Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (16)

16

— Много ти харесва, нали? — попита Франи.

Харди не бе престанал да се хили, откакто беше казал на ченгетата в асансьора да опандизят отново Рен Браун. Току-що разказа и на жена си за случилото се.

— Абе, трябва да призная, че работата ми си има и хубавите страни.

— Е, и кого ще разобличиш днес следобед?

Харди погледна към папките върху бюрото си, все още забележителна камара.

— Следобедът приема застрашителни размери пред мен — отвърна той. Забеляза нефритеното преспапие на Анди Фаулър и го взе, хладно и тежко. — Може би ще похвърлям малко стрелички, ще обядвам… — Краката му бяха върху бюрото, вратовръзката му — охлабена. Ейб Глицки се появи на прага, почука веднъж и седна на отсрещното бюро. — От друга страна, сигурен съм, че Ейб ти праща много поздрави. Той току-що влезе.

— Да те оставям тогава.

— Добре, но познай какво?

— Знам. Аз също.

— Добре. — Казваха си, че се обичат по собствен, закодиран начин.

Глицки бе дошъл направо в кантората на Харди от помещението, в което се съхраняваха доказателствата. Харди още не бе затворил телефона, когато Глицки каза:

— Както проницателно предсказа, Диз, „Елоиз“ беше чиста.

Харди си подхвърляше нефрита от ръка на ръка.

— Е, не мисля…

— Ако изключим един пистолет, една гилза, цяла кофа с кръв и разни други дреболии.

Харди остави нефрита и пусна крака на пода.

— Слушам те внимателно.

Глицки го осведоми подробно. Беше взел беретата като веществено доказателство. Все още се усещал мириса на барут. Можел да се обзаложи, че това било оръжието, с което е извършено убийството, въпреки че от „Балистиката“ щели да кажат със сигурност до понеделник. На палубата намерили нещо, което приличало на кръв, по парапета, където Неш явно бе паднал през борда.

— Който го е прострелял и е върнал обратно яхтата на пристана, трябва да е измил палубата, но е забравил парапета.

— Оръжието регистрирано ли е?

— Сега го проверявам. Ще разберем до довечера.

— Нещо ново за Мей Шин?

— Аз си мислех, че ти може да имаш нещо. Фарис, евентуално?

Харди поклати глава, разказа му набързо как бе прекарал сутринта, за Рен Браун. Глицки кимна.

— Забелязвал ли си някога колко ужасно тъпи са тези типове?

Беше му минавало през ум.

— Е, какво извинение да си намеря, за да се обадя отново на Фарис? Може би ти искаш да говориш с него? Докато не ми дадеш заподозрян, аз в действителност не мога да се включа.

Глицки беше непоколебим.

— Вече си се включил, Диз. Вече познаваш човека. Кажи му, че ни трябва г-н Силикон, и че не сме открили Шин. Виж какво ще ти каже. Вероятно той се занимава и с погребението. Въпреки, че може би дъщерята… не, най-вероятно е да е той.

— Веднага — отвърна Харди.

 

 

Харди пропусна обяда си. Денят беше прекалено хубав, за да седи човек затворен между четири стени, така че Харди се обади, разбра къде се намира и си уреди среща, после подкара със свален покрив по „Арми стрийт“ и сви надолу по „101“-а. Мерна Залива, докато преминаваше през „Кендълстик парк“ — забележително син, виждаше се ясно чак до Сан Хосе, осеян тук-там с платноходки, няколко танкера. Мостът към Залива проблясваше малко зад него, сякаш беше от сребро, а пресечената линия на моста „Сан Матео“ стигаше чак до „Хейуърд“. И всеки ден да го виждаш, помисли си Харди, красотата му ще продължава да те поразява.

Той излезе от магистралата при Южен Сан Франциско и подкара на северозапад през индустриалната зона. „Оуен Индъстрис“ се простираше на площ близо над два декара в полите на възвишенията Сан Бруно, множество бели и зелени постройки, които наподобяваха военни казарми. Издадоха му пропуск за посетител, едва след като срещата му беше потвърдена. Тези хора добре се грижеха за охраната.

Кара стотина метра между два реда ниски постройки, после зави наляво, както го бяха упътили и излезе пред административната сграда, която показваше признаци за ръка на архитект. Добре поддържана морава, калдъръмена пътека, оградена с нисък жив плет и няколко високи бора смекчаваха сивата учрежденска атмосфера на останалото място. На един пилон се развяваше знаме. Фасадата на самата административна сграда беше от тухли и стъкло. И тя, подобно на заобикалящите я, бе построена на един етаж.

