Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (45)

45

Върху кухненската маса на Мей имаше купища изписани листове хартия.

Под вещото ръководство на Дейвид Фримън явно съдеше по-голямата част от западния свят, заради онова, което й беше сторил — имаше дела срещу полицая, който я беше арестувал, началниците му, прокуратурата и града Сан Франциско. Фримън изброяваше цял куп нарушения, като се започне от неправомерния арест и се минеше през всевъзможни нарушавания на гражданските права, клевета, дискриминиране в печата.

Отделно, преговаряха за връщането на много лични вещи — дрехи, гримове и тем подобни — които тя бе държала на „Елоиз“ Четири месеца след убийството, яхтата все още беше запечатана, а вече идваше зима. Имаше специални неща, които Оуен й бе подарил. Двамата с Дейвид бяха направили списък и той смяташе, че трябва да си получи всичко обратно — обувки, дъждобрани, красивото й дълго кожено палто, сибирската шапка, стъклените и нефритените дрънкулки, които държеше в писалището с капак на Оуен, някои спортни принадлежности. Едва не се разсмя на последното — не беше правила нищо за тялото си от юни.

Но все пак, повечето дела бяха свързани със завещанието. Първоначално изобщо не я беше грижа за парите или поне си мислеше, че е така. Но постепенно практичността и принципността надделяха. Защо трябваше държавата, която нямаше нужда от тях, да ги прибере. Или дъщеря му, която и без това притежаваше толкова много? Тя — Мей — единствена го беше обичала и той самият бе желал те да са за нея.

Тя стоеше с чаша чай в ръка и гледаше към купчината хартии, облечена в червено-черно копринено кимоно, завързано на кръста. Денят в средата на октомври се бе оказал ясен и слънчев.

Душевния мир, който бе намерила или си мислеше, че е намерила, с Оуен, беше разбит от времето, прекарано в затвора и цялата нелепост на арестуването й. Дейвид Фримън, мил човек, видял как безнадеждността отново се надига в нея, мъдро бе продължил да я занимава с тези дела, опитвайки се да отвлече вниманието й.

И за известно време това бе удържало празнотата. Тя беше заета, по начина, по който бяха заети мравките — обикаляше и трупаше малки нещица, докато не направеше голямо нещо. Не спираш, защото заангажираността сама по себе си е край. Сега бе дошло нещо ново, писмена молба, не призовка, да се яви като свидетел на обвинението срещу Анди Фаулър.

Тя се запъти към малката си куличка и погледна надолу към улицата, хората влизаха и излизаха от деликатесния магазин, малките електрички се движеха. Опита се да извика някакъв спомен за начина, по който се бе чувствала или да си припомни усещането с Оуен, единството, което двамата бяха открили.

Но него вече го нямаше. Имаше семейство, което никога не я беше обичало, което прекалено много се бе страхувало от живота, за да се опита да го живее. Два несполучливи брака, връзки без значение. Ден след ден вършеше всичко по инерция, надяваше се да срещне някого, в когото да може да се влюби, който да може да се влюби в нея. И после, когато си помисли, че го е открила, всичко беше унищожено.

А сега тези хартии. Предполагаше, че го дължи на Дейвид. Какво обаче дължеше на Анди Фаулър?

 

 

— Кой беше?

Дороти се събуждаше щастлива всяка сутрин. Матракът на пода беше вдигнат на здрава платформа с модерна чамова рамка. Имаше тапети на цветчета по едната стена с някакви литографии на Дега и Моне, сложени в рамка и покрити със стъкло. Айнщайн все още ги успокояваше за ограничените умове. Нови пердета, широк, ярък килим, ратаново канапе с малка масичка отстрани, маса за кафе, три модерни лампи. Мястото беше съвсем различно.

Джеф дори ходеше по-добре, можеше да прекоси от барплота до леглото без патерици. Не вярваше, че ще продължи вечно, но щеше да му се наслаждава, докато можеше. Може би „Преднизона“ за очите му бе направил нещо и за краката му. Симптомите не можеха да се предвидят, така че когато дойдеше нещо добро, не задаваш въпроси. Той се придвижи отново към леглото.

— Беше Харди, прокурорът, за когото ти разказвах. Този път работи за защитата.

Възхитително нескромно, тя подпря голото си тяло на възглавницата и го привлече към себе си, като дръпна одеялата върху тях и разтърка с ръце гърдите му.

