Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (43)

43

Прибраха се вкъщи преди девет и половина и Харди се оттегли в кабинета си, за да състави писменото си изложение относно конфликта на интереси. Печаташе си го сам. Тъй като не разполагаше с правна библиотека, на места се налагаше да импровизира, но все пак имаше няколко реда с кодекси и периодика по лавиците, пък и без това вече бе представил устно в съда същината на спора.

Най-близкото нещо до прецедент срещу него беше в едно дело, където помощник-прокурора по средата на съдебния процес срещу някакъв рокер от „Ангелите на ада“, бил привлечен от фирмата, представляваща обвиняемия и бе напуснал прокуратурата. Там съдията бе забранил представляването.

И Харди беше съгласен, че в това дело, несъмнено, съществуваше конфликт. Сигурен бе, че Пулиъс ще се опита да направи паралел с този случай, но Харди беше уверен, че различията тук далеч надхвърляха приликите: той не бе официален обвинител по делото „Мей Шин“. Анди Фаулър не беше обвиняемият. Единственото общо беше, че жертвата бе една и съща, а материалите по предишното дело бяха част от държавния архив. Харди беше убеден, че не знае нищо повече — официално, — отколкото един заинтересуван гражданин би могъл да научи.

Разбира се, знаеше за телефонните извадки, но това не беше официално. А и не знаеше дали някой от прокуратурата бе разбрал за тях.

Свърши в един часа сутринта и се обади на една денонощна куриерска служба. Досието щеше да бъде на бюрото на съдия Браун, когато сутринта влезеше в кабинета си.

Не му оставаше друго, освен да чака Браун да прочете двете досиета и да реши.

Спа до девет и половина и за пръв път от седмици насам направи шесткилометровата си обиколка. Ребрата му не бяха особено щастливи от решението, но въпреки бодежите, той пробяга разстоянието и на отиване и на връщане. Ако щеше да се захваща с това, трябваше да е във форма.

Франи отиде до „Сънсет“ да види свекърва си и Харди извади черния си чугунен тиган и го сложи да се загрее на котлона.

Накълца половин глава лук, хвърли вътре няколко скилидки чесън, наряза един малък картоф, отвори хладилника, откри две залежали свински пържоли, наряза ги и тях. Тананикаше си някаква песен на „Dire Straits“ и бъркаше, когато телефонът иззвъня.

Беше секретарката на Мериън Браун, която го уведоми, че съдийката отсъдила в негова полза.

 

 

Трябваше да го изиграе много внимателно. Със сигурност не искаше Ейб да си помисли, че самият той е възпрепятствал правосъдието. Бушоните на Ейб оправдано започваха да дават на късо, когато станеше дума за цялата тази история.

Харди се облегна на бюрото на Глицки.

— Все още ги имате — каза той, — и под „вие“ имам предвид обвинението. Все още са в досието по делото.

— Какво знаеш за тях? — телефонните извадки.

— Почти нищо — не беше вярно. — Проверих телефонните обаждания на Фаулър до Шин, но просто се чудех, дали не е имала и други клиенти, които да са имали мотив.

Глицки се замисли за миг.

— Диз, прокуратурата си има обвиняем. Не че ми е писнало да си върша работата, но в този град има повече убийства, отколкото в Кебът Коув и точно сега се занимавам с пет от тях. Убийството на Неш, от наша гледна точка, е приключено.

Харди прелисти някакви листове върху бюрото на Глицки.

— Добре, прави каквото искаш, но аз ще докажа, че Фаулър е невинен и случаят отново ще остане отворен. А ако Фаулър е невинен, тогава някой друг не е, нали? Ако откриеш нещо, ще бъде интересно Пулиъс да разбере откъде е дошло. Става въпрос за справедливост, Ейб.

— А също и за доста „ако“-та, Диз. Плюс доста тичане.

— Не се ли състои работата ти именно в това, Ейб? В тичане?

— Ще трябва да отделям от свободното си време.

— Както и да е — отвърна Харди. — Просто имам предчувствието, че ще открия необърнати камъни. Лок иска да пипне Фаулър. Когато това се разбере, хората могат да започнат да си мислят, че вижда, неща, които ги няма.