Вътре облицован с червени плочки под, дръвчета в саксии, широки коридори с модерни картини, сложени в подбрани с вкус рамки, придаваха на мястото атмосфера на приглушен финес. Една привлекателна млада секретарка заведе Харди до кабинета на Фарис и му обясни, че той щял да се върне след миг, а дотогава Харди можел да почака вътре.

Вратата зад него се затвори и за миг, след като се огледа наоколо, Харди бе удивен от усещането за познат уют.

Стените бяха боядисани в по-светли тонове и гледката от прозореца беше определено по-различна, но иначе кабинетът на Фарис удивително приличаше на този на Харди в дома му. Имаше камина с полица, джунджурии на морска тематика, дори и бодливец върху зелената облицовка на бюрото. Нямаше зеленикава настолна лампа, но шкафът с картотеката беше дървен, лавиците с книги съдържаха делови материали, както и някои популярни книги. И за завършек, имаше мишена, осеяна с два комплекта от, както Харди веднага разпозна, висококачествени, направени по поръчка стрелички.

Имаше различия, разбира се. Тази стая бе два пъти по-голяма и също толкова пъти по-светла от тази на Харди. Подът беше със същите червени плочки, както и в коридора, отчасти покрит от три индиански рогозки и канапе.

Харди се приближи до бюрото, опипа строежа на дървото, мина покрай библиотеката, после до мишената. Взе три от стреличките и отстъпи назад до ъгъла на бюрото.

След като хвърли и шестте стрелички, Харди седна на един от коравите дървени столове, кръстоса крак върху крак и зачака. След по-малко от минута вратата се отвори.

— Харди. Дизмъс, как сте? Съжалявам, че ви накарах да чакате. Изникна нещо неотложно. — Някак си насилена усмивка върху приятното лице. Отново изрядни дрехи — тъмносив делови костюм — с индивидуалния нюанс на каубойските ботуши. Харди си помисли, че изглежда изтощен. Той заобиколи бюрото си, подреди някакви документи и седна. Очите му обходиха стаята.

— Хвърляли сте стреличките ми.

— Впечатляваща наблюдателност.

Фарис махна с ръка.

— Всеки с номера си — отвърна той, — като чупенето на дъски на Оуен. — Поясни: — Когато си около Оуен, най-добре е да има нещо, което да можеш да правиш по-добре от него. Аз станах добър в подробностите — той явно се прегърби, спомнил си нещо.

— Добре ли сте? — попита Харди.

— Да, ще го преживея. Ударът беше доста силен. Не ме бива много да се преструвам.

— Не е нужно.

— Пред вас, да. Но там, навън — той махна към вратата, през която току-що беше влязъл — аз давам тона. Ако хората ме видят, че се паникьосвам, тогава всички ще бъдат обхванати от паника, нали така? Току-що обявих, че приключваме за днес. Може би в понеделник нещата ще изглеждат по-добре.

Харди си даде една минута, после реши, че може да пристъпи към въпроса. Осведоми накратко за откритията на Глицки на „Елоиз“. Фарис го изслуша, без какъвто и да е коментар. След което му даде името, адреса и телефонният номер на г-н Силикон — Остън Брукър, Лос Алтос Хилс. Най-накрая стигна и до Мей Шин.

— Искам да си изясним нещата за Мей. В четвъртък, когато й се обадихте, й оставихте съобщение, нали?

Фарис кимна.

— Точно така. Вие присъствахте.

— Да, знам. Малко съм объркан, защото сержант Глицки се опита да се свърже с нея тази сутрин и никой не вдигна.

— Как намерихте телефонния й номер?

Подробности, помисли си Харди, този човек си падаше по подробностите. Той повдигна рамене.

— Ченгетата имат достъп до невписаните в указателя телефони — надяваше се да мине.

Фарис го прие.

— И секретарят не отговори?

— Звъня десет пъти.

— Не, при мен се включи на първото или второто — той се замисли за миг. — Може да е стигнал до края на лентата.

— И въпреки това ще чуеш записаното обаждане, нали?

— Мисля, че да.

Двамата мъже седяха и съпоставяха нещата.

— Тогава тя е жива — каза Фарис. — Изключила го е.

— Имала ли е някаква причина да убие Оуен?