— И какво иска г-н Харди?

— Фаулър днес ще се подлага на полиграфски тест. Иска да знам.

— Защо?

Той облегна глава върху нея.

— Ако го изкара, е новина. Не е доказателство, но е новина. И той смята, че ще му е от полза.

— Ами ако не го изкара?

— И тогава пак е новина. И в двата случая е добре за мен. Но Харди сигурно смята, че всичко ще е наред, иначе нямаше да ми каже.

— Изглежда малко рисковано…

— Харди трябва да поеме известен риск. И двамата печелят, ако Фаулър е невинен.

— Мислиш ли, че е?

— Невинен ли?

Тя кимна.

— Не.

 

 

Пистолетът.

Пулиъс и Струлър, хитри дяволи.

Харди знаеше, че няма да е много умно да подаде иск за прекратяване на делото по липса на доказателства, преди да е изчел внимателно всяка дума от документацията по него. По-голямата част, както беше забелязал снощи, бяха все неща, които бе виждал и преди и които се беше изкушил да пропусне.

Предварителното запознаване с фактите по делото беше с цел да се избягнат изненадите в съда; заключения, извадени като заек от цилиндър в последната минута а ла Пери Мейсън наистина оставаха в сферата на художествената литература. Много преди да се стигне до дело, прокурорите трябваше да разкрият всичко, с което разполагаха, що се отнася до доказателства, свидетели, показания на вещи лица. На теория, важното бе не да зашеметиш противника си (въпреки че, ако можеш, беше само в твоя полза), а да изложиш доказателствата и отношението им към делото пред съдебните заседатели.

Ако Глицки, или някой друг попаднеше на някакви отнасящи се към делото доказателства по време на процеса, Харди би могъл да ги представи, но това се случваше рядко. През повечето време страните знаеха картите на противника си — умението се състоеше в това как тези карти ще бъдат изиграни.

Което не означаваше, че Пулиъс, след като бе дала на Харди всичко, което трябваше, беше длъжна да му покаже и как да го използва.

Така, че Харди продължи да чете. Нямаше нищо чудно в това, че пистолетът се представяше като веществено доказателство — той беше, в края на краищата, оръжието, с което бе извършено убийството.

Онова, което наистина не очакваше, беше факта, че отпечатъците на Анди Фаулър се намираха върху пълнителя.

Толкова за иска му за съдийско преразглеждане на доказателствата. С това последното, осъзна Харди, имаше достатъчно улики срещу Анди Фаулър за завеждането на дело.

— Как е могло да стане? Как никой не ги е видял преди? Това означава, че е бил на яхтата, а ако е бил на яхтата, няма съдебни заседатели, които да не повярват, че той го е убил.

Харди се беше свързал с Глицки в службата му по телефона, преди да тръгне към Съда и сега двамата ядяха хамбургери далече от Съдебната палата. Глицки разбираемо не искаше да бъде виждан, потънал в приятелски разговор с адвокат на защитата. Приятели или не, новите реалности трябваше да се имат предвид.

Глицки хрускаше лед, правеше го винаги, щом му се отдадеше случай. Това направо побъркваше Харди.

— Не е задължително.

— Какво искаш да кажеш, с това „не е задължително“? Пистолетът беше на яхтата и отпечатъците на Фаулър са върху него.

— Може да са били на пистолета, преди да е бил занесен на яхтата.

— Е, това със сигурност ще е и моят аргумент, но подобно твърдение едва ли засилва позицията ми. Как е могъл да не ми каже за това? Как е могъл да не знае?

Глицки отхапа от сандвича си.

— Излъгал те е.

— Благодаря ти.

Ейб преглътна, пийна глътка „Кола“, схруска леда.

— Моля.

— Как сме ги пропуснали миналия път, отпечатъците?

Ейб разтърка лицето си.

— По два начина, вероятно. Първият, никой не е погледнал пълнителя. Отпечатъците на Шин бяха по цевта, тя беше заподозряната, край на търсенето. Вторият — Ейб вдигна два пръста — намерили са отпечатъци, които не са могли да идентифицират. После, когато вече са знаели, че търсят Фаулър, са ги сравнили с неговите.

— Това трябваше да излезе отдавна.

