Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (15)

15

Наближаваше обяд на — както вече се оказваше — най-горещия ден в годината и естествено, климатичните инсталации бяха повредени. Съдебните зали в Палатата на Сан Франциско нямаха прозорци. От двете страни на съдийската банка в съдебната зала на съдия Анди Фаулър, отдел 27, бяха поставени вентилатори, които наистина пораздвижваха въздуха. За нещастие, обаче, температурата на раздвижения въздух беше трийсет и два градуса.

Освен това бръмченето на перките на вентилаторите надвишаваше нормалните децибели. Почти стандартни по размери, осем на дванайсет, с високи тавани и никакви меки повърхности, освен минимума дунапрен на местата за съдебните заседатели, съдиите и свидетелите, съдебните зали бяха, в най-добрия случай, шумни и неудобни.

И днес, при далече не оптимални условия, Анди Фаулър отново беше принуден неохотно, по стечение на обстоятелствата, да поеме роля, която ненавиждаше — защитник на правата на заподозрения.

Седна млад зад съдийската банка. Бе работил за втората кампания за губернатор на Пат Браун срещу Ричард Никсън — повече, защото ненавиждаше Никсън, отколкото воден от любов към Браун — и бе убедил голям брой от събратята си от „Олимпик клъб“, някои от които републиканци, да подпомогнат каузата. По това време, макар и ненавършил още трийсет, вече се беше издигнал до партньор във фирмата си и бе дал да се разбере, че би приел съдийско място, ако му се предостави подобна възможност и такава, разбира се, му се бе предоставила.

Въпреки, че политическите му възгледи рядко излизаха наяве и не се бяха променили радикално в продължение на трийсет години, все пак в Сан Франциско годината беше 1990-а. Навсякъде другаде, но не и в Палатата, на един либералдемократ в стил „Кенеди“ се гледаше като на дясноориентиран. Всъщност, консерваторите, отново изключвайки Палатата, бяха такава рядкост в града, каквато и горещия ден.

Политически Сан Франциско беше една балканизирана общност от хора със специални интереси, повечето от така наречените леви — хомосексуалисти, цветнокожи, представители на средната класа бели радикали… Така, че политическото оцеляване в този град до голяма степен беше въпрос на достатъчно задоволяване на тези групи, за да бъде възможно сформирането на преобладаваща коалиция, по какъвто там проблем се явяваше като гореща тема на деня.

Като реакция, обитателите на Съдебната палата — полицейското управление, прокуратурата, съдиите — се бяха превърнали в самостоятелна балканска република. Трудно е, твърдяха те, да бдиш над законността и реда, да раздаваш безпристрастно правосъдие, когато първо трябва да имаш предвид травмата, и/или дискриминацията, която те е сполетяла, теб или твоите близки, заради цвета на кожата, пола, сексуалните предпочитания, вероизповеданието, лошото образование или каквото и да било там.

В този климат, допреди три години, Анди Фаулър беше популярен съдия. Знаеше, че е така, защото прокурори и адвокати се отбиваха да му казват, че обичали делата им да се гледат в неговата зала. Защо ли? Ами, защото той се опитваше да бъде справедлив. Не се правеше на умник. Не замеряше с гумички, моливи, хартийки — адвокатите, съдебните пристави или заподозрените. Ако някой в съдебната зала се нуждаеше от събуждане, той любезно молеше пристава да го разтърси. Имаше тънко чувство за хумор и нямаше скрити политически стремежи. Беше вездесъщ в правото. Казано с две думи — добър юрист.

Първият знак за промяна дойде с делото срещу Ранди Блейкмор. Както изглеждаше, една вечер г-н Блейкмор се шляел по Еди стрийт и видял един явно подпийнал турист, облечен в хубав костюм, да се препъва насреща му. Ранди забелязал „Ролекса“, дебелата издутина в задния джоб, златната верижка на врата му. Когато мъжът се свлякъл в един вход, за да си почине, Ранди се шмугнал след него, но точно, когато сложил ръка на „Ролекса“, изникнали други двама „бездомни“ със значки и пистолети. Туристът отворил очи и изключително трезво промълвил: „Хоп-ла-ла, пипнахме ли те!“ и Ранди бил прибран на топло — един от седемнайсетте ареста в полицейска програма, целяща да разпространи из улиците на Сан Франциско слуха, че туристите са ценен източник на средства и не трябва да бъдат закачани.