— Мей?

— Някой го е направил.

Фарис отново повдигна рамене.

— Не знам. Не я познавах. Няма да я позная, дори и ако влезе тук.

— Но дали г-н Неш…?

— Оуен я харесваше — той замълча. — Много. Повече от много.

— Е, ами ако е престанал да я харесва?

— Е, и какво?

— Ами тя може да се е побъркала, нещо такова?

Фарис поклати глава.

— Нямам никаква представа. Последното, което знам, е, че Оуен я харесваше. Но, искам да кажа, жената е проститутка, нали така? Да убие някой мъж, задето я е зарязал? Дори и да е Оуен, не ми се вярва. А и не мисля, че я е зарязал.

— Е, тогава къде е тя? Защо не отговори на обажданията ви?

— Не знам. Уместен въпрос.

Най-накрая Харди се престраши.

— Какво ще правите с тялото? — попита той.

Селин щяла да ходи до съдебния лекар днес следобед, за да подпише някои документи. Аутопсията трябваше да е направена тази сутрин. Така, че били решили кремацията да се извърши в неделя сутринта, щели да разпръснат праха му над Тихия океан още същия следобед.

Фарис се загледа през прозореца. Слънцето почти не се виждаше от ниските зелени постройки и няколкото бора. Той сложи ръка върху очите си и ги притисна, после разтърка горната кост на носа си.

Харди се изправи и му поблагодари за времето, което му бе отделил. Фарис стана от стола си, стиснаха си ръцете през бюрото и отново се извини.

— Не съм на себе си. Съжалявам. Благодаря, че наминахте.

На вратата Харди се извърна, Фарис отново бе седнал в креслото зад обширния плот на дъбовото си бюро. Отново гледаше навън към вечерните сенки, спуснали се над моравата и боровете. Сенките сега достигаха до лишения му от изглед прозорец — състояние на дълбока скръб.

 

 

Полетът бе на японските авиолинии в осем и половина.

Часът беше четири и петнайсет — прекалено рано за тръгване, въпреки че си бе извикала такси. Как си го представяше? Мей знаеше, че ще се побърка, ако седи на летището в продължение на три часа и се притеснява, че някой може да я спре. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, че това място, може би дори самата Америка, вече беше минало за нея.

Куфарите й стояха до външната врата. Бе решила да вземе Ленъновците и фоайето изглеждаше голо без тях. Слънцето напичаше през еркерните прозорци, които тя беше разтворила заради горещината. Горещината я караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин напускаше едно място, където всъщност никога не бе била.

Облечена бе с тъмносин ленен костюм и тъмен чорапогащник — не беше идеалното облекло за това време, но тя реши, че ще я направи да изглежда по-делово. Косата й бе вдигната на стегнат кок, най-строгият й външен вид. Не искаше хора да идват да си говорят с нея.

Когато на външната врата се позвъни, Мей се изненада. Обикновено шофьорите бибиткаха от улицата. Въпреки това, реши да каже на човека, че е сбъркала, че може да се върне по-късно, ако иска курса.

Или може би не трябваше. През ключалката външният му вид я изплаши — светъл цветнокож с отвратителен белег през устните, от горе на долу. От друга страна, искаше да е някой, който няма да я заговаря, а мъжът изглеждаше точно от този тип хора. Отвори вратата.

Пред погледа й се изпречи някаква значка, мъжът се легитимира като инспектор Ейб Глицки от полицията в Сан Франциско, отдел „Убийства“. Тя отстъпи назад, когато я попита, тя ли е Мей Шинтака.

— Мога ли да вляза? — звучеше достатъчно любезно.

— Разбира се.

Той стоеше във фоайето. Нищо не можеше да направи, за да му попречи да забележи наскоро опразнените стени, местата, откъдето бяха свалени литографиите на Ленън, се набиваха на очи.

— Тук съм относно Оуен Неш.

Кимване. Мей се обърна и влезе обратно във всекидневната. Сега вече наистина й стана горещо и тя свали сакото си, като го метна на облегалката на канапето. Приближи се до еркерния прозорец и чу клаксона на таксито отдолу.

Сержантът направи няколко крачки към стаята, но се спря във фоайето.

— Обувките — помоли тя, — ако нямате нищо против. — Посочи към дългата, полирана разделяща дъска, която започваше от вратата. Собствените й тъмносини изрязани отпред обувки вече стояха до ръба.