— Не. Отпечатъците му не са били в компютъра. Сверяваме отпечатъците, които намерим, с тези на зарегистрираните престъпници и ако не излезе нищо, какво очакваш да направим, да проверим всички отпечатъци на света ли? — Глицки повдигна рамене. — Не ми е приятно да го казвам, но тези неща понякога се изплъзват.

Харди изпсува.

Глицки кимна отново.

— Вероятно по малко и от двете.

— Ейб, заставих се да погледна нещата и от страната на обвинението, но истината е, не мога да повярвам, че го е извършил. Че би ме излъгал за…

След като му хвърли един саркастичен поглед, Глицки разтърка ушите си, като че ли не беше чул както трябва.

— Извинявай — каза той, — стори ми се, че каза, че един престъпник не би те излъгал?

— Това не е просто някакъв престъпник, Ейб. Това е бившият ми тъст. Познавам го — или поне си мислеше, че е така. — Съдия от Върховния съд, за Бога.

Ейб се пресегна и сграбчи останалото от сандвича на Харди.

— Сигурен съм, че няма да го доядеш… Каза, че си назначил полиграф за днес, нали? Това ще ти покаже. Може би. А може би не — Ейб се усмихна с ужасната си усмивка.

 

 

Специалистът по полиграфия — Рон Рейнълдс, висок, слаб мъж със сив костюм, бяла риза и синьо-черна вратовръзка — го чакаше в кафето за посетители на втория етаж на сградата, в която работеше, близо до административния център.

След като се запознаха, преминаха направо към деловата част.

— Ще настоявате ли за приемането му като доказателство в съда? — попита Рейнълдс.

— Не го правя заради съда. Правя го заради себе си.

Не за пръв път чуваше адвокат да го казва. От време на време, макар и не особено често, искаха да вярват на клиентите си.

Харди продължи.

— Мисля си обаче, че фактът, че клиентът ми желае да се подложи на теста, може да повлияе положително върху съдебните заседатели.

— Ако успеете да направите така, че да бъде допуснат като доказателство, в което се съмнявам.

— Е, мога да опитам.

Харди извади едно тефтерче с бележки и започнаха да ги преглеждат. Беше подготвил двайсетина въпроса, изискващи „да“ или „не“, на които Фаулър трябваше да отговори и които бяха свързани с Оуен Неш и Мей Шин. Рейнълдс добави десетина други за, както той го нарече, коригиране.

— Ще ги минете всичките с него преди теста, нали? Без изненади, нали така?

— Разбира се. Възнамерявате ли да присъствате?

— Ще остана навън, но ще съм наблизо.

Рейнълдс си помисли, че това беше правилният отговор.

— По-добре е без прекъсвания — кимна одобрително той.

 

 

Но преди Анди Фаулър да се подложи на теста, самият Харди се нуждаеше от няколко отговора.

Отново се намираха в „А“ помещението за свиждане. Пазачът още държеше съдията за ръката, когато Харди, крачейки около масата, започна:

— Ще ми кажеш ли как отпечатъците ти са се озовали вътре в оръжието, с което е било извършено убийството, върху пълнителя?

Фаулър замръзна на място. Пазачът също не помръдваше. Харди се втренчи за миг в клиента си, после възвърна самообладание. Многозначително поблагодари на пазача и го изчака да излезе и да затвори вратата зад гърба си.

Анди се беше съвзел.

— Шегуваш ли се?

— Не ми излизай с тия, Анди!

— Моите отпечатъци?

Харди беше бесен. С всеки изминал ден той навлизаше все повече и повече в делото, все по-твърдо и твърдо решен да го отърве, но това беше главно, защото все си повтаряше, че съдията е невинен. Беше си обещал, че ще се захване със защитата на Анди, само ако има основание да смята, че е невинен. Разбира се, никой, освен убиеца, бил той Анди или не, не можеше да бъде сто процента сигурен за онова, което се бе случило на „Елоиз“, но Харди не беше професионален адвокат. Нямаше да се захване, наистина нямаше да се захване, ако знаеше, че Анди го е извършил.

Фаулър тихо изпсува зад гърба му и Харди се извърна.

— Заредих пистолета, вместо нея, Диз. Това е невероятно. Беше преди месеци. Изобщо не ми беше хрумвало, Диз, кълна се в Бог.

— Зареждал си й пистолета?

Той кимна.

— Страхуваше се да го докосне. Някой от предишните й… някои й го беше подарил, а тя дори не го бе заредила. Беше в нощното шкафче до леглото й. Казах й, че няма смисъл да държи пистолет за самозащита, ако не е зареден и го заредих.