Шест други дела вече бяха минали на предварително изслушване по другите отдели, когато делото „Блейкмор“ пристигна в залата на Анди Фаулър. Четирима от тези мъже ги очакваше процес, а двама вече бяха осъдени и пратени в затвора. Анди Фаулър погледна Ранди — както беше записано, че се казва в редовия график, — облечен в оранжевите си затворнически дрехи и му каза, че днес е щастливият му ден — толкова ясно било, че това е случай на подмамване от страна на полицията, колкото не можело да бъде повече и въпреки че съдия Фаулър ни най-малко не се съмнявал, че Ранди е лош човек и не трябвало да излиза на улицата, конкретно за това обвинение обаче щял да излезе.

Останалите съдии преразгледаха позициите си. Три от четирите предварителни изслушвания завършиха по същия начин. Двама от вече осъдените престъпници бяха освободени след обжалването. Последният заподозрян, който също беше ограбил „турист“, бе оказал съпротива при арестуването си и наистина бе даден под съд, въпреки, че съдебните заседатели не го осъдиха. Обвиненията към останалите дузина или толкова арестувани бяха оттеглени от един сърдит областен прокурор на име Кристофър Лок.

Така постановлението на Фаулър бе охладило чувствата към него на Лок, шестнайсетте полицая, взели участие в операцията, шефа на полицията Дан Ригби и кмета, в чиято глава преди всичко се бе зародила първоначалната идея.

За кратко време, докато Фаулър се превръщаше в нещо като любимец на медиите — неделният „Кроникъл“ в една от секциите си публикува голяма статия за него, — палатата все повече се отчуждаваше. „Ескуайър“ харесваше гардероба му. „Ролинг Стоун“ търсеше мнението му по делото „Роу срещу Уейд“. Хората му посвещаваха отворени писма, кръщавайки го „кръстоносеца на справедливостта“.

Фаулър с присмех наричаше всичко това „отпуснатите ми двайсет минути слава“ и не след дълго нещата поутихнаха. Но това остави наистина горчив отпечатък, особено върху една млада прокурорка на име Елизабет Пулиъс, която не обичаше да губи и която бе водила делото срещу Блейкмор.

Сега, в тази знойна утрин, Фаулър беше изслушал половин часовата обвинителна реч на помощник главния прокурор Арт Драйсдейл, появил се като никога лично. Делото беше „Щатът срещу Чарлс Хендрикс и сие“, и Драйсдейл беше тук, защото Лок го бе накарал да присъства.

В Сан Франциско имаше осем действащи съдии, делата се разпределяха от един от тях самите, като се редуваха помежду си да отговарят за съставянето на графика в отдел 22. Разпределянето започваше в девет и половина сутринта всеки понеделник. Когато „Щатът срещу Хендрикс“ се падна на Фаулър, Лок знаеше, че го е загазил — Хендрикс беше още един случай на полицейско подмамване. В този случай прокуратурата на Сан Франциско бе използвала фалшиво прикритие, склад за приемане на крадени вещи. След като мълвата се бе разнесла, бяха записвали на видеолента по двайсет-трийсет заподозрени на ден, докато чакаха да се понасъбере повече народ, или да попаднат по следите на голяма сделка с наркотици, преди да извършат някои арести. Това, както подозираше Лок, нямаше да мине в залата на Анди Фаулър.

 

 

— … И искам незабавно да видя прокурора в кабинета си.

Фаулър, възстановил се от неразположението си от предишния лен, слезе от банката и съблече тогата си, преди още да е напуснал съдебната зала. Нареди на пристава да занесе един от вентилаторите в кабинета му.

Минута по-късно Драйсдейл чукаше на отворената му врата.