Ейб си събу мокасините и ги постави на дъската.

— Готвите се да заминавате за някъде ли? — той махна към куфарите в коридора.

Тя прекоси отново стаята. Мъжът сякаш изпълваше пространството, дори повече отколкото Оуен, а Оуен беше едър мъж, бе бил едър мъж.

— Таксито ми пристигна долу — каза Мей. — Но и без това е прекалено рано. Ще го отпратя.

 

 

Ейб се притесняваше да я пусне да слезе, но тя бе оставила куфарите си, както и сакото от костюма си. Не си беше взела чантата. Ако се качеше в таксито, той можеше да се обади на диспечера и най-вероятно да я спре, преди да е изминала и километър.

Сега преимуществата бяха на негова страна. Тя го бе поканила в апартамента си. Не трябваше да показва заповед, каквато при всички случаи и нямаше.

Веднага, щом си тръгна от Харди, реши, че трябва да посвърши малко полицейска работа. Накара телефонната компания да направи обратна справка по телефонния номер на Мей и откри адреса й, оказа се на път за дома му. Бе потърсил Елизабет Пулиъс, но тя била излязла със свидетел и не се очаквало да се върне в кантората си до понеделник. Довърши рапорта относно случая „Неш“, изпи набързо чаша следобеден чай с няколко понички долу в кафето и се качи до ареста да разпита един доносник, който вероятно знаеше името на убиеца на докараните в моргата миналата събота и неделя. Информацията си струваше да бъде проверена, така че той запланува видеозапис за понеделник.

Когато се върна в кабинета си, вече наближаваше четири, обади се в архива и получи регистрацията на беретата. Пистолетът принадлежеше на Мей Шинтака.

Аутопсията на Неш показа, че куршумите, причинили смъртта му, са били 25-и калибър и Глицки реши, че не е необходимо да изчаква официалния балистичен доклад. Имаше адреса й и поне засега, Мей Шин беше тази, която търсеха.

Тя не скочи в таксито и не избяга с него. Ейб стоеше на еркерния прозорец, видя я как казва нещо през прозореца на шофьора. Когато отстъпи назад, таксито потегли с изсвирване на гуми.

Глицки я наблюдаваше, докато затваряше вратата на апартамента — внимателно придържаше топката с една ръка и наместваше вратата към прага с другата, по начина, по който майките го правеха, когато децата им спяха. Виждайки тъмносините й отворени обувки с ниски токчета и ушития по поръчка костюм, той трябваше да си напомни, че според всички сведения, с които разполагаше, тази жена бе проститутка.

Мей си събу обувките и влезе обратно във всекидневната. Откри, че не би могъл да отгатне точно възрастта й и я определи с плюс-минус десетина години. Можеше да бъде някъде от двайсет и пет до четирийсет и пет. Имаше, помисли си той, много необичайно лице, костите ясно изпъкваха, кожата беше гладка и опъната от пристегнатата назад коса.

Тя се приближи до ниското канапе, където бе оставила сакото си и се отпусна върху него. Направи някакъв жест, който той възприе като покана да седне, така и направи. Чувстваше се като дръвник с кафявите си чорапи и американското си спортно сако.

— Искате ли чай? — попита жената. — Моля, свалете си сакото. Много е горещо.

Доколкото му бе известно, в силите на реда той беше единственият, който пиеше чай. Помисли да откаже, но после осъзна, че би му доставило удоволствие да гледа как Мей Шин се движи наоколо.

— С удоволствие — отвърна Глицки. Сгъна сакото си накрая на канапето, като реши, че ако тя продължава все така, не след дълго ще остане чисто гол.

Мей влезе в отворената към всекидневната кухня и той огледа гърба й, изпънатите рамене, тънката талия, женствената извивка на бедрата. Дори и боса, глезените й оставаха тънки, като на сърна.

Тя наля в чайника минерална вода от една бутилка.

— Оуен е мъртъв — каза.

— Да, г-жо. Някой го е убил.

Той продължаваше да я наблюдава съсредоточено. Сваляше някакви чаши, поставяше ги на един поднос. Ако ръцете й трепереха, чашите щяха да я издадат, но те не трепереха. Мей стоеше до печката, извърната с лице към него.

— Прочетох го.

Глицки седна напред на канапето, с ръце върху коленете.

— Куфарите — отбеляза той. — Заминавате някъде.

— За Япония. По работа — добави тя и сипа по лъжичка чай в чашите.

