Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (53)

53

Много рано се оказа четири часа, но той се събуди ободрен, нарастващата паника, която го бе обзела, някак си се беше разсеяла. Облече си спортен екип — дълго долнище и шушлякова грейка — и изпухтя шест километровата си обиколка.

До пет и петнайсет се беше изкъпал и облякъл и беше на бюрото си с вчерашната стенограма и напечатаните показания на Мей Шин от прокуратурата.

Опасенията му напълно се оправдаха.

„В: Тогава вече сте били престанали да се виждате с г-н Фаулър, нали така?

О: Да, мисля, че беше в началото на март. Просто случайно ме завари у дома. Обикновено оставям на телефонен секретар, но очаквах Оуен да ми се обади, така че вдигнах.

В: И какво ви каза Фаулър?

О: Каза, че се тревожел за мен.

В: Защо?

О: Каза, че разбрал, че се виждам с Оуен Неш. Предполагам, че бе чувал лоши неща за него или си е мислел, че е чувал. Каза, че искал да се увери, че съм добре.

В: Вие какво му отговорихте?

О: Опитвах се главно да му кажа, че се държи глупаво. Вижте, не исках да го наранявам. Тогава той ми каза, че ако Оуен ми направел нещо, да съм отидела при него, винаги съм можела да отида при него. Е, опитах се да му обясня, казах му, че ако не друго, Оуен ме кара да се чувствам по-сигурна, отколкото някога съм била с него. Поне беше взел пистолета.

В: Кой пистолет, г-це Шин?

О: Пистолетът. Не ми харесваше да се мотае наоколо и помолих Анди да го вземе у тях — не го исках в къщата си. Но той не можел да го направи, тъй като бил съдия…

В: И после какво?

О: Казах му, че сме оставили пистолета на «Елоиз» в чекмеджето отдясно до леглото, в случай, че станеше нещо и ми дотрябваше, но поне вече не беше у дома. Без него се чувствах в по-голяма безопасност.

В: И какво отговори съдията — г-н Фаулър — на това?

О: Всъщност, нищо. После ме попита защо съм престанала да се виждам с него. Наистина ми беше трудно, но му казах… Бях се влюбила в Оуен.

В: Как реагира той на това?

О: Каза, че си мислел, че съм била влюбена в него. Аз му отвърнах, че съм го харесвала, че е означавал много за мен. Попита ме, какво ще стане, ако Оуен изчезне от картинката, мислела ли съм, че мога да се виждам отново с него?

В: А вие какво му отговорихте?

О: Казах му, че съжалявам, но просто не мога. Оуен ме беше променил или аз се бях променила. Вече просто не бях същата, бях друг човек. Той каза, че ако Оуен го нямало, може би съм щяла да изпитвам — както преди — същите чувства, които съм изпитвала към него. Мислех си, че Оуен винаги ще бъде тук…

В: Няма нищо, г-це Шин, успокойте се.

О: Казах, че не знам.

В: Че не знаете какво, Мей?

О: Какво ще правя, ако Оуен го няма. Не можех да мисля за това. Вярвах му, на Оуен искам да кажа. Той нямаше да ме напусне. Тогава Анди… съдията… каза, ами ако нещо се случело с Оуен? Какво съм щяла да правя тогава?

В: И вие какво му отговорихте?

О: Мисля, че му отвърнах, че не знам, дори не желаех да мисля за подобно нещо.“

Харди се натъкна на Глицки под паметната плоча на загиналите полицаи във фоайето на Съдебната палата. Беше девет и двадесет. Заседанието на съда се откриваше след десет минути, а Анди Фаулър още не беше пристигнал. Джейн му звънеше у дома за трети път от девет часа насам, предишните два пъти никой не беше вдигнал.

Харди разказа на Ейб за съкрушителните свидетелски показания на Мей Шин.

— Може би Фаулър просто е решил да зареже всичко и да избяга.

— Не би го направил. Дал е един милион долара гаранция, Ейб. Предал си е паспорта.

