хомосексуалисти, мъже и жени, вероятно щяха да бъдат добре за защитата — аутсайдери на една и съща страна с един представител на властта, сега също аутсайдер, гледан отвисоко от „достопочтените“. Но, разбира се, Пулиъс без съмнение щеше да направи отвод на всеки, който сметнеше за гей, без да изтъква това като причина.

Ако имаха възможност, щяха да се опитат да запазят учени или инженери — мъже или жени, — ако се появяха сред заседателите. Харди беше сигурен, че острието на обвинението на Пулиъс щеше да бъде „осъзната вина“ и следователно хора, които бяха склонни да повярват на доказателствата, а не на теориите — учените, за разлика от философите — щяха да служат по-добре на нуждите на защитата. Разбира се, учените, по правило, бяха доста консервативни и в такъв смисъл, настроени на страната на обвинението, но какво, по дяволите, не можеше да имаш всичко. Никой, никаква група хора, не бяха едновременно желана или предсказуема.

И двамата, и Харди и неговият клиент, намираха това шаблонизиране за нелепо. Особено за Сан Франциско, то беше противно на обществената и индивидуалната същност. Беше клише, така да се каже, защото двама от най-добрите приятели на Харди, мулатът Ейб Глицки и Пико Моралес, не бяха със северно европейски произход. Но и двамата чувстваха, че трябва да си създадат известни критерии. Търсеха, надяваха се на професии, произход, манталитет — ако пренебрегнеха расата и пола, щяха да си направят лоша услуга.

— Мразя това — прошепна Фаулър. — Мразех го още преди, зад банката. И още го мразя.

Всяка страна имаше право на двайсет отвода, чрез които можеше да отстранява съдебни заседатели, без да изтъква причината за това. Харди и Фаулър бяха решили да използват диаграма на местата на дванайсетимата и да задраскват онези, които желаят да бъдат отстранени. С бележника отпред между тях, нямаше да се налага да се съветват и да рискуват да настроят враждебно останалите. Хората не обичаха да бъдат преценявани, дори и когато тях самите не ги отхвърляха.

Съдебните заседатели се заклеха и Чоморо започна да им говори или по-точно да им чете. „Андрю Брайън Фаулър е обвинен в убийство първа степен, делото е възбудено от върховните съдебни заседатели от името на щата Калифорния.“

Фаулър, както забеляза Харди, не беше навел глава, нито показваше някакви признаци на вина или неудобство, докато обвинителния акт — отново — се изчиташе изцяло.

Съдиите в обръщението си към съдебните заседатели или вероятните такива можеха да бъдат приятелски и покровителствено настроени или пък сдържани и делови. Харди си помисли, че Чоморо — сравнително нов в процедурата — се придържаше към тона на заучена вежливост. Сякаш усилието да изглежда приятелски настроен пред съдебните заседатели влизаше в указанията. Ако продължаваше така, можеше да се окаже добре за Анди, чиято непринудена любезност, си помисли Харди, беше истинска.

— Ще ви задам поредица от въпроси — той се обръщаше едновременно към дванайсетте от вътрешната страна на перилата и към шейсетте или толкова вероятни съдебни заседатели, които чакаха в галерията. — Ако отговорите с да, на който и да е от тях, моля всички от тази страна — той се обърна към местата за съдебните заседатели — да си вдигнат ръка. Онези от вас, които са в галерията, моля слушайте внимателно и ако бъдете извикани тук и сте отговорили с „да“ на някой от въпросите, бъдете така любезни незабавно да ни уведомите.

Измежду въпросите, които Харди бе предал на Чоморо, най-важният беше най-очебийният: базирано на всичко онова, което са чели или видели по медиите, някой от вероятните съдебни заседатели вече изградил ли си е мнение относно това виновен или невинен е обвиняемият.

Чоморо зададе този въпрос, напълно рутинен въпрос, който би задал и така, и така. Много хора се огледаха наоколо, но никой не вдигна ръка. Чоморо не остави нещата така.

— Нека да го кажа по друг начин или да задам един допълнителен въпрос. И вие, евентуални заседатели в галерията, можете да вдигнете ръце директно от местата си. Колко от вас са чели за това дело или са чували за него от телевизията или радиото?

