Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (62)

62

Когато влезе малко след девет, размерът на тълпата в галерията беше застрашителен. Харди се почуди дали някой не е пуснал слух, че свидетелите му може и да не се появят, че се придвижват направо към показанията на Анди и после към заключителните пледоарии и указанията към съдебните заседатели. Дори и присъдата можеше да бъде произнесена днес и медиите искаха да са тук.

Свидетелите му бяха призовани и присъстваха в залата: Глицки със сако и вратовръзка; лейтенантът на Глицки, Франк Батист; Рон Рейнълдс, експертът по полиграфа; Арт Драйсдейл, седнал до самия Крис Лок. Харди не беше прекалено изненадан да види, че и Дейвид Фримън бе дошъл за шоуто. Селин седеше на обичайното си място до пътеката.

Ейб, осъзна той, беше прав. Работата му си оставаше една и съща. Трябваше да убеди съдебните заседатели, че доказателствата не бяха достатъчни за издаването на присъда. Беше стигнал до идеята да изобличи Селин, ако нямаше друг изход — можеше да му се наложи да докаже, че тя е виновната, за да отърве Анди, — но не искаше да бърка двете неща.

Анди, в тъмносин костюм, влезе с Джейн. Все още обидена и сърдита на Харди затова, че я беше въртял на шиш в неделя около връзката й с Оуен Неш, тя не мина покрай парапета, както обикновено правеше.

Фаулър, обаче, явно забравил гневното избухване на Харди в петък заради състоянието му и заблужденията му относно Мей, седна спокойно на банката на защитата.

От сега вече по-изгодната си позиция, сигурен, че клиентът му не е убил никого, Харди можеше да приеме държанието и отношението на съдията, голяма част от което, реши Харди, беше просто смела фасада. Човекът беше невинен. Можеше да си позволи да изглежда над всичко това, ако искаше, ако това го караше да се чувства по-добре.

Също така Харди започваше малко по-малко да разбира какво се криеше зад явното хладнокръвие на Анди. Човекът, в крайна сметка, бе прекарал трийсет години като съдия и в кръвта му беше да вярва в съдебната система — не можеше да има съдебна грешка, той не беше убил Оуен Неш, съдебните заседатели щяха да вземат правилното решение. Ако не вярваше в това, какво беше правил зад банката цели трийсет години?

Ако Харди искаше съдебните заседатели да повярват, че Анди е нещо повече от един средностатистически Джо, то беше, защото смяташе, че това ще го направи да изглежда по-симпатичен. Сега осъзнаваше, че симпатиите на съдебните заседатели към Анди нямаха значение. Реално погледнато, едно-единствено нещо имаше значение: доказваха ли доказателствата, че той е убил Оуен Неш?

 

 

Съдията влезе и всички станаха на крака. Харди отиде до средата на залата и кимна към съдебните заседатели, после към съдията. Чоморо достатъчно честно го беше предупредил.

— Защитата призовава за свидетел инспектор сержант Ейбрахам Глицки.

Той се извърна, наблюдаваше как Ейб се приближава, мярна Пулиъс да повдига вежди от прокурорската банка. Е, можеш да си протестираш цял ден, Бетси, помисли си той. Това има връзка с делото и аз ще го изнеса.

Глицки се закле и Харди, след като изтъкна заслугите на Ейб като опитен следовател на убийства, започна:

— Заради съдебните заседатели, сержант, бихте ли ни казали как инспектор като вас получава разследванията за убийство?

Глицки седеше удобно на свидетелското място, беше седял там много пъти. Внимателен, компетентен, нямаше какво да крие, той погледна от Харди право към съдебните заседатели.

— По-малко или повече случайно — отвърна той. — Има дванайсет инспектора и по принцип всеки един от нас се занимава с между три и шест случая, като ги разпределяме, както дойдат. Ако нещата станат неуравновесени, лейтенант Батист може да преразпредели един, два.

— Добре. На вас ли се падна убийството на Оуен Неш?

— Да.