Глицки, далеч по-осведомен в това отношение, се усмихна.

— Искаш нов паспорт ли? Дай ми десет минути. Ще ти струва петдесетачка.

— Не би го направил.

— Един милион долара не могат да се сравнят с живот в панделата. Особено за човек като Фаулър… знаеш ли колко време ще оцелее съдията, ако се озове там? Това е добрата новина — няма да се мъчи дълго. Лошата е, че ще се мъчи много.

— Няма да отиде в затвора, Ейб.

— Да бе, забравих.

Джейн се приближи и поклати глава.

— Знаеш ли — каза Харди, — баща ти ме състарява преждевременно.

— Ще дойде.

— И Коледа идва, Джейн.

Глицки си погледна часовника.

— След около три минути вече ще се смята за обида на съда.

— Да, г-н Харди?

 

 

— Ваша светлост, г-н Фаулър се обади от една бензиностанция преди около двайсетина минути. Колата му се е повредила. Щял да вземе такси — няма да се забави повече от половин час.

Чоморо преподрежда нещата по банката си в продължение на минута. Мъчеше се да не издаде колко е ядосан, но не успя напълно.

— Г-це Пулиъс? — попита той.

— Какъв избор имаме, ваша светлост?

Съдията се опита да се усмихне на съдебните заседатели. Харди знаеше, че това отново е в полза за обвинението. Виновен и закъсняващ. Все още се мисли за важна клечка…

— Е, дами и господа, защо не излезете и не изпиете по още едно кафе? — усмивката изчезна. — Г-н Харди, ако г-н Фаулър не е тук в десет часа и една минута, ще отменя гаранцията му и ще го върна обратно в ареста — разбрахте ли ме?

— Да, ваша светлост.

Да не говорим, помисли си Харди, за проявеното от него самия неуважение към съда, ако се окажеше, че Анди е напуснал страната или е офейкал — не беше препоръчително адвокатите да лъжат съда, както той току-що беше направил. Но какво друго му оставаше?

Харди се изправи от банката на защитата и премина отново през люлеещата се врата в галерията. Джейн седеше до Глицки, който бе останал да види какво ще стане.

— Ами ако не дойде? — попита Ейб.

— Благодаря ти, Ейб, тази мисъл изобщо не ми беше хрумвала — погледна към бившата си съпруга. — Някакви идеи?

— За какво? — Пулиъс бе напуснала прокурорската банка и стоеше в края на пътеката, откъдето случайно беше чула въпроса му.

Харди бързо се извърна.

— За обяд — отвърна той. — Опитваме се да изберем между китайска и италианска кухня.

Беше ли чула? И да беше, с нищо не се издаде.

— Денят ще бъде дълъг — каза тя. — Китайската, изяждаш я и след половин час отново си гладен. Аз бих предпочела италианска — погледът й се отклони от Харди и се насочи към Глицки. — Здравей, Ейб. За малко да не те позная от страната на защитата.

Сержантът кимна сдържано.

— От другата страна няма места — заяви той.

Пулиъс реши да премълчи онова, което се готвеше да каже и отривисто се запъти нататък през галерията.

— Кучка — изсъска Джейн.

Харди не каза нищо. Кръстоса крака, погледна си часовника и зачака.

 

 

— Колата ти се е развалила — амбреажа ти се е повредил. Обадил си ми се някъде от „Ломбард“ и си взел такси.

Беше девет и петдесет и осем. Анди се зададе по централната пътека, вървеше така, сякаш светът беше в краката му. Здрависа се с Харди и целуна дъщеря си по бузата. Харди реши да му представи кратката версия и по-късно да го осведоми за подробностите.

— Колата ми е навън на паркинга. Какво ще кажеш да ми се е спукала гума и да са я оправили?

Харди понякога се чудеше дали причината, поради която мразеше да лъже, не беше, че веднъж започнеш ли, става толкова трудно да запомниш какво точно си казал. Беше ли споменал пред Чоморо, че е амбреажа? Или просто бе казал, че му се е развалила колата? Знаеше, че трябва да е възможно най-простото. Вероятно го беше казал просто.