Тук-таме се появиха ръце, осем на местата за съдебни заседатели. Харди се извърна, за да погледне назад към галерията. Имаше още около десетина. През двата месеца, които бе прекарал в подготовка за процеса, повечето от неговите „градивни идеи“ се бяха изпарили през прозореца. Ако преместването на делото можеше да осигури по-големи шансове на Анди за справедлив процес, щеше да подаде иск за това. Но той беше наел консултант, който направи проучване и откри, че само между двайсет и три и трийсет процента от пълнолетното население на Сан Франциско изобщо беше чувало за делото. Първоначално това го шокира. Знаеше, че хората четат все по-малко, че са прекалено заети, за да следят текущите събития, но въпреки това…

— Някой от вас, които сте си вдигнали ръцете, смятали, че знае предмета на спора по това дело? — няколко ръце бяха свалени.

— Ще чуете доказателства, които могат или да потвърдят, или не онова, което вече си мислите, че знаете. Ще има ли някой от вас, останалите проблеми да приеме тези нови аргументи или доказателства? — По-слабо, отколкото Харди се беше надявал. Само четирима души и нито един от ложата на заседателите бяха вдигнали ръцете си.

— Добре тогава, мисля, че можем да продължим.

Чоморо започна с основното пресяване. Някой оттук присъстващите познава ли обвиняемия? Някой познавал ли е жертвата?

Прокурора или адвоката? Чоморо прочете списъка на предложени свидетели и попита дали някой не познава някой от тях. Скучната част приключи. Има ли някой от призованите съдебни заседатели, който да работи в силите на реда или като юрист? Някой член от семейството? А също и жертви на насилие? Или на друг вид престъпление? Някой бил ли е арестуван?

Петима от дванайсетте заседатели вдигнаха ръце по време на въпросите, висок процент. Чоморо продължи индивидуално с всеки един и отстрани и петимата. Петима нови вероятни заседатели заеха местата им.

Когато общата част приключи, Чоморо започна да разговаря с избраните един по един. Именно тук, преди юни 91-а, Харди можеше да стесни кръга значително, но сега беше оставен на милостта на въпросите на Чоморо.

На място номер едно седеше възпълна жена около четирийсетте. Тя се представи като Моника Селърс. Беше женена от седемнайсет години за един и същи човек и имаше три деца. През последните три години — след като децата пораснали достатъчно — започнала работа като счетоводителка на половин работен ден в една агенция за набиране на временен персонал, която се намирала в „Мишън“. Преди това била домакиня.

— Сега, г-жо Селърс — между другото, как предпочитате — госпожа или госпожица?

Тя нервно се изсмя.

— О, госпожа, определено. Аз съм г-жа Селърс.

— Добре, г-жо Селърс, нека да ви задам следния въпрос тогава. Моля и останалите заседатели да обърнат внимание. Ще разясня пред вас известни правни термини и една от думите, които ще чувате доста през следващите няколко седмици ще бъде „доказателство“. Съществуват два основни типа доказателства — пряко доказателство, например, когато очевидец вижда нещо и се заклева за това. Ако повярвате на този свидетел, тогава неговото или нейното твърдение ще бъде пряко доказателство. Косвеното доказателство може да бъде, например, отпечатък от пръсти…

Харди скочи.

— Протестирам, ваша светлост.

Чоморо, прекъснат в монолога си, се намръщи от банката.

— За какво протестирате, г-н Харди? Канех се да кажа отпечатъкът от пръсти върху предмет може да бъде косвено доказателство, че предметът е бил пипан от човека, който е оставил отпечатъците си върху него. За това ли искахте да протестирате?

— Не, ваша светлост. Съжалявам — той седна и Фаулър му прошепна, че трябва да се поуспокои, иначе съдебните заседатели щели да започнат да се настройват против него.

Чоморо се обърна отново към заседателите.

— Класическата аналогия, която може да се направи между прякото и косвеното доказателство е нещо, което ние наричаме аналогия на черешовия пай. — Чоморо изглеждаше леко смутен от готварското звучене на думите си. — Ако влезете в кухнята си и видите детето ви да яде черешов пай, тогава имате пряко доказателство, че то е изяло пая. Ако, от друга страна, влезете и видите наполовина празната чиния и лицето и дрехите на детето ви покрити с плънката от черешовия пай, тогава разполагате с косвено доказателство, че то е яло от пая. Едва ли е нужно да добавям, че двата типа доказателства могат да бъдат еднакво убедителни — съдебните заседатели кимнаха с разбиране и Чоморо, поуспокоен от положителната им реакция продължи: — Да вземем друг пример, тъй като доказателството е в основата на всеки процес. Какво бихте казали за червило върху цигара, което също може да бъде доказателство? Г-н Смит вижда г-жа Джоун да пуши определен тип цигари и да оставя петно от червило върху тях. Да кажем, че отива в друга стая от къщата й и вижда подобна угарка в пепелник в другата стая. Тази втора угарка е косвено доказателство, че г-жа Джоунс е била в стаята. Тя може да е била в тази стая, но това не е факт, доказан от пряко доказателство. Надявам се, че ви стана ясно.