— С оглед на правомощията ви, каква е ролята ви за събирането на доказателствата?

Глицки се замисли за миг.

— Аз съм отговорен за намирането на всички веществени доказателства, които след това прехвърляме на прокуратурата, ако нещата стигнат до образуване на дело. Също така проверявам и алибитата на заподозрените, извадките от телефонните разговори, всичко, което сметнем, че има някаква връзка с убийството. В този случай, аз също така надзиравах и екипа от „Експертизата“, който се качи на „Елоиз“, яхтата на г-н Неш.

Глицки и Харди бяха минавали през това многократно.

— Вие самият качихте ли се на „Елоиз“?

— Да, качих се.

— И какво намерихте там?

Глицки започна да изброява — петната от кръв, куршума в страничната облицовка, спортната екипировка, оръжието, с което беше извършено убийството.

— Когато се качихте на „Елоиз“, беше ли заключено?

— Да, пазачът ни отвори кабината.

— Това беше четвъртък следобед, двайсет и пети юни, нали така?

— Точно така.

— Сега, сержант, в процеса на разследването в крайна сметка установихте ли се на някой заподозрян?

— Да, установих се.

— На базата на веществени доказателства?

— До известна степен. Имаше отпечатъци по оръжието, липса на алиби и явен мотив.

Харди беше решил, че може да представи всичките тези показания, като избегне правенето на заключения от Глицки и ако не споменава името на Мей Шин. Дотук, говореше за обичайното полицейско разследване по убийството на Оуен Неш — показанията имаха връзка с делото.

— И основавайки се на тези доказателства, тези подозрения, арестувахте ли някого?

— Не, не веднага. Нямаше достатъчно, за да се оправдае.

— Но в крайна сметка сте извършили арест. Още доказателства ли открихте?

— Нямаше повече веществени доказателства, но стигнах до заключението, че заподозреният се готви да бяга.

Харди се обърна към съдебните заседатели.

— С други думи, вашият заподозрян е демонстрирал „осъзната вина“ и вие сте почувствали, че имате достатъчно основания да го арестувате, заради това.

— Точно така.

Харди се обърна отново към Глицки.

— Сержант, този човек с отпечатъци по пистолета, без алиби, с явен мотив, човекът, който се е държал като виновен — заподозреният Анди Фаулър ли беше?

— Не, не беше.

Харди кимна и се обърна към Пулиъс. Беше минал без протест.

— Свидетелят е ваш.

 

 

— Сержант Глицки, когато извършихте първия арест по този случай, онзи, за който току-що спомена г-н Харди, бяхте ли заставен по някакъв начин да го направите от някой член на вашия отдел, или от персонала на областната прокуратура?

Харди не можеше да повярва — Пулиъс, без да се усети представяше аргументите, които той се бе опитал да избегне, съобразявайки се с решението на Чоморо.

— Не. По това време беше напълно стандартно разследване. Въпреки, че наистина се опитвахме да действаме бързо — той погледна към съдебните заседатели. — Следите изстиват, ако не се действа бързо.

— Преди да извършите ареста си, изчакахте ли окончателния анализ от отпечатъците по оръжието, с което е било извършено убийството — приложено като веществено доказателство номер едно от страна на прокуратурата?

— Да.

— И оказа ли се, че отпечатъците на г-н Фаулър са върху него?

— Е, по онова време тези отпечатъци не можеха да се идентифицират.

— Не отричате, че отпечатъците на г-н Фаулър са били върху пистолета, нали?

— Не.

— Но преди да разберете чии са, сте арестували друг човек? Казахте на г-н Харди, че заподозреният от вас е имал „явен“ мотив и алиби. Имахте ли възможност — преди ареста — да проверите алибито му?

— Не, но…

— И не е ли вярно, че всъщност, вашата заподозряна е имала двама свидетели, които са я видели в деня на убийството — очевидци, които не сте успели да откриете?

— Не бих го характеризирал като…

— Моля просто отговорете на въпроса, сержант. Беше повече от ясен.