— Добре, гума да е. Господи, Анди, къде беше, по дяволите?

Фаулър придоби смутено изражение.

— У Мей — отвърна той. — Най-накрая отидох да видя Мей.

Преди Харди да успее да каже нещо, приставът призова за тишина. Съдебните заседатели въобще не бяха напускали местата си. Беше точно десет часа.

 

 

Харди не се надяваше да извлече кой знае каква полза от Търкъл. Частният детектив беше облечен с поло и светлозелено спортно сако. След като се закле, той отново се настани удобно на свидетелското място и се обърна към съдебните заседатели.

Харди го остави да поиграе малко, губеше време, като се преструваше, че чете бележките си на банката, после се отправи към средата на залата.

— Г-н Търкъл — започна той, — когато г-н Фаулър за пръв път ви се обади през февруари, как ви прозвуча?

— Протестирам. Заключение.

— Приема се.

Харди опита отново.

— Можете ли да си спомните нещо конкретно от разговора, който водихте?

Търкъл още беше хвърлил око на Пулиъс, но някак си явно го бе настроила против себе си, като го бе притиснала вчера — частният детектив мразеше скалъпените показания — особено, след като насила беше принуден да ги даде. И сега бе отдал цялото си внимание на Харди.

— Ами, съдията рече: „Здрасти, Ем“, попита ме дали съм зает и аз казах: „Да, малко“, както отговарям винаги — той се усмихна на съдебните заседатели. — Тайната на занаята.

Пулиъс се обади.

— Ваша светлост…

Чоморо се наведе.

— Просто отговаряйте на въпросите.

— Разбира се, ваша светлост, както правех и вчера.

Чоморо, без да разбере намека, кимна.

— Точно така.

Харди си помисли, че му е излязъл късмета… свидетел на обвинението беше решил, че може да е в състояние да направи нещо за защитата. Да си застрахова задника и от двете страни.

— Продължавайте — каза той.

— Добре, тогава съдията каза…

Чоморо го прекъсна.

— Г-н Търкъл, моля обръщайте се към г-н Фаулър или с „г-н Фаулър“ или с „обвиняемия“.

Търкъл се съгласи.

— Разбира се, ваша светлост. Съжалявам още веднъж.

— Да започнем отново — изкашля се Харди. — От колко време познавате обвиняемия?

— Ваша светлост? Връзка?

Сега Харди погледна към съдебните заседатели.

— Ваша светлост, бих искал на г-н Търкъл да му бъде предоставена възможността да свидетелства по време на този кръстосан разпит. Отношенията му с обвиняемия имат връзка към делото, ако искаме да разберем контекста на думите, използвани в разговора им.

Това, разбира се, се отнасяше пряко към вчерашните показания затова, че Анди казал, че наистина ще убие Неш. Но Харди започваше да си мисли, че ако успееше да накара Пулиъс да тича, тя сама щеше да си подложи крак. Чоморо отхвърли протеста й и Търкъл започна да отговаря.

— Около четири години, познавам г-н Фаулър от четири години.

— Какви бяха отношенията ви?

— Главно професионални. Показания, като тези. Но се разбирахме много добре. Играхме голф заедно няколко пъти — Търкъл отново погледна към съдебните заседатели, като поясни: — Видя ме веднъж облечен с това сако в съда и реши, че съм спечелил „Мастърс“.

Този път Чоморо не каза нищо. Добре. Харди се извърна. Фаулър се усмихна, някои от заседателите сигурно щяха да го забележат.

— Добре, значи… познанството ви е било по-скоро професионално, отколкото приятелско?

— Протестирам, ваша светлост, подвеждане на свидетел.

— Позволено е да се прави при кръстосан разпит, г-це Пулиъс. Протестът се отхвърля.

Харди си пое въздух и го задържа. Ето го този ексцентрик на свидетелското място, явно харесван от съдебните заседатели и поради някаква причина, раздразнен от прокурора.

