Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (4)

4

„Съдебна медицина“ беше в същата сграда, в която работеше и Харди, на партера. За да се вкарват количките с трупове, имаше удобен вход откъм паркинга. Зяпачите можеха да влизат, без да бъдат претърсвани, без да минават през детекторите на задния вход на Съдебната палата.

Харди седеше на един от жълтите пластмасови столове в преддверието. Беше четири и половина, а той трябваше да се срещне с адвоката на Езми в пет в неговия офис, така че си пое дълбоко въздух и реши да отиде и да провери за ръката.

Мъжът зад гишето бе едно от онези редки чудеса в сферата на обслужването. На около двайсет и пет години, Сиксто носеше връзка и спортен панталон, решеше косата си, говореше английски любезно и с учудваща граматическа педантичност. Истинско чудо.

— Не мисля, че са открили нещо, г-н Харди — каза той. — Не беше добър ден. Понеделниците никога не са.

— Натрупа се работа от събота и неделя ли?

Сиксто кимна.

— Две убийства. А и това отвратително нещо. Какво им става на хората? — на това нямаше как да се отговори, а и Сиксто не очакваше отговор. — Така че, съмнявам се, че са стигнали до ръката, но ще ви държа в течение, става ли? Ще ви се обадя.

Харди му поблагодари и стана. Навън, в юнската мъгла, се спря, за да огледа паркинга — магистралата препречваше хоризонта отдясно, започваше да звучи като пиков час. Към него, откъм задната врата, се приближаваха детектив Ейб Глицки и помощник главният прокурор Арт Драйсдейл.

— Момчета — кимна им Харди.

Момчетата не бяха в настроение. Докато се приближаваха към него, Драйсдейл изсумтя:

— Не ни се говори.

— За ръката ли?

Глицки, толкова огромен, черен и злобен на вид, колкото приятен от своя страна изглеждаше дългия като върлина, бял Драйсдейл, отсече:

— Каква ръка? — Той се пресегна зад Харди и дръпна вратата.

— Не ни се говори — повтори Драйсдейл.

Влязоха през вратата.

— Точно това ми харесва — подвикна Харди. — Свободният и лесен приток на информация, сърдечния обмен на идеи…

Вратата се затръшна под носа му, Харди постоя за миг, повдигна рамене и се качи нагоре, за да се срещне с адвоката на Езми.

 

 

Арън Иънс кръстоса лъснатите си с плюнка обувки върху доста изпомачканите панталони, като изложи на показ малко от червения жартиер по средата на прасеца си, който придържаше черните му чорапи. На Харди му хрумна, че Иънс може да е и сводник на Езми, нищо че беше неин адвокат. Мразеше сводниците.

— Струва ми се, че основният проблем тук са предишните присъди — каза Харди. — Езми явно не разбира от предупреждение.

Иънс се облегна на задните крака на стола срещу бюрото на Харди. Дръпна маншета на панталоните си надолу, за да прикрие смущаващия жартиер. Адвокатът имаше широко, жизнерадостно, тъмно черно лице, високо чело, орлов нос, правата му коса бе започнала леко да се прошарва. Все още се усещаше следа от измамлив английски акцент с неизвестен произход.

— Тя е работещо момиче, г-н Харди, ние и двамата знаем, че можете да я арестувате през ден и въпреки това тя ще продължава да излиза на улицата, веднага щом я пуснат.

— Не и ако е в затвора, тогава няма.

Иънс извъртя очи, но бързо, като реши да не се превзема много-много.

— В затвора ли?

— Тук имаме углавна кражба в големи размери. Четиристотин и шестнайсет долара. Това означава затвор.

Иънс отново се наведе напред, с лакти върху коленете си.

— Г-н Харди, и двамата знаем, че никой съдия не желае подобни обвинения да стигат до съда. Графиците ужасно се задръстват. А и също така връзва главния ви свидетел за един цял ден, дори два, откъсва го от улицата и каква полза от него тогава? Ако започнете да давате всички тези хора на съд… е, знаете го толкова добре, колкото и аз.

Харди започваше малко да се отегчава от урока по гражданственост. Той запрелиства папката пред себе си, като се преструваше, че чете.

— Предложението — заяви той, — е условна присъда, деветдесет дни затвор или пет хиляди долара глоба.

— Сериозно ли говорите?

Харди кимна.

— Да.

— Това някаква нова политика ли е?

Харди поклати глава.

— Откъде клиентката ми ще намери пет хиляди долара? Да не мислите, че щом излезе, ще си намери работа като машинописка някъде? Или ще иде да работи в „Макдоналдс“? Няма да го направи. Тя няма никаква квалификация, г-н Харди. Знаете какво ще направи, нали? Ще трябва да си дига краката в продължение на месец, за да изкара толкова пари? Това ли искате?