Глицки за пръв път сведе поглед. Харди си помисли, че това не беше добър знак.

— Да, вярно е.

Пулиъс се върна обратно до банката си, пийна малко вода и прегледа някакви бележки, като промени темата.

— Сега, сержант — започна отново тя, — с колко убийства се занимавахте по онова време, тогава през юни?

Харди се изправи и протестира.

— Натовареността на сержанта няма никаква връзка.

— Напротив — отвърна Пулиъс, — г-н Харди до известна степен охарактеризира професионализма на сержант Глицки при нормални обстоятелства. Ако обстоятелствата не са били нормални, ако сержантът е бил под необичаен стрес, например, това може да се е отразило върху взискателността му към разследването.

Глицки здраво беше стиснал устни.

— Заподозряната се опитваше да напусне страната — каза той.

Чоморо удари с чукчето си.

— Моля отговаряйте само на въпросите, сержант. Г-це Пулиъс, приемам протеста на г-н Харди. Никой не поставя под съмнение това как сержантът се е справил със случая.

Но, разбира се, Пулиъс беше направила именно това: опитала се бе да дискредитира един свидетел на обвинението, съюзил се със защитата.

 

 

Веднага щом Глицки се оттегли, Чоморо поиска да се срещне с двамата в кабинета си и обяви десетминутно прекъсване.

Стоеше пред бюрото си.

— Вижте сега — започна, веднага щом Пулиъс и Харди влязоха. — Предупредих ви и двамата да не отваряте тази кутия с червеи и няма да ви позволя да го направите. Не става въпрос за конспирация нито от едната, нито от другата страна. Г-н Харди, доста добре заобиколихте няколко опасни плитчини, но няма да продължим в тази посока. Забелязах, че се каните да призовете и лейтенант Батист. Да разбирам ли, че той ще каже, че сержант Глицки е добро ченге, което винаги следва установената процедура?

— В общи линии.

Чоморо поклати глава.

— Е, няма да стане. Също така съм доста загрижен как възнамерявате да се държите с Арт Драйсдейл. Мисля, че тук нещата нямат никаква връзка. — Той вдигна ръка. — Не се опитвам да преча на стила ви, г-н Харди, но ако не разполагате с нещо по-значително, мисля, че трябва да помислите отново върху посоката си. Знам, че ще разпитвате обвиняемия половината ден. Ще ви позволя да обобщите процедурните си въпроси в заключителната си пледоария — както вече стана дума за това. Но нямам намерение да позволя това да се изроди в дискредитиране на всички, работещи в тази сграда. Ясно ли е?

— Да, ваша светлост. Но в такъв случай, имам една молба. Бих искал да добавя един свидетел.

— Чак сега ли? — попита Пулиъс.

— Току-що ме помолихте да орежа половината от свидетелите си. Мисля, че не е неразумно да се поеме по друг курс. Освен това не искам кой знае какво.

— Съдия…

Чоморо отряза Пулиъс:

— Кой?

— Селин Неш, дъщерята на убития.

— Призовавате я от името на защитата?

Харди повдигна рамене.

— Призовавам я, за да стигна до истината, ваша светлост. Същността на нейните показания ще бъде достъпа до „Елоиз“, поведението на Неш на борда.

— Каква връзка има това с Анди Фаулър? — попита Пулиъс.

— Хайде, Елизабет, не искам да издавам всичко. Ще стигнем и дотам, като заеме свидетелското място — това не беше съвсем вярно, но искането бе достатъчно незначително и Чоморо, след като бе взел, трябваше и да даде.

— Добре — каза съдията. — Става ли, Елизабет?

Пулиъс се замисли, после кимна.

— Става — отвърна тя, — защо не?

 

 

Свидетелски показания преди обяд даде Рон Рейнълдс, специалистът по полиграфия. Харди го държа на свидетелското място по-дълго, отколкото смяташе наистина за необходимо, тъй като единственото важно нещо, което трябваше да изясни, бе, че Анди доброволно бе решил да се подложи на детектора на лъжата. Ако Анди беше виновен или дори се държеше така, сякаш осъзнава вината си, нямаше да го направи, това целеше да изясни Харди.