— Няма никакви следи, Диз. Прегледах.

— Ами ако намеря някакви? Ами ако тези обаждания се окажат нещо важно?

— Ами ако, ами ако.

— Твоя работа — отвърна Харди.

 

 

Беше един и половина и Харди вече бе прочел по-голямата част от документацията по делото. Намираше се в „Б“ стаята за разпити, огледален образ на „А“. Фаулър влезе, оптимистично настроен. Веднага щом пазачът излезе, той протегна ръка.

— Поздравления. Добре дошъл, адвокате.

Харди не стисна ръката му, а подкара направо.

— Анди, не мога да те представлявам, ако ще ме лъжеш.

— За какво говориш?

— Говоря за събраните доказателства, от които съм прегледал две трети.

Еуфорията от първата му победа се беше изпарила веднага, след като бе взел своя екземпляр от документацията по делото от регистратурата на прокуратурата. Свали го долу. Седна на една пейка в коридора и веднага бе заинтригуван от показанията пред върховните съдебни заседатели на свидетел на обвинението, на име Емет Търкъл — името му се наби в очи, защото никога преди не го беше чувал.

„Говори Питър Струлър, номер на значката 1134, следовател от областната прокуратура на Сан Франциско. Датата е 13 юли 1992 г. 2:40 следобед. Делото не е заведено под номер. Разпитвам един господин, потвърдил самоличността си като Емет Търкъл, жител на щата Ню Йорк, със служебен адрес: 340W, улица 28-а, Манхатън.

В: Г-н Търкъл, с какво се занимавате?

О: Частен детектив съм.

В: В качеството си на частен детектив имали ли сте случай да работите за човек на име Андрю Брайън Фаулър?

О: Да. Г-н Фаулър е съдия в Сан Франциско.

В: И ви е наемал?

О: Точно така.

В: За какво?

О: Ами, съдията беше разстроен, защото една жена, с която излизал, Мей Шин, престанала да се вижда с него. Искаше да разбере защо.

В: Тя не му ли е казала защо?

О: Да, не се изразих точно. Казала му била, че се среща с някой друг. Съдията искаше да разбере с кого.

В: С кого се е виждала тогава?

О: Да.

В: Не му ли е била казала кой е?

О: Не. Казала, че се вижда с друг и че те — тя и Фаулър — трябвало да скъсат. Това бяха думите му, да скъсат. Подчертавам го, защото взаимоотношенията не бяха съвсем типични.

В: В какъв смисъл?

О: Ами, не казваш, че скъсваш с някого, ако ти е плащал.

В: Съдията е плащал на г-ца Мей Шин ли?

О: Доколкото разбрах, да.

В: За секс услуги?

О: Секс, компания, каквото и да е било там. Беше негова любовница.

В: И какво открихте?

О: Открих, че мъжът бе Оуен Неш.

В: И какво направихте с разкритието си?

О: Уведомих клиента си, съдия Фаулър.

В: Кога беше това?

О: О, средата на март, там някъде. Мога да ви дам точната дата.

В: Няма значение. Може би по-нататък. Имам още един въпрос. Не сметнахте ли, че е доста необичайно някой от Калифорния да дойде при вас в Ню Йорк и да ви предложи работа тук?

О: Не съвсем. Случва се, когато искаш нещата да останат в тайна. Познавах съдията покрай работата, която съм вършил за други клиенти преди години. Свидетелствал съм в неговата зала на няколко пъти. Така че той знаеше как да ме намери. А и не искаше никой в града — в Сан Франциско — дори и частен детектив, да разбере за връзката му с Шин. Предполагам, смятал е, че на това няма да се погледне с добри очи. Така че дойде при мен.“

Фаулър кръстоса ръце пред себе си на масата. Изражението му беше сериозно.

— Как са открили Търкъл?

— Не знам, Анди, но не там е проблемът. Ако ще те представлявам, трябва да ми кажеш всичко. Как ще ми обясниш това?