— Сигурен съм, че само за две секунди и половина сводникът й може да й даде парите. Но тя не иска да говори за сводника си. Твърди, че нямала сводник. Така че, питам се аз, как можем да докопаме този сводник и да затворим заведението му?

Иънс си пое дълбоко въздух.

— Знаете ли, г-н Харди, повечето от тези сводници не са цвете за мирисане, гарантирам ви го, но те осигуряват защита на момичетата си, аборти, ако стане нужда, неща от сорта.

— Поддържат производителността на собствеността си. Проста работа.

— Знаете ли колко време ще просъществува на улицата само момиче?

— Искате да ми кажете, че сводниците са достопочтени граждани, така ли?

Иънс вдигна длани нагоре.

— Осигуряват услуга.

Харди се наведе напред с преплетени пръсти и ръце върху бюрото.

— Онова, което правят, г-н Иънс, онова, което сводниците правят — той направи пауза, — както и двамата с вас знаем, е да взимат тези невежи, бедни, изстрадали, наистина безпомощни жени и да ги държат в подчинение, дрогирани и с вдигнати крака, докато на двайсет и пет не започнат да изглеждат съвсем изхабени. След което продължителността на живота им, поради спринцовките и болестите и най-вече заради това, че биват смазвани от бой, е около шест месеца. — Харди си пое въздух, за да се успокои. — Така че, може би, тези пет хиляди ще накарат Езми да реши да издаде сводника си и тогава, може би, аз ще мога малко да се позабавлявам.

Иънс кимна. Разкръстоса краката си, изправи се и протегна ръка през бюрото. Харди, изненадан, се изправи, поколеба се, после реши да я стисне.

— Ще предам предложението ви на клиентката си — заяви Иънс.

Той се спря на вратата, извърна се, вдигна пръст, за да направи забележка, после реши да си премълчи и изчезна по коридора.

 

 

„При Лу Гърка“ беше ресторант и място за по чашка на ченгета и прокурори, намираше се от отсрещната страна на Съдебната палата. Лу беше женен за китайка, която се занимаваше с готвенето, така че тук се предлагаше едно еклектично меню от яйчени топчици, шоу мейн, шиш кебап, пилаф, зелева чорба, баклава и курабийки с късметчета. От време на време специалитетът на Лу беше нещо подобно на Кънг Рао джоб или дюнер.

Имаше два бара, на предната и на задната стена, без маси. Сега, в пет и половина, врявата беше оглушителна. По средата на помещението се провеждаше състезание по канадска борба, двайсетина или трийсетина ченгета крещяха и се опитваха да се включат в залагането.

Драйсдейл и Глицки се бяха надвесили над един стар пинг-понг автомат до задния вход. Харди си запробива път през тълпата. Драйсдейл водеше с осем на шест. Нито единият, нито другият погледнаха нагоре.

— Бау! — каза Харди.

Глицки вдигна поглед за миг и това беше достатъчно, за да мине светлата точка покрай него.

— По дяволите!

— Девет на шест — заяви Драйсдейл. — Трябва да внимаваш.

— Продължавай да играеш — изсумтя Глицки.

Харди наблюдаваше как светлинната точка се движи напред-назад. И двамата бяха добри, играеха на майсторско равнище и светлинната точка наистина се движеше. Харди се запъти към бара, като си пробиваше път с лакти, поръча си голяма чаша сок от боровинки с много лед.

Върна се при масата за пинг-понг, Глицки гледаше сърдито като победен. Драйсдейл седеше облегнат назад на стола си, с кръстосани крака и се наслаждаваше на бирата си. Харди приклекна, за да провери крайния резултат: единайсет на шест.

— Дължиш ми петачка — каза му Глицки.

Драйсдейл отпи от бирата си.

— Така и така никога нямаше да ме бие. На твое място не бих му я дал.

— Може ли да поговорим за ръката?

— Каква ръка?

Харди погледна към Драйсдейл.

— Каква ръка ли пита?

Драйсдейл разказа на Ейб, който бе прекарал целия ден да разпитва членовете от семейството на един убит старец. За него ръката не беше най-завладяващата тема за деня.

— Е, кой е? — попита Глицки, когато Драйсдейл свърши.

Драйсдейл повдигна рамене.

— Някакъв мъж — отвърна той. После, към Харди. — За какво има да говорим?

— Ами ако е бил убит?

— Е, и?

— Мислиш, че е бил убит ли? — попита Глицки.