— Работа ли имате там?

Мей кимна.

— Купувам предмети на изкуството. Аз съм… посредник на различни мои приятели.

— Често ли пътувате дотам?

— Понякога, да. Зависи.

Глицки щеше да има време да го провери, ако се наложеше. Той реши да кара по същество.

— Намерихме вашия пистолет на яхтата на г-н Неш. На „Елоиз“.

— Да, там го държах.

— Имаме основание да сме сигурни, че пистолетът е бил използван при убийството му — тя явно чакаше, напълно неподвижна — Кога за последен път се видяхте с него, г-це Шин?

Мей се извърна отново към печката, докосна чайника отстрани пръст и реши, че още не е готов.

— Петък вечер, не, събота сутринта, много рано. Спа тук.

— В този апартамент?

— Да.

— И къде отиде оттук?

— Каза, че излизал с яхтата. Излиза често в събота и неделя.

— А вие ходите ли с него?

— Повечето пъти, да. Но не и тази събота.

— Защо?

Тя отново опита чайника, кимна, после напълни двете чаши. Донесе подноса и го постави на ниската масичка пред тях.

— Имаше друга среща.

— Каза ли ви с кого?

Мей поклати глава.

— Не.

— Или за какво?

— Не ми каза. Каза ми само, че разчиствал пътя за нас.

— Какво означава това, че разчиствал пътя за вас?

— Не знам. Мисля, че имаше нужда да остане сам. Да премисли нещата — тя явно търсеше думите, макар и не по начина, по който един чужденец би го направил. Английският очевидно й беше роден език, но имаше колебание, премълчаване. Това объркваше Ейб — не можеше да реши, след като подреждаше думите си, кога казваше истината. — Щяхме да се женим.

— Вие с Оуен Неш сте щели да се жените?

— Да — караше го просто и без да увърта. Най-добрият тип лъжи, помисли си Ейб. А това със сигурност си беше лъжа. Оуен Неш, ползващия се с международно признание титан и магнат, близък с президенти и крале, нямаше да се ожени за професионалната си и добре платена сексробиня. Точка.

— Бяхте ли определили дата?

— Не — отвърна тя. Вдигна една от чаените чаши и я подържа за миг, после я върна отново на масата. — Още е прекалено горещ — додаде. — Просто решихме, окончателно, миналия петък. Пръстенът беше мой.

— Пръстенът със змията ли? Този на ръката му?

— Да, същия.

— Значи още от понеделник сте знаели, че е мъртъв? — или от събота, когато си го застреляла, помисли си той. — Защо не се обадихте в полицията?

Мей отново вдигна чашата, вероятно печелеше време.

— Когато не пари пръстите, не може да опари и устата — каза тя. Подаде му чашата.

Беше силен, превъзходен зелен чай. Ейб отпи, всъщност не можеше да разбере защо, като пиеш горещ чай в горещ ден ти става хладно.

— Мей, защо не ни се обадихте, защо не се обадихте в полицията?

— Какво можеха да направят? Той вече беше мъртъв. Знаех, че е Оуен. Останалото нямаше значение. Такава беше съдбата му.

— Не е било истинската му съдба, Мей. Някой го е застрелял.

— В понеделник не го знаех. Знаех единствено, че това е ръката на Оуен.

— Ами днес? Четохте ли вестници днес? Или вчера?

— Да.

Глицки изчака.

— Само „да“?

Мей отпи от чая си. Внимателно постави чашата на масата.

— Какво искате да кажа? Интуицията ми, в края на краищата, не ми позволи да се обадя в полицията. Който е убил Оуен, ще трябва да продължи да живее със себе си, а това е достатъчно наказание.

Ейб остави чашата си и се запъти отново към еркерния прозорец. От отсрещната страна на сградата имаше друга жилищна кооперация, огледален образ на тази. Електричката дрънчеше отдолу. Слънцето все още беше доста високо, спускаше се косо към него. На хоризонта нямаше нито едно облаче.

Иззад него:

— Заподозряна ли съм, сержант?

Глицки се извърна.

— Спомняте ли си какво правихте през деня миналата събота?

— Алиби, нали? Значи съм заподозряна.

— Следствието все още не е приключило, така че ако нямате алиби за събота, страхувам се, че сте. Вие ли го убихте?

Просто кажи не, помисли си той, не съм го убила аз. Но тя заяви:

— Цялата събота си бях тук.

— Сама?