— Това беше добре — прошепна Фаулър.

Харди кимна, съгласявайки се с него и погледна към Пулиъс. Тя бе забила поглед право напред.

— Както и да е — продължаваше Чоморо, — ако ви кажа, например, че що се отнася до правото, изобилието на косвени доказателства, при определени обстоятелства, може да бъде достатъчно за установяването на вина без всякакво съмнение, трудно ли ще ви бъде да го приемете?

Г-жа Селърс изглеждаше замислена.

— Не, мисля, че не.

Пулиъс сякаш потисна усмивката си. Харди задраска с кръстче място номер едно (не искаше да пропилява правото си на отвод, но тук нямаше друг избор), докато Чоморо кимаше на г-жа Селърс.

— А на някой друг ще му бъде ли трудно?

Първо един, после двама от вероятните заседатели, поискаха известно пояснение. Чоморо се зае с всеки поотделно, питаше ги за имената, семейното положение, професията — започваше да попълва формулярите. И тримата бяха мъже, двама около петдесетте, единият, чернокож около трийсетина годишен. Най-накрая и тримата се съгласиха, че биха могли да приемат указанията на Чоморо, въпреки че трябвало да има много косвени доказателства.

Което накара Чоморо да навлезе в педантични обяснения относно качеството, срещу количеството доказателства. Малко количество, но преки доказателства, можели да изместят изобилие от косвени или обратното.

Място номер две се заемаше от Шейн Полет, дърводелец, реликва от шейсетте с прошарена дълга коса и боядисана с връзване фланелка, средно дълга брада, толерантно изражение на човек, който се забавлява. Беше четирийсет и четири годишен, женен втори път, второ семейство, три малки деца. Две вече пораснали.

Харди започваше да разбира техниката на Чоморо. Щеше да обиколи бързо заседателите, като им задава технически въпроси или поставя по един-два правни проблема на всеки от членовете, разяснявайки ги на останалите. Ако целта му беше да придвижи нещата, щеше да успее. За целта, която Харди си бе поставил, това изобщо не беше достатъчно.

— Г-н Полет, позволете да ви задам един въпрос.

— Разбира се — отвърна Полет.

Явно непринудеността и непочтителното му отношение дразнеха Чоморо, но той се насили да се усмихне.

— Ако обвинението не разполага с някой, който да дойде и да каже: „Така стана, видях го“, ще приемете ли, че може да има и друг начин да се докаже, че нещо е станало? Да използвате примера ми?

— Разбира се, защо не?

Харди се наведе и прошепна на Фаулър.

— Защо ли ми харесва този човек?

Фаулър повдигна рамене.

— Грешен отговор за нас, но верния тон. Доста се колебая. Бъди нащрек.

 

 

Джейн им донесе сандвичи в залата, в която бяха разпределени на втория етаж в Палатата. Минаваше един и седем съдебни заседатели вече бяха назначени — Чоморо искаше заседателите да са готови за два дни максимум и Господ беше свидетел, наистина щяха да бъдат.

— Как сте? — попита тя.

— Взехме им акъла — отвърна бодро баща й. Издърпа един голям сандвич и бутилка газирано от торбата, която Джейн беше донесла — Няма ли картофки?

Джейн се плесна по челото.

— Извинявай, забравих картофките.

Харди придърпа кесията към себе си. Някои се правеха на смелчаци и се шегуваха, но неговото търпение беше на изчерпване.

— Дайте да си говорим за картофки, сега те наистина са най-важното нещо! — Той започна да отвива сандвича си. — Е, според мен е четири към три, леко в наша полза.

— Има ли някой, когото не понасяте? — попита Джейн, изражението й беше сериозно.

— Ще направя отвод на всеки, който не ми хареса, но човек няма кой знае за какво да се хване.

— Знам — намеси се Фаулър, — че да наречеш това разпит на свидетели е малко пресилено. Не мисля, че Лио знае добре какво прави.

— Кои от въпросите ви не е включил? — попита Джейн.

— Не става дума толкова за това — отвърна Фаулър.

Харди се намеси.

— Не ги кара да се отпуснат. Кои са тези хора? Какво мислят? Какви филми обичат? Хобита? Всичко. Когато свърши, няма да знаем нищо повече за тях, отколкото знаем сега. Гледаш с какво са облечени, дали имат приятна физиономия, дали не ни гледат така, сякаш мразят баща ти и с това се приключва. Това, плюс неговите така наречени обяснения на закона.

— Уважи главния ни въпрос — призна Фаулър. — Но какво можеш да очакваш от един политик?