— Мисля, че най-малкото е мъртъв. Как е стигнал дотам, не знам. Съмнявам се, че изобщо ще чуем нещо повече.

— Онзи ден чух една нова песен — пошегува се Глицки.

Харди се обърна към Драйсдейл.

— Реших, че от експертизата може да са открили нещо.

Драйсдейл се намръщи:

— Съмнявам се, че изобщо са я погледнали.

— Звучеше като Гарт Брукс, но може да беше и Мъри Хагард. Повечето от тези кънтри певци ми звучат еднакво.

Харди схруска леда.

— Добре, но ако се окаже убийство, нямам нищо против да се заема със случая.

— Много малко вероятно е да е убийство — отвърна Драйсдейл. — Човекът може да се е удавил, кой знае какво му се е случило.

— Знам. Просто исках да си кажа.

Драйсдейл обмисляше предложението.

— Не си имал още убийство, нали, Диз?

Харди поклати глава.

— Не точно.

— Въпреки, че може да беше и Ранди Травис — продължаваше Глицки. — Понякога, когато пее ниско, звучи точно като Хаг.

Явно Драйсдейл се замисли сериозно за миг. Глицки си тананикаше първите няколко такта от въпросната песен. Накрая Драйсдейл погледна към последния пръст бира, останала в чашата и го ликвидира.

— Звучи справедливо — каза той на Харди. — Ти я откри. Ако е убийство, делото е твое.

Глицки спря да си тананика.

— Настъпва великият момент за Харди — намеси се той, възвръщайки привичния си ентусиазъм.

Харди бръкна в джоба си и пусна няколко монети по петдесет цента в автомата отпред.

— Изиграйте още една игра — обърна се той към Драйсдейл — и този път го остави да спечели.

 

 

Харди седеше на индианската рогозка на пода във всекидневната, в предната част на къщата си. Осиновената му дъщеря Ребека лежеше в скута му, малката й ръчичка опипваше копчетата на ризата му. В камината горяха дъбови цепеници. Навън пашкулът от мъгла, който бе обгърнал къщата, постепенно се смрачаваше. Навътре, откъм кухнята, се чуваше как Франи си тананика, докато мие чиниите от вечерята.

Тази стая, както и останалото от къщата, се промени с идването на Франи. Преди Харди живееше най-вече в задните помещения — кухнята, спалнята, кабинета. Къщата му беше в стар викториански стил, с общ коридор към стаите, всекидневна отпред, трапезария, после малко мокро помещение, всички с врати отдясно към дълъг коридор, който свършваше при кухнята.

Докато Харди беше проектирал и построил стаята за Ребека отзад, Франи боядиса и залепи тапети в стаите отпред. Беше освежила всичко в бяло, с леки акценти на пепел от рози. Нещата на Харди на морска тематика, все едно какви, бяха изхвърлени в кабинета му. Сега на полицата над камината, вместо прашния стар бодливец, имаше изящен керван слонове от духано венецианско стъкло. Един окачен в рамка плакат на Да Винчи и една скица на коне украсяваха стената вляво от камината. На дясната Франи бе запълнила вградената библиотека с издания с твърди корици от кабинета на Харди — Барбара Тъчмън, събраните съчинения на Уомбо, повечето на Стайнбек, Маркес, Джек Лондон. Четири нови лампи изпълваха ъглите със светлина.

Харди оглеждаше всичко това — растенията, тъмния блясък на направените от черешово дърво мебели в трапезарията, малкото си момиченце. Изглеждаше му почти невъзможно, че сега всичко е толкова уютно, толкова на място. Франи влезе през трапезарията и застана облегната на касата на вратата. Дългата й червеникава коса проблясваше на светлината на пламъците. Беше облечена в джинси, горнище на анцуг, бели „Рийбок“.

— Бяхте толкова тихи — каза тя.

Харди постави длан върху коремчето на Ребека, усети как тупка сърцето й.

Не мисля, че докато работех като барман, някога съм си бил у дома по това време на вечерта.

— Липсва ли ти?

— Барът ли? — Той поклати глава. — Не. Странно. Мислех си, че съм се пристрастил към него — нали знаеш, глъчката и изпълненията. Сега си седя тук, огънят пращи и това ми стига.

Тя се приближи и седна по турски срещу него. Прокара пръст нагоре по крачето на дъщеря си.

— Не си ли уморен? Спа ли изобщо снощи?

Харди повдигна рамене.

— Както казва г-н Зевън, ще спя, когато умра.

На Франи не й харесваха подобни приказки. Истинският баща на Ребека, Еди Кокрън — съпругът на Франи — беше убит преди близо две години.

Харди го усети. Той постави ръката си върху нейната.