— Да, сама. Чаках Оуен да се върне — малко рязко, раздразнено. Отречи, че си го направила, помисли си той отново, просто го кажи. Но тя добави: — Аз обичах този човек, сержанте.

— Обаждали ли сте се по телефона, поръчвали ли сте си пица? Някой виждал ли ви е?

Най-накрая започваше да разбира. Седеше едва върху първите пет сантиметра от канапето, изправена, като че ли бе глътнала бастун.

— Станах късно, около девет. Бях нервна. Оуен вършеше нещо, че да направи така, че да можем да се оженим — решаваше, предполагам, че ще трябва да преодолее страха си. Мислеше най-добре сред океана. Чаках. Крачих доста. Когато не се върна до мръкнало, си легнах. Не можех да се срещам с никого. Плачех. Помислих си, че се е отказал.

Глицки постави сакото на коленете си.

— Смятам, че може би ще решите да отложите пътуването си — каза той. — И вероятно ще се погрижите да си наемете адвокат.

Помисли дали да не я арестува още сега, но знаеше, че ще му потърсят отговорност, ако го направеше. Бе преждевременно. Наистина нямаше никакви доказателства. Беше изминала цяла седмица, откакто беше стреляно с пистолета и дори най-усъвършенстваният лазерен анализ нямаше да открие барут по ръцете след толкова време. Онова, което Мей му бе разказала, беше правдоподобно, но доста невероятно и все още предстоеше доста тичане, за да се потвърди валидно или не е алибито й, може би съседите я бяха чули да се движи и т.н. Ако се съгласеше да отложи пътуването си до Япония, нямаше никакъв риск за евентуално бягство и всъщност не би разполагал с никаква вероятна причина.

Плюс това, че беше ориенталка, а той — наполовина черен. Не искаше да дава претекст на никой да го обвинява в издевателство на расова основа. Тя го бе поканила, без съдебно разпореждане, в апартамента си. Не беше добре да арестуваш някого при подобни обстоятелства. Виж, ако се опиташе да избяга, това щеше да е съвсем друга история.

Мей също стана.

— Добре — отвърна. — Разбирам.

Глицки си обуваше обувките.

— Можете ли да си получите обратно парите за билета? Ако не можете, може би ние ще сме в състояние да ви помогнем.

Тя поклати глава.

— Ще ми ги върнат. Бог ми е свидетел, че им платих цялата сума, трябва да ми ги върнат.

Значи си бе купила билета наскоро, помисли си Ейб. Вероятно след миналата събота. Поколеба се. Нещо го подтикваше да я арестува, но той все още беше канен гост в къщата й, и тя бе обещала да остане. Наистина предпочиташе да разполага с предявено обвинение, преди да реши да арестува някой за убийство.

Реши, че ще сподели подозренията си с Харди и Харди можеше да реши, дали да се опитат да убедят върховните съдебни заседатели. Но се опасяваше, че все още не разполага с достатъчно доказателства.

Той й каза довиждане и Мей внимателно затвори вратата след него.

 

 

Ейб не се хареса особено, заради това, което направи, но беше прекалено рисковано и той реши, че с малко търпение би могъл поне да си спести тревогите за през празниците. Той отдели плимута си от бордюра и реши да завие на ъгъла, под еркерния прозорец. Измина три пресечки, зави отново на север по „Ван Нес“, наляво по „Гиъри“ и обратно нагоре до „Юниън“. Паркира в дъното на пресечката на Мей, откъм нейната страна на улицата.

Дори и със свалени прозорци, на сянка, си беше горещо. За щастие, не се наложи да чака дълго.

Едно такси спря пред жилищната сграда на ъгъла и наду два пъти клаксона. Глицки изчака Мей да се появи от сградата. Позволи на шофьора да натовари куфарите й в багажника, остави я да се настани на задната седалка и чак тогава изкара колата си на улицата.

Когато шофьорът зави на първия ъгъл, Ейб включи червената лампа и пусна сирената. Таксито, точно пред него, спря незабавно.

Ейб се приближи до прозореца и показа набързо значката си. Шофьорът попита какво е направил, Ейб го накара да излезе от колата, после се поинтересува за къде е било поръчано таксито.

До летището — отвърна той. — Полетът за Япония в осем.

Глицки поблагодари на мъжа, после отвори задната врата и погледна към Мей.

— Съжалявам — каза той, — но се страхувам, че трябва да ви арестувам.