Разбира се, доказателствата от полиграфския тест се допускаха само по споразумение. И Пулиъс се бе съгласила показанията да бъдат включени, при условие, че тя може да изтъкне, че Фаулър всъщност не беше издържал теста. Харди не се нуждаеше от мнението на Рейнълдс, а и Пулиъс не можа да се възползва много от него, но на Харди му беше необходимо Рейнълдс да прекара по-голяма част от сутринта на свидетелското място — трябваше да приеме и лошото покрай доброто.

Така, че той разкарваше Рейнълдс за това как действал полиграфа по принцип, защо хората се справяли или нес него, вероятност от грешки и т.н. По време на кръстосания разпит, Пулиъс, както беше очаквал, наблегна на факта, че Фаулър, с широкия си опит, със сигурност е знаел как да се справи с теста и поради това доброволно се е съгласил да се подложи на него, тъй като е знаел, че може да отхвърли резултатите.

Но Харди бе постигнал целта си. Не искаше да призовава Селин Неш преди обяд. Изведнъж, след прекъсването в кабинета на Чоморо, ходът на процеса се беше очертал ясно пред него. Щеше да хване Селин, свидетелката, залагайки капан. След това Фаулър щеше да свидетелства в своя полза, после вероятно Харди щеше да произнесе заключителната си пледоария.

Утре Чоморо щеше да започне с указанията към съдебните заседатели и да остави нещата в техни ръце.

Но днес, след като дадеше показания, Селин щеше да остане в съдебната зала — както правеше всеки ден, — докато не приключеше заседанието. Той разчиташе на това, че няма да рискува да промени обичайната си практика, не и когато беше толкова близо до победата.

 

 

— Селин Неш.

Тя реагира така, сякаш я бяха ударили и се извърна рязко от мястото си, за да се огледа. Възвръщайки самообладанието си, стана и мина през перилата, като въпросително гледаше към Харди.

Настани се на мястото за свидетели. Беше облечена в тъмносив костюм на тънки райета и пурпурна копринена блуза, излъчването й беше някак си едновременно строго и престорено скромно. Косата й бе опъната назад, като подчертаваше изваяните извивки на лицето, аристократичните й черти. Харди се стегна и застана на обичайното си място, след като тя положи клетва.

— Г-це Неш, имам само няколко въпроса, ако сте в състояние да им отговорите.

Тя кимна, разтревожено погледна към съдебните заседатели, после към Пулиъс. Когато очите й отново се спряха на Харди, изглеждаше успокоена, навлизаше в ролята си.

— Продължавайте, г-н Харди, добре съм.

— Благодаря ви. Двамата с баща ви, Оуен Неш, сте били много близки, нали?

— Да, бяхме.

— И сте се чували често по телефона, виждали сте се често?

— Да. Поне веднъж в седмицата, понякога и по-често.

— Излизали сте с яхтата, вечеряли сте, такива неща?

— Да.

— През последните няколко седмици от живота на баща ви този характер на отношенията ви запазили се?

— Да. Да, говорих с него през седмицата… — тя сведе очи, — през седмицата, когато беше убит, например. Беше нещо естествено.

— През по-голямата част от времето за нещо конкретно ли говорехте?

— Не. Говорехме си за много неща. Бяхме много близки, като стари приятели.

— Разбирам. Говорили сте си за много неща — бизнес партньори, спорт, клюки, лични проблеми?

— Общо взето, да…

— Сега, през тези последни няколко седмици той споменавал ли е някога името на Анди Фаулър, било лично на вас или във ваше присъствие?

Тя се замисли.

— Не, доколкото си спомням, не.

Харди се върна обратно до банката си и взе някакви листове.

— Разполагам — каза той — с копие от показанията ви пред върховните съдебни заседатели, в което твърдите, че вашият баща ви е казал, че възнамерява да излезе с „Елоиз“ с Мей Шин в деня, в който е бил убит. Спомняте ли си тези показания?