— В интерес на истината, зверски съм уморен.

Точно, когато Франи се изправи, за да дръпне завесите на еркерния прозорец, на вратата се позвъни.

— Нищо не искаме — предупреди я Харди.

— Знам — Франи се запъти към вратата.

 

 

Джеф Елиът подушваше новината, още щом я зърнеше и ако една човешка ръка, открита в стомаха на акула не заслужаваше повече от няколко реда на задната страница, той щеше да си изяде журналистическата карта.

Знаеше, че болшинството от повечето големи истории за афери — „Уотъргейт“, Спестовна каса „Линкълн“, „Пит Роуз“ — бяха започнали като мънички капчици в огромното море от информация, което се изливаше във вестниците ежедневно. И онова, което караше тези капчици да се превърнат в струя, а струята да прелее в поток, бяха репортерите, които гледаха на новините като на канава. Появяваха се новини, разбира се, но него го вълнуваше онова, което правеше от новината истинска история. Не можеш да си съчиняваш, но можеш да възпроизведеш интерес, гледна точка, интрига. Точно това правеше добрият репортер. И Джеф знаеше, че дарба не му липсва — шефовете му просто още не я бяха забелязали.

Така че нещата за него не се движеха толкова бързо, колкото се бе надявал. В колежа в Уисконсин той бе редактор на вестника, после три години в акрънския „Клериън“ и накрая големия му пробив в „Сан Франциско Кроникъл“. Но в продължение на седем месеца се бе движил само по инерция и бе удивен, че дори тук, в големия град, толкова малко от онова, което излизаше в полицейските бюлетини, беше дори някак смътно заинтригуващо.

Именно това правеше той — най-мръсната работа — душеше, преглеждаше полицейските бюлетини, търсеше уводната статия, нещо потресаващо, някакъв истински материал. И ето, днес, най-после, ръката.

Той подпря патериците си на касата на вратата, за да натисне звънеца. Почти веднага тя се отвори пред една много красива червенокоса жена, облечена с горнище на анцуг. Къщата миришеше на дъбови цепеници и препечен хляб. Той пусна в ход усмивката си на бездомно дете.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза, — но тук ли живее Дизмъс Харди? Аз съм Джеф Елиът от „Кроникъл“ и просто бих искал да му задам няколко въпроса.

 

 

— Интересно, че питате затова — каза Харди. — Бе предоставено на следствието едва днес.

— Какво бе предоставено, за убийство ли става въпрос?

Бяха се преместили в трапезарията и Франи бе наляла бира на два пласта — черна и от консерва — „Гинес“ и светла — за съпруга си. Репортерът, който беше просто едно дете с два сакати крака, поиска кафе. Франи, бременна, си наля чаша вода и седна тихо — да приспи Ребека и да слуша.

— Ами, твърде възможно е, че който и да е бил, най-вероятно е умрял наскоро. Може да е било и обикновено удавяне, но трябва да вземем под внимание и факта някой да го е убил и да го е хвърлил в океана.

Репортерът беше поставил диктофона си на масата между тях.

— Но — продължи Харди, — все още не знаем нищо със сигурност. Не вярвам, че медицинската експертиза дори е имала възможност да погледне ръката. Поне не бяха до момента, когато си тръгвах от работа.

— Това нормално ли е?

— Ами ако имахме труп, вече щеше да е направено нещо, сигурен съм. Но все още не разполагаме с нищо от отдел „Изчезнали“, поне досега. Уверен съм, че се търси съдействието и на другите компетентни органи — Харди повдигна рамене. — Следствието работи, това е всичко. Ще се стигне и до версията за убийство.

Франи бе приспала Ребека и отиде в задната част на къщата да сложи спящото дете да си легне. Когато се върна, Дизмъс бе изпил бирата си и тя можеше да познае по погледа му, че умира за сън. В края на краищата, не беше мигвал от два дена.

Говореха за това как Пико Моралес извадил ръката в Аквариума. Франи застана зад Дизмъс, започна да разтрива раменете му и се изкашля:

— Страхувам се, че тази пресконференция ще трябва да приключва. Тук имам един уморен съпруг, който се прави прекалено много на мъж, за да си го признае.

— О, Боже! — Джеф Елиът си погледна часовника, изключи касетофончето. — Съжалявам, нямах намерение да ви задържам. А пък и трябва да напиша и вкарам в компютъра този материал.

— Страхувам се, че новината едва ли става за материал.

— Не знам. Просто имам някакво предчувствие по отношение на това. Ръката все пак е нечия.

Харди кимна.

— Имате ли визитна картичка? Ще ви уведомя, ако открием нещо.