— Ваша светлост.

Приставът го закачи с вентилатора, когато мина покрай него. Включи го така, че да духа към бюрото на Фаулър.

— Колко още подобни нещастници има вероятност да видим тук? Влизай, Арт. Сядай. Много горещо, нали?

Драйсдейл кръстоса крак върху крак.

— С цялото си уважение, Ваша светлост, мисля, че от правна гледна точка не може да става въпрос за прекратяване на делото — очите на Фаулър се присвиха, но Драйсдейл пренебрегна явните признаци, като бръкна в куфарчето си. — Нося резюмето си…

— Имаш резюме вече? Преди да знаеш какво ще постановя?

— Г-н Лок имаше… предчувствие.

Фаулър не се усмихна.

— Обзалагам се, че е имал — той преплете пръсти и ги вдигна към устните си. — Защо просто не ме запознаеш със същината?

Драйсдейл не беше писал „резюме на етапите и инстанциите“ — документ, излагащ настоящия закон, основан на минали решения в други съдилища, законови клаузи, признати кодекси — от осем години и когато Лок го бе накарал да измисли начин да прокара делото през Фаулър, той сметна, че моментът е подходящ повече от всякога да състави едно.

На нарочното подмамване по принцип се гледаше неодобрително в Първи общински апелационен съд на Сан Франциско, но полицията разполагаше с доста голяма свобода на действие, в зависимост от това как беше скроена измамата. В случая „Хендрикс“, а и в множеството други, които със сигурност щяха да последват от фалшивия склад, полицията не арестуваше заподозрените на местопрестъплението. По-скоро използваше информацията, заснета на видеолента, за да идентифицира заподозрения, след което го проследяваше, за да види какви далавери върти. Този подход беше завършил със справедливи присъди, които издържаха на обжалване в няколко щата и Драйсдейл изложи всичко това с няколко думи, докато Фаулър седеше облегнат назад със затворени очи и оставяше вентилатора да подухва в лицето му.

Когато Драйсдейл свърши, Фаулър отвори очи.

— Чакай сега аз да ти разкажа една история, Арт. Това момче си седи пред къщи, на моравата, занимава се със своите си неща, и един от съседите му идва и му казва, че надолу по улицата има склад, в който дават добри пари за всякакви вещи, каквито им занесеш, без да задават въпроси. Съседът му показва пачка, която току-що е получил за един радиокасетофон и два велосипеда. Друг съсед идва, развява друга пачка с мангизи. И така продължава цяла седмица, и много скоро нашето момче си мисли, че ще е глупак, ако не се възползва от тази възможност, подобно на всичките си съседи. Разбираш ли? Кражбата се състои от две части — присвояване и укривателство — и двете са рисковани, но сега от едната половина рискът е елиминиран. Така че, и това е най-важното — Фаулър се наведе напред през бюрото си, за да избегне въздушната струя от вентилатора, — именно стимулът от лъжливата операция тласка нашето момче да иде и да извърши престъпление.

— Извинете ме, Ваша светлост, но тези хора вече са извършили престъплението. Те така и така ще укрият някъде вещите.

— Но като улесняваме укривателството, г-н прокурор, ги насърчаваме да крадат повече.

Драйсдейл се облегна назад. Знаеше аргументите на Фаулър. Но просто не беше съгласен с тях. А и се явяваше единствено в ролята на вестоносец.

— Г-н Лок не е съгласен с вас, г-н съдия. Нито г-н Ригби.

Фаулър си позволи една сдържана усмивка.

— Ами, нали това именно прави нашата страна велика?

Драйсдейл се наведе напред.

— Ченгетата вече са вложили много време и пари в това, г-н съдия. Ние също. Разкарваме тези типове от улицата…

— Ако ги застреляме, също ще ги разкараме от улицата, Арт. А разстрелването им също е незаконно.

— Това не е незаконно.

Фаулър най-накрая се облегна назад и откъсна очи от тези на Арт.