— Не е бил в нощното й шкафче, Анди. Бил е на „Елоиз“.

— Тя ми казваше, че не го искала в къщата си. Мразела го. Не можех да го взема, не можех да взема пистолет, регистриран на чуждо име.

— Защото си бил съдия и не си искал да нарушаваш законите, а?

Фаулър опита да се усмихне.

— Преди малкия ми проблем с делото Шин, нещата стояха точно така, Диз.

Харди удари по масата между тях.

— По дяволите, Анди! Това не беше „малък проблем“. А основната причина да сме тук сега.

— Разбирам, Диз — беше казано тихо.

— Добре, тогава, как очакваш от мен да накарам съдебните заседатели да повярват, че си бил такъв образец на благопристойността, че не си могъл да вземеш пистолета на Мей в къщата си, докато шест месеца по-късно…? — той се овладя, да се крещи на клиент не беше от полза, нито за единия, нито за другия. Извърна се.

— Хубав въпрос, Дизмъс, но това е истината.

— Значи, може би, когато Мей е започнала да се вижда с Неш, той не е имал твоите скрупули и й е позволил да държи пистолета си на яхтата му? — Харди стоеше с гръб към прозореца. Анди Фаулър имаше отговор за всичко, добре, но беше по-лесно да го слуша, без да трябва да гледа какво става с лицето му.

За миг се почувства като герой от „Отнесени от вихъра“. Щеше да мисли за това утре. За днес, поне имаше обяснение за наскорошното си разкритие — утре щеше да реши дали може да му повярва или не.

 

 

Бяха преминали въпросите за теста веднъж, Фаулър посъветва Харди да се опита да накара Пулиъс да признае резултатите. Каза му, че ако преди и двамата да са разбрали какъв ще е изходът, Харди й предложи да използва резултатите, тя може и да се съгласи да бъдат представени като доказателство.

Разбира се, имаше вероятност и да не се съгласи. Предложението на Анди накара Харди да си помисли отново, че клиентът му може и да казваше истината, но Анди естествено знаеше това. Въртяха се в затворен кръг.

Във всеки случай, Харди не хранеше големи надежди, че Пулиъс ще се съгласи. От нейна гледна точка най-умното беше да се придържа към неприемливостта на полиграфа — щеше да реши, че няма нужда от подобно нещо, а и благоприятното протичане на теста можеше само да й навреди.

За разлика от адвокатите, които имаха задължения единствено към клиентите си, работата на прокурора включваше не само представянето на доказателствата, но и осигуряването на справедлив процес. Обвиняемият беше гражданин на щата, един от хората, които прокурорът себе заклел да брани.

Но Харди познаваше Пулиъс и тази подробност, доколкото му бе известно, й беше убегнала.

Което го доведе до неговата дръзка стратегия в разрез с общоприетото…

— Как се отнасят с теб в затвора?

Фаулър повдигна рамене.

— Като в хотел, само че долнопробен. Защо?

— Не искам да се отнасят лошо с теб. Тази ситуация с гаранцията е непоносима.

— Малко съм изненадан от Мериън.

Фаулър беше малко изненадан от Мериън! От съдия Мериън Браун. Харди не можеше да разбере явно вроденото хладнокръвие на Анди. Също като Мария Антоанета, която се извинила на палача си за това, че го настъпила по пръста, Фаулър беше неизменно любезен, изискан и дори малко прекалено скромен. Навън това изглеждаше добре, но тук, в затвора, в затворническите му дрехи, беше някак нелепо и жалко.

Щеше да бъде почти невъзможно да се подберат равни по достойнство съдебни заседатели.

— Е, остави я Мериън, съдия…

— По-добре се отучи от този навик, Диз. Не „съдия“, „г-н Фаулър“. Запомни, Мериън ти направи забележка.

Харди настоя.

— Остави я Мериън, Анди. Мисля, че ако можеш да потърпиш още малко, ще успеем да го използваме в наша полза.

Теорията на Харди беше свързана с погазването на много от дълго почитаните традиции на Върховния съд, но не смяташе, че той или Фаулър можеха да си създадат още нови врагове — всички свободни места вече бяха заети.