— Да, разбира се.

— Но въпреки това, ние знаем, че Мей Шин не е излязла с баща ви този ден.

Не беше въпрос и Чоморо се възползва от възможността да се наведе от банката си.

— Надявам се, че имате за цел да докажете нещо с това, г-н Харди.

Всъщност, нямаше. Казваше на Селин, че не е забравил за тези й показания. Той се извини на съдията и се върна обратно до масата си, за да остави екземпляра.

Извърна се и започна отново, с по-сърдечен тон.

— Г-це Неш, баща ви много се е гордеел с яхтата си, нали?

По-безопасен терен.

— Обичаше я — каза тя, като се облегна назад. — Беше като дом за него. Истинският му дом.

— Тогава я познавате добре, нали? Прекарвали сте доста време на борда? — Нехайно.

— Е, да. Но напоследък не толкова… Той извеждаше Мей повече с нея.

— Знаете ли, баща ви казвал ли ви е, дали Мей Шин е имала ключ за „Елоиз“?

Пулиъс се изправи.

— Ваша светлост, знам, че сме на тема яхти, но не разбирам какво се цели с всичко това.

— Г-н Харди, преследвате ли нещо конкретно?

— Ваша светлост, някъде между сряда вечерта, двайсет и четвърти юни и четвъртък следобед, човекът, който е убил Оуен Неш, е върнал оръжието, с което е било извършено убийството обратно на „Елоиз“. На този човек му е трябвал ключ.

— Ваша светлост! Безобразие! Какво общо има това несъстоятелно твърдение с настоящия процес срещу г-н Фаулър, с нещо изобщо? Никакви доказателства не са били внесени, дори не е намекнато за съществуването на такива досега.

Харди предполагаше, че реакцията ще бъде такава, но той трябваше да предаде на Селин, че знае. Запази спокойствие. Лицето й, забеляза той, беше пребледняло, въпреки че в момента никой друг не гледаше към нея. Той беше в центъра на бурята.

— Г-н Харди — каза Чоморо, — чухме сержант Глицки да свидетелства, че е открил пистолета в четвъртък на „Елоиз“. Разполагате ли със свидетел с различна версия за събитията?

— Не, ваша светлост, не още.

— Добре, нито е времето, нито е мястото да се занимаваме с това. Има ли нещо свързано конкретно с делото, което бихте искали да попитате г-ца Неш? В противен случай… — той се наведе към Селин, когато Харди каза не. — Съдът ви поднася извиненията си, г-це Неш. Ако г-ца Пулиъс не възразява…?

— Не, свидетелят може да се оттегли — отвърна Пулиъс.

Когато Харди седна, Фаулър му прошепна:

— За какво, по дяволите, беше всичко това? Ако е най-доброто, с което разполагаме, тогава остави ме аз да свидетелствам.

Селин беше хладнокръвна, но той вече знаеше това. Тя мина покрай банката му, без изобщо да го погледне. Извърна се, и видя как сяда обратно на мястото си до пътеката. Слава Богу, помисли си той. Както беше и предположил, нямаше да си тръгне.

Най-накрая на свидетелското място застана Анди Фаулър и Харди го поведе през показанията, които бяха репетирали петдесет пъти. Не изглеждаше добре, там горе. Със самочувствие, самоуверен, говореше ясно, отдаваше на съдебните заседатели необходимото внимание и уважение.

Започнаха от самото начало, като не отбираха лошото от доброто. Имаше няколко трудни момента, като, когато Харди го попита, както бяха решили, че ще направи, защо беше наел Емет Търкъл.

— Не го наех да открие за Оуен Неш — отвърна Фаулър. — Не отричам, че именно това откри, но аз просто исках да разбера защо Мей не искаше да се вижда повече с мен. Мислех си дори, че може да се е забъркала в нещо. Просто исках да знам, а тя ми беше дала ясно да разбера, че не желае да говори.