— Знаеш ли, колкото и да е неприятно, аз съм съдията тук. Това е моята съдебна зала, и ако кажа, че нещо е незаконно, вие с г-н Лок и г-н Ригби, и всички останали просто ще трябва да го преживеете.

Сега Драйсдейл се облегна назад. Осъзна, че се е изпотил и прокара ръка по челото си.

— Бих искал поне да ви оставя резюмето си — каза той.

— Добре, остави го. Ще го прочета, ако имам възможност.

 

 

— Кучият му син! Арогантният му, надут, либерален кучи син!

— Да, сър — Драйсдейл стоеше до прозореца в кабинета на Лок, с ръце, кръстосани на гърба. Климатикът изглежда работеше по-добре на третия етаж.

— Арестът си беше правомерен. Не сме хванали Хендрикс да се отървава от стоката — хванахме го на местопрестъплението.

Драйсдейл се извърна.

— Престъпление, което не би бил принуден да извърши, ако не бяхме инсценирали склада за пласиране.

— О, глупости!

Арт повдигна рамене.

— Аргументът не е мой.

— Хендрикс го прави, за да живее, копелето му с копеле. Той краде. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Влиза с взлом в твоята къща или в моята къща, или в неговата, на шибаната му светлост Анди Фаулър къща и взима шибани неща, които не са негови. Не е бил принуден да го направи заради това, че е намерил добро място, където да ги пласира.

— Да, сър. Знам.

Складът за крадени вещи беше действаща операция, пусната в ход преди около четири месеца. Полицейският участък вече бе вкарал около четирийсет заподозрени зад решетките, и беше събрал контрабандни вещи на стойност от около два и половина милиона долара, голяма част от които бяха върнати на собствениците им. Начинанието бе успешно и те усещаха, че работи. Арестите бяха в ход, присъдите щяха да ги последват. И Лок щеше да е луд, ако позволеше на някакъв комунистически съдия да прекара всички.

Той седна, барабанеше с молива по бюрото си.

— Кой отговаря за графика този месец? Може да ни излезе късмета в друг отдел.

— Мисля, че Лио Чоморо пребивава за постоянно на поста.

— Нещастното копеле.

Арт повдигна рамене.

— Сам си го търсеше. Ако играе с нас, може да го освободим оттам. Сигурно вече е готов.

— Провери, ако обичаш. Провери дали е готов да играе по свирката ни и се пази Фаулър да не научи. Ригби газ ще пикае.

— Да, сър — отвърна Арт.

Лок си погледна часовника.

— Господи, как може да е станало вече обяд? Току-що дойдох. Имам среща след десет минути, Арт. Искаш ли ти да осведомиш Ригби? Не, аз ще го направя. Направо ще побеснее! Какво ще правим с Фаулър?

Драйсдейл повдигна рамене.

— Той е съдия, Крис. Вовеки веков, страхувам се.

Лок заобиколи бюрото, като оправяше вратовръзката си.

— Да ти кажа, много бих искал да го фрасна веднъж. Кучият му син може да съсипе кариерата ми.

Драйсдейл, който бе присъствал и беше свидетел на всичко, за малко щеше да каже на шефа си, че Анди Фаулър е свестен човек, добър по отношение на повечето останали дела. Това бе просто неговото тълкувание на закона, нищо лично. Но прехапа език — много добре знаеше.

Беше лично. Ако не бе започнало като такова, много бързо беше станало. За хората, които го практикуваха — дори и за един приходящ ветеран като Арт Драйсдейл — всичко свързано с правото беше лично. Бяха замесени его, кариери и лични съдби, увити около всяко „да“ и „не“, всеки приет или отхвърлен протест, всяка присъда, всяко анулиране. Ако не го приемаш лично, тогава мястото ти не е тук.

Анди Фаулър не просто тълкуваше закона. Той настъпваше по мазоли, по големи мазоли. Въпреки, че беше лоялен към Лок, Драйсдейл винаги се бе разбирал добре с Фаулър и силно се надяваше, че съдията знае какво прави. Ако се подхлъзнеше, щяха да го смажат.