Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (31)

31

В това се бе превърнало.

Оуен Неш стоеше на терасата, която се издигаше на двайсет и три етажа от Лас Вегас, кожата му беше мокра от душа. Една хавлиена кърпа бе увита под изпъкналия му корем, новата пура стоеше незапалена в устата му. Той обичаше пустинята, особено сега в здрача. Още беше топло и сухо след изгарящия ден, но водата, която се изпаряваше от тялото му, държеше хладно.

Неш зарея поглед извън града. Планините на хоризонта бяха станали бледоморави. Далече отдолу уличните шумове едва достигаха до него. Чу как Мей спира душа в банята. Облегна се тежко, с двете ръце, на перилата.

Като всмукваше замислено от пурата, той по-скоро усети, отколкото чу как тихите стъпки на босите й крака прекосяват килима зад него. След миг я почувства зад себе си, ръцете й разтриваха голия му гръб. Оуен отново въздъхна, понечи да каже нещо, но Мей му изшътка. Тя разтвори кимоното си и се притисна към него, после мълчаливо го поведе обратно към спалнята и го бутна на леглото.

— Лягай — заповяда му. — Ще ти разтрия гърба.

Започна да масажира раменете му. Мускулите образуваха стегнати възли, но Мей не бързаше. Тя си знаеше работата. Постепенно схващането започна да се отпуска. Той задиша дълбоко, равномерно. За миг си помисли, че може да е заспал, но после го чу как изстена, когато се премести на нов възел.

Навън здрачът се сгъстяваше. Мей се изтегна върху него, прокара ръка по тялото му.

— Доста си напрегнат, знаеш ли?

Той кимна.

— Искаш ли да поговорим?

Оуен не отговори веднага, просто лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

— Предстои ни вечеря — каза той. Това трябваше да бъде първото им появяване заедно на публично място. Неш мислеше, че е важно за нея.

Мей не настоя. Тя лежеше мълчаливо в сгъстяващия се мрак.

— Ще реша след минутка — продължи той.

Дори и в тъмното, Мей можеше да различи чертите на лицето му. Високото му, широко чело разкриваше целия му живот. Тънките устни бяха здраво стиснати.

— Не знам — промълви Оуен с необичайно безразличен глас. — Не знам.

— Какво?

— Мисля, че нещата може би излизат малко извън контрол.

Мей изтръпна — беше се оставила да повярва, че никога няма да чуе подобно нещо от него.

— Между нас ли?

Той се разсмя, като силно я притисна към себе си.

— Шин, моля те. Е, може би между нас, но не е каквото си мислиш.

— Кажи ми какво е тогава.

— Знаеш ли, гадното в живота е, че не можеш да правиш всичко наведнъж. Поемаш по един път, а това означава, че не можеш едновременно да тръгнеш и по друг. И в двата случая пропускаш нещо.

— Страхуваш се да не пропуснеш нещо ли?

Той сухо се изсмя.

— Страхувам се да не пропусна каквото и да било. Никога не съм мислил, че трябва да го правя. Затова никога не съм се обвързвал. Просто в живота ми нямаше място за такива неща. Сега непрекъснато мисля за това. Плаши ме до смърт. Все ме е страх, че ще разбереш.

— Ще разбера какво?

— Какъв съм. Какъв съм бил.

Тя се притисна към него.

— Не сме ли говорили вече за това? Каква мислиш, че съм била аз?

— Не ме е грижа каква си била, Шин.

— Не ме е грижа какъв си бил, Неш. За останалите пътища ли се тревожиш, за онова, което можеш да пропуснеш?

— Не толкова. Плаши ме самата промяна.

— Никой не те насилва.

— Грешиш, Шин. Ти ме насилваш. Но няма значение и аз го искам. Сега това е единственото, което искам.

Тя се опита да му повярва.

 

 

Фримън дъвчеше един молив, като гледаше през плъзгащата се стъклена врата към малкия вътрешен двор, заобиколен и от трите страни от тухлените зидове на заобикалящите го сгради. Един гълъб кълвеше по калдъръма.

Мей седеше до него на мраморната маса в заседателната зала. Имаше свеж букет цветя по средата. Стаята миришеше съвсем слабо на огромна табакера.