— Един момент, ваша светлост.

Харди се върна до банката си и се престори, че чете някакви бележки. Всъщност, не съществуваха никакви показания на Търкъл, които да смяташе, че могат да помогнат на каузата му. Голите факти бяха достатъчно уличаващи — Анди го бе наел да открие защо Мей го е напуснала, после Търкъл беше разбрал и му бе съобщил за Оуен Неш. А човек не получава информация заради самата информация. Когато веднъж се сдобиеш с нея, най-малкото съществува изкушение да предприемеш нещо… Не, помисли си той, прекалено беше да се иска от някой да повярва, че Анди го е направил, за да разбере единствено кой е съперникът му и защо изобщо му бе да го прави, след като не възнамеряваше да предприеме нещо…

Въпреки че, в този момент, Търкъл някак си беше накарал Харди да почувства — а вероятно и съдебните заседатели, — че Анди е свестен човек и че изправените срещу него хора бяха дребнави бюрократи, а може би дори и по-лоши. Да оставеше нещата дотук. Той се извърна и каза от банката на защитата.

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

 

 

Оказа се, че предпочетоха китайската кухня. Анди каза, че той черпи — както винаги. Харди, Джейн и баща й хванаха едно такси пред Съдебната палата и отидоха до Грант стрийт, центъра на Чайнатаун на около осем минути път с кола.

През целия път Харди седеше мълчаливо. Не знаеше още колко дълго ще може да издържи. Словоохотливият, очарователен Анди Фаулър, неговият клиент, го съсипваше.

— Трябваше да я видя — казваше той. — Бях сигурен, че ще се съгласи да ми каже защо е решила да свидетелства срещу мен.

— И какво ти каза?

Всички отговори бяха готови.

— Знаеш как могат да те принудят — обясни той с гласа на разума. — Не си дала сметка какво правела прокуратурата.

— Какво правела? — попита Джейн.

— Били задържали повечето от ценностите й от „Елоиз“ и й подхвърляли това-онова, като главното явно било, че ако дадяла свидетелски показания, което в основата си било една формалност, щяла да може да си получи нещата обратно. Били я затрупали с писма. Просто не исках да бъде замесвана, подвеждана. Каза ми, че нямала какво да каже против мен — тя, разбира се, знаела, че не съм убил Оуен Неш, така че какъв можел да е проблемът? Но сега вече им била обещала… — той поклати глава. — Затова й обясних как ще изглежда връзката, че съм знаел, че пистолетът е на яхтата…

Таксито пристигна пред ресторанта и те се настаниха в едно сепаре с пердета. Блюдата започнаха да пристигат — свинско бао, супа от перки на акула, задушено в гърне. Харди не опита нито едно от тях. Най-накрая трябваше да каже нещо.

— Много добре знаеш, Анди, че ако Пулиъс разбере, че си се опитал да повлияеш на показанията на Мей и всичко това излезе наяве, ще изглеждаш дори по-лошо от сега.

Анди остана невъзмутим.

— Двамата с Мей добре си поговорихме. Тя разбра. Защо трябва да излиза наяве?

— По-уместният въпрос е защо смяташ, че можеш да го задържиш под ключ?

Фаулър загреба с лъжицата си малко супа и каза на дъщеря си:

— Този човек е прекалено песимистичен — после се обърна към Харди: — Слушай, Диз, тя е добра жена, не ме интересува миналото й. Познавам я… не е тръгнала да ме наказва. Обратното, много зле е настроена към прокуратурата — той продължи да пъха в устата си парченца храна. — Това ми отвори очите. Когато бях зад съдийската банка, харесваше ми да вярвам, че сме не само ефективен екип, но и че съществуват някакви установени правила. Различавахме се във вижданията си относно благопристойността на онова, което аз смятах за подмамване и поради това не бях един от любимците на прокуратурата, но всъщност хората в съдебната система представляваха едно цяло. Откривам, че принципно приетите правила не се прилагат, поне не в това дело. Подвели са Мей за целта на нейните показания, а са били и доста немарливи.