След представения разпит на Търкъл, в папката имаше няколко извадени на ксерокс страници от настолния календар на Фаулър. На страницата за втори март беше написано името Оуен Неш, оградено в кръгче и подчертано. На шестнайсети май, имаше бележка, която гласеше: „О. Н. — довечера. «Елоиз».“

— Мислех, че не познаваш Оуен Неш — тонът на Харди подхождаше повече на прокурор. Ако Фаулър беше виновен и се опитваше да го прикрие, не искаше да има нищо общо с това.

— Казах, че никога не съм се срещал с него, Диз. Знам кой е.

Харди се изправи, отиде до прозореца, погледна навън към високите облаци и поклати глава.

— Не е вярно, Анди. Каза, че си разбрал, че Оуен се е виждал с Мей, чак след като бил убит.

Съдията не изглеждаше прекалено развълнуван.

— Така ли? Не си спомням.

Харди отново седна от другата страна на масата.

— Анди, виж. Трябва да си спомниш. Казвал ли си на някой друг, че не си знаел кой е Неш, че не си го познавал или нещо от сорта?

— Не знам. Вероятно, когато ме разпитваха за гаранцията. Трябва да съм казвал.

— Господи — възкликна Харди. Той прелистваше папката. Имаше раздели с етикети с още имена, които не беше прегледал. Имаше предчувствието, че в повечето от тях щеше да се поставя под съмнение моралния облик на съдията. Щяха да хвърлят кал и Анди сам им беше дал лопатата.

— Никога не съм мислел, че ще изкопаят Търкъл, Диз. А когато кажеш някоя лъжа, по-добре да се придържаш към нея. Не изглежда добре, знам, но това не означава…

Харди махна с ръка.

— Защо изобщо е трябвало да лъжеш?

Фаулър вдигна длани нагоре.

— Поради същата причина, поради която отидох в Ню Йорк при Търкъл, Диз. Изглеждаше ужасно. Срамно. Знаех дяволски добре как щеше да се погледне на всичко това, ако излезеше наяве.

— И това е толкова важно, нали? Как ще се погледне.

Но Анди Фаулър ненапразно бе бил съдия през по-голямата част от живота си. Челюстта му се стегна.

— Не се отказваш изведнъж от всичко, Диз. Опитваш се да запазиш онова, което ти е останало.

— Е, и какво още ти е останало, Анди? Кажи ми.

— Това, че нищо не може да докаже, че аз съм го извършил. Защо сам да признавам нещо, което да ме свърже с Оуен Неш?

— Ами може би именно това си се опитал да избегнеш, когато си излъгал. Невинните хора не лъжат…

— Не на мен тия, Диз. Разбира се, че лъжат. Невинните хора непрекъснато лъжат и ти го знаеш.

Харди знаеше, че е прав.

— Добре, Анди, но ще се съгласиш, че това те прави да изглеждаш виновен, а именно това как изглеждаш, ще има значение пред съдебните заседатели.

Фаулър кимна.

— Беше една логична лъжа, а фактът, че я повторих няколко пъти, е обясним. Исках да прикрия срамната истина, както се опитах да ти кажа. Това не означава, че съм убил някого.

— Анди, вече не става дума за срам.

— Знам. Разбрах — съдията се загледа през прозореца, после отново погледна към затворената врата. — Те наистина са решили да смъкнат величието, нали?

— И за това не става дума, Анди.

Фаулър размаха пръст.

— Не се заблуждавай, Диз. Точно за това става дума.

— Да се върнем към фактите, Анди. Е, откъде се взеха тези бележки?

Фаулър дръпна папката пред себе си.

— Това е бележника на бюрото в кабинета ми тук, в съда — той се замисли за миг. — Денят, когато си подадох оставката, когато историята за гаранцията на Мей излезе наяве. Стоях далече от Палатата, докато нещата не поутихнаха. Спомняш ли си?

Харди си спомняше.

— Действали са светкавично. Дойдох и си прибрах нещата следващата седмица. Някой още тогава е бил решил, че аз съм убил Неш.