— Излязохте ли изобщо? — попита той.

— Моля?

— Онази вечер. Каза, че трябвало да е първото ви появяване на публично място. Просто се чудех как е минало.

Изглеждаше вглъбена в себе си, както често се случваше. Фримън не беше сигурен, че може да го нарече видимо отдръпване, но се усещаше. Трябваше да се опита да го определи по-точно, да я отучи да го прави, независимо какво беше, пред съдебните заседатели.

— Не — отвърна тя най-накрая. — Не, изобщо не се срещнахме с приятелите му — тя вдигна поглед, за да види как ще го възприеме той. Вероятно окуражена, добави: — Той… ние нямахме нужда, бяхме си достатъчни един на друг.

 

 

Харди протегна ръка.

— Това ли са телефонните извадки?

Глицки държеше нещо, което приличаше на малка диплянка от жълта хартия. Той му го подаде през бюрото.

— Мисля, че някой от служителите се е престарал. Поисках само тези от двайсети юни. Явно обаче са ни дали за цялата година.

— Е, и как изглежда двайсети юни?

— Добре. За нас. Не толкова добре за Шинтака.

Харди възнамеряваше просто да хвърли един поглед на разпечатката — беше отворил папката си, готов да я приложи вътре. Дадена им бе половин година, нямаше чак толкова много разговори, може би петнайсет страници, всяка дълга по десетина сантиметра. Запрелиства набързо.

— Я гледай — каза той.

Глицки кимна.

— Забелязах. Никакви разговори с Япония.

Харди вдигна глава. Глицки, знаеше той, рядко пропускаше подробност.

— Никак не си забавен, да знаеш.

Ако Мей имаше търговски връзки с Япония, очакваше се, че поне от време на време ще трябва да се обажда дотам, особено, след като възнамеряваше да пътува. Дори и да вършеше повечето си работа по факса, помисли си Харди, с основание можеха да се очакват едно-две обаждания.

— Е, няма да ни навреди. Провери ли останалите? — Харди преглеждаше страниците, като върна на март.

— Не. Проверих двайсети. Просто забелязах за Япония. Ако искаш, мога да го прехвърля на някой.

— Не, аз ще… — изведнъж очите на Харди се присвиха. Престана да прелиства.

— Какво? — попита Глицки.

— Нищо — той затвори разпечатката и я остави на бюрото си. — Просто си спомних, че трябва да купя някои неща за Бек.

— Добър татко си.

— Знам. Удивлявам се сам на себе си — той потупа листовете, връщайки се отново към деловата част. — Ще ги прегледам лично. Благодаря.

Глицки се изправи.

— На теб благодаря. Това не се вмества в представата ми за приятно прекарано време.

Харди се пошегува.

— Господ, казват, бил в дребните неща.

— Мъдреците още го търсят. Искаш ли да ти затворя вратата?

— Ако обичаш.

 

 

Надяваше се да е сбъркал, но не мислеше така.

Харди не го биваше много в сметките, но имаше вродена склонност към числата, особено към телефонни номера. Не се беше обаждал скоро на телефона от разпечатката за март, но веднага щом го видя, разбра, че му е познат.

Той сграбчи листовете и започна да ги преглежда отзад напред. Номерът се появяваше и през февруари, по-често. Два пъти в седмицата през януари. Всичко на всичко осемнайсет обаждания.

Може номерът да беше сменен, но на Харди не му се вярваше. Вдигна телефона на бюрото си и го избра. Последваха три иззвънявания.

— Това е 885–6024. Моля оставете името и телефона си и аз ще ви се обадя.

Устата на Харди бе пресъхнала. Лявата му ръка стискаше преспапието толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Преспапието!

Спомни си за нефритения пръстен на Оуен Неш, характерния филигран, животинския мотив. По-раншната теория на Франи. В първия миг не можа да измисли какво да каже. Лентата пращеше в ушите му. Той се насили да остави съобщение на телефонния секретар в дома на съдията от Върховния съд Андрю Б. Фаулър.

— Анди — каза Харди, — Дизмъс се обажда. Трябва да поговорим. Ще мина още сега през кабинета ти, но ако не успея да се свържа с теб, докато получиш това съобщение, моля те незабавно ми се обади. Спешно е, много е спешно.