— Той си е точно, каквото очаквах, но не ми се оправдаха много други очаквания, защо такъв лош късмет? Прекалено много облекчава тежестта на доказване, не мислиш ли?

— Е, знаем, че това влиза в играта.

Харди дъвчеше известно време.

— Трябва да има някакъв начин да се опровергае „осъзнатата вина“.

— Доколкото аз знам, няма — отвърна Фаулър.

— Само ако формално се бе съгласил на обичайната процедура. Дадох му двайсет въпроса върху разследването, възбуждането на делото, процеса със съдебни заседатели и така нататък.

— За какво ти беше това? — попита Джейн.

— Господи, там е всичко — отвърна Харди. — Всичко, което тези хора трябва да знаят и вероятно няма да узнаят, — че за възбуждане на дело всъщност се изисква представянето на минимум доказателства, че по време на заседанието на върховните заседатели не се допуска присъствието на адвокати, че в основата си това е игра на прокуратурата. Тези вероятни съдебни заседатели там, навън и без това са достатъчно стреснати. А ти им казваш, че други съдебни заседатели, и то върховни, смятат, че баща ти е убил Оуен Неш. Какво очакваш да си помислят? — Харди се извърна към клиента си. — Трябваше да обърне внимание на това. Да го включи в контекста.

Фаулър поклати глава.

— Няма, можеш да си сигурен. С това ни доказва, че според него, няма никаква връзка — Фаулър се усмихна мрачно. — Има си начин вижданията на един съдия да бъдат изразени в съдебната зала. Повярвай ми, много добре го знам. Твоите аргументи за спазването на обичайната процедура може и да послужат при обжалването, но трябва да бъдеш много хитър и да имаш голям късмет, за да направиш така, че да бъдат представени тук.

Джейн удари лекичко няколко пъти с бутилката си по банката.

— Господи, вие, момчета, знаете как да повдигнете духа на човек — каза тя.

 

 

Чоморо приключи с въпросите и попита дали някоя от страните желае да се възползва от правото си на отвод. На Харди определено не му се искаше да отхвърля първата жена, която бе разпитвана — с това нямаше да очарова съдебните заседатели, — но след като г-жа Селърс толкова категорично бе изразила вярата си в събирането на косвени доказателства, не му оставаше друг избор. Можеше да каже, че едновременно я изненада и обиди, сякаш се бе провалила на изпит. Той огледа единайсетте лица от лявата му страна, повечето проследиха с поглед г-жа Селърс, докато тя излизаше обратно през люлеещата се врата, която отделяше галерията от съдебната зала. Секретарката извика друго име, което да запълни празното място.

До четири и двайсет и пет бяха подбрали съдебните заседатели и двамата заместници. Състояха се от седем мъже и пет жени, четирима чернокожи — двама мъже и две жени — и, въпреки първоначалните опасения на Харди, един азиатец — петдесет и пет годишен очилат виетнамец, търговец на име Нгиен Минх Ро. Фаулър го бе задраскал върху схемата им, още щом започна да говори, но тогава Ро, който не разбираше съвсем законите на новата си родина, беше задал въпроса, който Харди толкова бе искал да бъде включен — как можело г-н Фаулър да се смята за невинен, след като върховните съдебни заседатели вече го били признали за виновен? На Харди му се прииска да разцелува мъжа. Все още можеше да го отхвърли, но имаше нещо в отношението му към Чоморо, докато процедурата по завеждане на делото се разясняваше, което изглеждаше обещаващо за защитата. За най-голяма изненада, Пулиъс не му поиска отвод и той беше включен.

Можеха да ги разпределят демографски по всевъзможни начини — седем мъже, пет жени; седем бели, пет цветнокожи. Щастието им се усмихна по отношение на надеждите им за научно инженерни типове — трима от заседателите се занимаваха до известна степен с компютри. Освен това, едната черна жена на средна възраст, Мерседес Тейлър, беше архитект.

Нямаше секретарки. Бяха запазили Полет, дърводелеца. Трима компютърджии, една архитектка, двама продавачи, една домакиня, двама занимаващи се с дребен бизнес (включително и Ро), строителен работник и гимназиален учител.

С напредването на деня Чоморо си беше сложил очила за четене, дружелюбното отношение явно намаляваше заедно със зрението му. До момента, когато започна да разпитва заместниците, към четири часа, беше толкова рязък, колкото старшина на строева подготовка, попита ги дали са чули нещо във въпросите и инструкциите на останалите съдебни заседатели, което да смятат, че ги прави негодни. Не? Добре, тогава. Претупа ги и двамата за по-малко от двайсетина минути.