Минаха през това как отпечатъците му се бяха озовали върху пълнителя, обиколния и необичаен път, който процесът на Мей беше извървял, за да се стигне до съдебната му зала.

— И след като вече се озова при мен — каза Анди, — почувствах, че е прекалено късно. Това беше грешка, ужасна грешка, но не бе нещо, което бях планирал. Просто така се случи — на мен се падна.

Призна си за лъжите пред колегите си и се обрисува — съвсем точно, помисли си Харди — като човек, разкъсван между личните си потребности и служебното си положение.

— Трябваше да я накарам да се омъжи за мен още преди месеци, и да понеса последствията от това — заключи той. — Но изобщо не се замислях, че мога да я загубя, докато вече я нямаше. И тогава, отново, беше прекалено късно — гладък изход.

Колкото до съботата и неделята, прекарани в Сиерите, какво можел да каже? Отишъл да си прочисти главата, с намерението да не се вижда с никого. И успял, прекалено добре при това. Искало му се да не било така.

— Това щеше да спести на прокуратурата — той включи и съдебните заседатели — и на съдебните заседатели много време, неприятности и разходи.

Като цяло, отне по-малко от два часа — спокойни, макар и педантично точни показания, Фаулър остана сдържан, казваше онова, което трябваше да се каже.

 

 

Пулиъс беше длъжна да се нахвърли не като булдог, а като бултериер, да го захапе за панталоните с надеждата, че ще го изкара от равновесие. Докато наблюдаваше работата й, Харди отново се удиви на настървението й. Не се преструваше — всеки грам от нея беше изпълнен с убеждението, че всичко казано от Анди Фаулър е лъжа и той хладнокръвно бе убил Оуен Неш.

— Бихте ли казали, г-н Фаулър, че сте страстен турист?

Съдията се усмихна.

— Не, не особено.

— Колко пъти, грубо казано, сте ходили на екскурзия, да кажем, миналата година?

— Само веднъж, сигурен съм.

— Ами през изминалите няколко години?

— Не.

— Не какво?

— Не, само този един-единствен път. Аз съм доста зает човек. Или поне бях…

— И въпреки това миналия юни, просто така, внезапно, решихте да прекарате съботата и неделята с раница на гръб високо в Сиерите?

— Точно така.

— Бихте ли ни казали, къде вечеряхте в петък вечерта? Тръгнали сте в петък вечерта, нали така?

— Да. В едно от ресторантчетата нагоре по магистрала номер петдесет над Плейсървил. Не си спомням точно как се казваше.

— Спомняте ли си близо до кой град беше?

Фаулър поклати глава.

— Не, наистина не съм запознат с района.

— Спомняте ли си какво ядохте?

Намръщването му стана забележително.

— Мисля, че ядох пържола — опита да се пошегува. — Но тъй като съм под клетва, не бих се заклел.

Тя продължи в същата посока. Стъмнило ли се било, когато се навечерял? Къде точно прекарал нощта? Кога тръгнал по пътеката? Накъде се бил насочил? Как се ориентирал? Какво си бил взел за ядене за събота вечер?

Започваше да го вбесява.

— Знаете ли — каза той, — не съм се замислял много за тези два почивни дни, докато не ме обвиниха в това престъпление. Бяха просто една събота и неделя сред природата, не кой знае колко запомнящи се.

— Да — отвърна Пулиъс, като се обърна към съдебните заседатели, — виждаме.

Тя продължи, както Харди се опасяваше, че ще направи, с признатото за вярно твърдение, че Фаулър е знаел не само, че пистолетът се е намирал на яхтата, но и точно къде е бил сложен.

— И разбрахте това чак, след като вече бяхте скъсали?

— Да.

— Когато Мей Шин не искаше да разговаря с вас до такава степен, че трябваше да наемете частен детектив, за да разберете защо не желае дави вижда повече?

— Е, разговаряхме веднъж.

— И защо разговаря с вас?

— Не знам. Обадих й се, и тя случайно вдигна телефона. Обикновено го оставяше на секретар. Но този път вдигна, така че говорихме.