Основното в защитата му, разбира се, щеше да бъде, че прокуратурата не е успяла да докаже обвиненията си. Уликите не доказваха, че Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Вероятно съществуваше мотив или предполагаем мотив, но мотивът сам по себе си не беше достатъчен за произнасянето на присъда. Така че имаше защита, пасивна защита. Не беше сигурен дали щеше да се окаже достатъчна обаче.

Пулиъс, убеден беше в това, щеше да използва всички веществени доказателства, с които разполагаше, но вероятно щеше да изгради обвинението си около теорията за „осъзнатата вина“, според която действия на обвиняемия, като бягство, съпротива при арестуване, лъжене пред следователите и т.н., можеха да послужат като доказателство, че подсъдимият „осъзнава вината си“ — дори и с наличието на малко други доказателства, подобни действия биха могли да се окажат достатъчни, от гледна точка на закона, за да се установи вина без всякакво съмнение.

Харди знаеше, че дори и да нямаше димящ пистолет, неетичното поведение на Фаулър на съдийската банка си пасваше, та чак дрънкаше с теорията за „осъзнатата вина“.

Затова имаше нужда от нещо друго, ако искаше да отърве Анди от затвора и съдът го бе тласнал в правилната посока. Като се започнеше с това, че Пулиъс беше процедирала отзад напред, от заподозрения към разследването, минеше се през решението на Мериън Браун за отказване на гаранция, това дело, можеше да се аргументира той, беше пълно с демонстративно проявено пристрастно отношение към Анди Фаулър. Харди, тъй като беше убеден, че справедливото протичане на процеса в Сан Франциско е малко вероятно, поради прокурорски и съдийски предубеждения, първоначално мислеше да опита да прехвърли делото в друг окръжен съд, но след това му хрумна нова стратегия.

В Сан Франциско имаше най-голяма вероятност да попаднат на враждебно настроен към Анди, та дори и към него самия, съдия. Щяха в интерес на истината, да настроят още повече срещу себе си съдията и Пулиъс, като поискат незабавен процес, на какъвто имаха право. (В делото Шин Пулиъс бе искала незабавен процес и бе загубила — сега, когато бавно беше изградила, както си мислеше, непоклатимо обвинение, щеше да се противопостави на всякакви прибързани действия.)

Харди щеше да се аргументира, че тъй като невинният му клиент е задържан без право на гаранция, не е разумно да го карат да търпи каквото и да било протакане. Беше невинен до доказване на противното, а гниеше в затвора.

Харди реши, че подходът му може да се окаже сполучлив в няколко отношения. Първо, председателстващият съдия можеше да преразгледа гаранцията. Ако не станеше така, насрочването на незабавен процес щеше, надяваше се той, вероятно да обърка Пулиъс — видял бе как вихрените събития около Мей Шин бяха накарали дори Пулиъс да пропусне някои подробности, например, да провери телефонните извадки. Също така можеше да стане раздразнителна, да започне да отправя лични нападки, което щеше да накърни доверието на съдебните заседатели към нея. Надяваше се. Ако можеше да я накара поне да загуби самообладание, това щеше да намали въздействието й. Ефективността й…

Накрая, в случай, че делото започнеше с враждебно настроен съдия, а Анди все още беше в затвора и ако Пулиъс успееше да издейства присъда, Харди можеше да подаде жалба, че де факто е имало тайно споразумение срещу Фаулър, за да се възпрепятства справедливостта и спазването на законосъобразната процедура, от разследването през обвинението до процеса.

Фаулър изслуша стратегията на Харди.

— Не съм особено възхитен от идеята да се позоваваме на процедурни грешки, за да спечелим при обжалването.

— Само в краен случай, Анди, гарантирам ти. Но ще е глупаво да не помислим за това отсега. Ще намаля времето на Пулиъс за подготовка с две трети.

— И нашето.

Харди кимна.

— Вярно е, но не доказателствата са от значение, Анди. А това кой ще ги изиграе по-добре, а аз вярвам, че тя ще се почувства притисната. Познавам я.

— Ами ти?

Харди се ухили.

— Издържам на напрежение.

— Това ни дава по-малко време да открием истинския убиец.

Харди седеше на твърдия дървен стол. Ребрата му, черни, морави и жълти под ризата, го прободоха, когато се раздвижи. Като се намръщи от болка, той погледна през масата.

— Добре ли си? — попита го Фаулър.

— Да. Знаеш ли какво? За пръв път те чувам да кажеш нещо, което да звучи наистина, като че ли си невинен.