Харди попита какво са направили.

— Човек би си помислил, че поне ще проверят по опис иззетите вещи, след като ще ги разменят за сътрудничеството й, за да са сигурни, че са й върнали всичко. Но явно някой от полицията е откраднал най-важното за нея. Така че дори и без моята намеса, тя изобщо нямаше намерение да им помага повече.

— Тя вече е дала показания, Анди. Прочетох ги в писмен вид тази сутрин.

Фаулър повдигна рамене.

— Няма да каже същите неща, когато свидетелства в съда…

— Ще лъжесвидетелства, за да ти помогне?

Фаулър отпи от чая си.

— Ще каже, че са я били заставили при разпита, което в интерес на истината е точно така и че под клетва просто не може да си спомни…

Харди облегна глава на дланта си.

— Господи, помогни ми.

— Какво са й откраднали? — Джейн държеше на подробностите.

— Любимото й палто — отвърна Фаулър, като лицето му се изопна… — Неш й го бил подарил. Каза, че било като произведение на изкуството, дълго, с шлейф. Бил й го донесъл от Япония. Забележителен дизайн, цветове…

Харди трябваше да се върне към деловата част.

— И какво ще каже, когато я призоват?

— Диз, успокой се, напълно разбираемо е. Помисли само. Те и без това знаят, че тя е враждебно настроен свидетел. Съди града, за Бога. Няма да настояват.

Харди изобщо не беше сигурен в това, но вече бе късно да се спори — стореното, сторено. Ако сценарият на Фаулър се изпълнеше — едно огромно „ако“, — вероятно щеше да помогне на каузата му. Но при какъв риск!

— Е, а сега какво? Ако ще започваш да се виждаш с нея отново, направи ми една услуга, изчакай поне докато свърши процеса.

— Дори не сме говорили за това.

— Как се държа с теб? — попита Харди.

Фаулър изглеждаше нещастен.

— Е, да ти кажа истината, не беше много сърдечно, но беше хубаво, че я видях, въпреки че изглежда старите чувства ги няма, откъм нейна страна. Сякаш цялата история я е сломила. Всичко, каза тя, се било объркало, така че нищо чудно, че били откраднали палтото й, били я излъгали… Остави ме с впечатлението, че… че смята, че да продължава да живее, е загуба на време. Цялата работа около показанията нямала особено значение, но ако съм смятал, че може да ми помогне, щяла да опита.

— Може би отново търси нещо — каза Джейн. — Може би, когато всичко свърши…

Съдията кимна.

— Предполагам, че и аз на това се надявам. Затова и закъснях — обясни той, като се извърна към Харди. — Просто не можех да я оставя така, толкова отчаяна. Аз… само си говорихме. Опитах се да я убедя, особено, след като има вероятност да успее да си получи парите, че има бъдеще.

Харди се пресегна през него и дръпна завесата, като даде знак за сметката.

— По-добре да се връщаме — предложи той.

 

 

Харди реши, че пред този следобед, прокопаването на канал изглеждаше като разходка в парка.

В подкрепа на теорията си за „осъзнатата вина“, Пулиъс призова поредица от свидетели — включително двама съдии от Върховния съд, няколко обществени дейци, председателя на градския съвет и собствения секретар на Фаулър — и всички те свидетелстваха, че Анди Фаулър им бил казал, след като процесът срещу Мей Шин бил прекратен, но преди да бъде възбудено делото срещу самия него, че за пръв път научил за Оуен Неш — освен дето бил чел за него из вестниците от време на време — след смъртта му. Беше казал на почти всички, че е нямал представа, че Неш се вижда с Мей Шин.

Единственият, който Харди сметна за удачно да подложи на кръстосан разпит, беше Пат Шийлдс, побелелият президент на „Олимпик Клъб“, който бе подхвърлил, че Анди Фаулър и Оуен Неш, като членове на клуба, може и да са се познавали.