— Просто обикновен разговор и тя случайно е споменала, че „Беретата“ й се намира отстрани до леглото на Оуен Неш на палубата на „Елоиз“?

— Не, не стана точно така.

— Ще ни кажете ли, ако обичате, как точно стана тогава?

Харди си погледна часовника. Имаше на разположение поне още един час и тя, за негово съжаление, се бе съсредоточила върху доказателствата, с които разполагаше, като за известно време бе оставила цялата работа с осъзнатата вина, макар Харди да знаеше, че и до това щеше да се стигне. А и вероятно до нещо по-лошо, Анди явно започваше да губи самообладание, започваше да става избухлив.

— Да се върнем отново на г-н Търкъл. Казахте, че сте бил любопитен да разберете защо г-ца Шин е скъсала с вас?

— Точно така.

— И затова наехте г-н Търкъл?

Къси въпроси, леко подръпване на крачолите. Но вършеха работа.

Фаулър изтощено кимна.

— Да, наех г-н Търкъл.

— Колко ви взимаше той?

— Мисля, че беше по сто трийсет и пет долара на ден, плюс разходите.

Пулиъс отново се обърна към съдебните заседатели.

— Сто трийсет и пет долара на ден. Вие ли платихте за самолетния му билет дотук?

— Да.

— И обратно?

Изтъкна, че е платил над хиляда и петстотин долара, за да се сдобие с подробна информация за Оуен Неш и Мей Шин.

— И след като сте похарчили всичките тези пари, какво смятахте да правите с информацията?

— Защо, нищо. Просто исках да разбера, вече обясних.

— Плащате хиляда и петстотин долара, за да откриете нещо, за което не възнамерявате да предприемете нищо?

— Точно така.

Харди се притесняваше. Доверието се рушеше, клиентът му беше вече три часа на свидетелското място и очите му шареха от Пулиъс към Харди, към съдията — държеше се, според езика на тялото, като патологичен лъжец.

Пулиъс, разбира се, го забеляза и това естествено я доведе до истинските лъжи — пред приятелите му, колегите, пред всеки, който го беше чул.

И после, накрая, словоизлиянието за признатите му прегрешения, които трябваше да покажат осъзнатата вина на Анди. Колко дълго сте бил съдия? Дал ли сте свещена клетва никога да не подривате с действията си работата на съда? Някога преди отказвал ли сте се от дело? О? Няколко пъти? Основанията толкова сериозни ли бяха, колкото тук? Чувал ли сте някога някой друг съдия да е поемал гаранцията на обвиняем?

И така нататък, и така нататък.

Харди изписа една страница с бележки, после се отказа. Пулиъс не изкривяваше фактите — тя ги използваше много умело, за да създаде един образ и едни обстоятелства, които правеха убийството не само да изглежда логично, но и неизбежно.

В пет и петнайсет прокурорката най-после приключи и върна Фаулър обратно на Харди за реплика. Той държеше само на едно място, към което искаше да се върне и където мислеше, че ще е в състояние да поправи някои от пораженията.

— Г-н Фаулър, поведението ви относно делото Мей Шин беше ли разследвано от Комитета по етика към Съдийската колегия на Калифорния?

— Протестирам — Пулиъс звучеше малко изтощена.

Чоморо знаеше, че му се вижда края и малко поотпусна Харди.

— Протестът се отхвърля.

Харди повтори въпроса си и Фаулър, от мястото за свидетели, кимна.

— Да, беше.

— И вие бяхте ли, в действителност, лишен от права за това, което г-ца Пулиъс нарече нечувано поведение?

Харди знаеше, че Анди бе получил мъмрене, но не беше дисциплинарно наказан заради случая Шин. И дори, след като бе обвинен в убийство. Съдийската колегия нямаше да лиши от права — нито щеше да предприеме нещо — към колега юрист, докато той не бъдеше признат за виновен.

— Не, не бях.

— Не сте ли и в момента все още почетен член на Щатската колегия?

— Член съм.

— Добре, благодаря ви.