Харди беше прошепнал на Фаулър:

— Моля те, кажи ми, че никога не си се срещал с Оуен Неш.

Фаулър каза, че не е и Харди, като се надяваше този път да не го е излъгал, се изправи.

— Г-н Шийлдс — започна той, — от колко време г-н Фаулър е член на „Олимпик Клъб“?

— Бих казал, от цяла вечност. Със сигурност по-отдавна от мен самия. Той е второ поколение член.

— А г-н Неш?

— Вербувахме го от години. Полека, разбира се, но… във всеки случай се присъедини преди около година.

— Значи е бил член на клуба колко време?

— Няколко месеца.

— Няколко месеца. Той е починал през юни, а се е присъединил кога — ноември или декември?

— Да, мисля, че там някъде.

— И всеки ден ли посещаваше клуба?

— Ами, помещаваме се на две места, както знаете, в центъра и игрището за голф, така че не бих могъл да говоря за двете. Но що се отнася до центъра, бих казал не, може би веднъж месечно.

— Шест пъти?

Шийлдс повдигна рамене.

— Да кажем между пет и десет. Не съм ги броил — той се усмихна вежливо. — Не водим сметка за членовете.

Харди също възприе приятелско отношение.

— Разбира се, че не. Когато г-н Неш идваше в центъра, за обяд, за вечеря ли идваше, за да потренира или какво?

— Бих казал, че главно за обяд, въпреки че това е просто впечатление.

— Добре. Нека да ви задам един въпрос. Някога виждали ли сте г-н Неш да обядва с г-н Фаулър?

— Не.

— Спомняте ли си някога да сте виждали г-н Неш и г-н Фаулър да обядват в клуба по едно и също време?

— Не, не съвсем.

— Не съвсем? Искате да кажете, че може и да сте ги виждали, но не си спомняте? Просто имате впечатление?

— Не… искам да кажа, не съм ги виждал заедно или по едно и също време — той погледна към съдебните заседатели, показваше признаци на изнервяне. — Просто така го казах.

— Разбира се. Ами що се отнася до спорта? Скуош? Голф? Доколкото ви е известно, г-н Неш играл ли е някога някои от тези спортове с г-н Фаулър?

— Доколкото ми е известно, не.

— Е, не е ли факт, г-н Шийлдс, че обвинението ви накара да проверите бланките за резервации, както за игрището за голф на брега, така и за кортовете в центъра — за тенис и скуош, — за да видите дали г-н Неш и г-н Фаулър не са си резервирали време заедно?

Шийлдс се намръщи. Явно това все пак означаваше, че се държеше сметка на членовете. Дори и някой от тях да беше съден за убийство, смяташе се, че членуващите в този клуб са джентълмени и не би трябвало да се проверяват.

— Да, вярно е.

— И направихте ли го?

Той кимна.

— Да. Направих го.

— И открихте ли някъде да е отбелязано, че г-н Неш е играл някои от тези спортове с г-н Фаулър? Или дори горе-долу по едно и също време?

— Не…

— Всъщност, г-н Шийлдс, не е ли вярно, че нямате никакво доказателство, че г-н Неш и г-н Фаулър са се познавали или че изобщо са прекарвали времето си заедно?

— Да, предполагам, че е вярно.

Харди каза, че няма повече въпроси.

Разбира се, това не означаваше, че Фаулър не беше излъгал Шийлдс за това, откога е знаел за Оуен Неш. Или дали изобщо е познавал Оуен Неш. Всъщност, помисли си Харди, беше разпитвал този човек повече от половин час, но в действителност изобщо не бе поставил под съмнение същината на показанията му. Какво имаше да поставя под съмнение? Подобно на останалите свидетели този следобед, Шийлдс беше порядъчен човек, който без всякакво съмнение казваше истината, Фаулър бе човекът, обвинен в убийство, за който се знаеше, че в миналото беше лъгал. Харди можеше да хвърли прах, но се съмняваше, че е в състояние да скрие този факт от съдебните заседатели.