— Пулиъс — отвърна Харди. — Прилича на нея. Първо си измисля теория, после намира доказателства в нейна подкрепа. Някой трябва да й каже, че прави нещата отзад напред — Харди дръпна папката, обратно пред себе си, изведнъж му хрумна нещо. — Това означава, че са влезли в кабинета ти без твое разрешение, вероятно и без заповед за обиск?

Фаулър поклати глава. Беше наясно с процедурата.

— Не бързай да се надяваш, Диз. Вероятно доказателството ще бъде допуснато в съда. В Калифорния работодателите притежават правото на собственост върху недвижимото си имущество. В моя случай, градската и областната управа имат правото да влизат в кабинета ми в Съдебната палата по всяко време. Именно поради това си бях донесъл собствено бюро. То е моя лична собственост. Ако го заключа, имат нужда от заповед, за да го обискират. Но всичко отгоре по него им е на разположение — лицето му просветна. — Не е чак толкова страшно, Диз. Можем да обърнем нещата, че не съм взел нищо със себе си, защото не съм имал нищо за криене.

Харди знаеше, че обвинението можеше да обори с това, че съдията бе толкова арогантен, та изобщо не си е помислил, че някой би дръзнал да претърсва кабинета му, макар технически погледнато той да е бил общинска собственост. Но си замълча.

— Е, да предположим, че бъде прието за доказателство, какво означава това, Анди? О. Н. довечера — „Елоиз“?

— Един познат от клуба… — започна той.

— Какъв клуб?

— „Олимпик“. Едно от момчетата каза, че било поканено на някакъв благотворителен прием на яхтата на Неш „Елоиз“, това беше някъде през март или април, мисля.

Харди провери.

— Шестнайсети май — горе-долу месец преди убийството.

Точността не трогна кой знае колко Фаулър.

— Добре, май. Както и да е, реших, че мога да отида и да видя прочутия кучи син — той поклати глава. — После се отказах.

— Защо?

— Не знам. Поради ред причини, предполагам. Помислих си, че и Мей може да е там, а не смятах, че ще мога да преживея да я видя с него.

Харди отново отиде до прозореца. От флуоресцентните отблясъци по масата главата му отново бе започнала да пулсира. Постоя с гръб за миг, после се извърна.

— Анди, може и да те обиди, но държа да се подложиш на полиграфски тест^[1].

Съдията присви устни. Искането явно го ядоса.

— Полиграфите не вършат работа, Диз. Не се признават в съда.

— Знам.

Настъпи мълчание. Харди стоеше до прозореца, Фаулър се беше облегнал назад на стола си.

— Казах ти, че не съм го убил.

— Знам, че ми каза.

— Но ти не ми вярваш?

Харди остави тишината да говори.

Съдията настоя.

— Заради онази единствена лъжа, нали, че не съм знаел кой е Неш? Обясних ти вече. Не смятах, че ти или някой друг трябва да знае. Не мислех, че ще се разбере.

— Е, вече се разбра и няма какво повече да се разбира. Трябва да знам всичко и аз ще реша какво да премълча. Искаш да те защитавам — или това ще правя, или се отказвам.

— И имаш нужда от полиграф за това?

— За да скъсам една страница от папката на Пулиъс, „Лъжата говори за характера на обвиняемия, ваша светлост“.

— Смяташ ли, че ще се съглася да се подложа на полиграфски тест?

Харди забарабани с пръсти, огледа стените и голите прозорци.

— Знаеш ли, Анди, страхувам се, че това не е молба.

— Диз, резултатите не се допускат в съда! — повтори Фаулър. Замълча за миг, за да се успокои. — И знаеш ли защо не се допускат? Защото не вършат работа. Защото не доказват нищо.

Харди кимна.

— Знам — в съдебната зала подобни експерименти, най-малкото, се приемаха с подозрение.

Фаулър го погледна.

— Тогава защо?

Харди откри, че преглъща думите си — изречени на висок глас щяха да прозвучат високопарно, самодоволно. Причината беше, че искаше нещо да му позволи, заради собствената му съвест, да продължи да защитава Анди, нещо, което, ако не го оневиняваше, поне да оставяше отворена вероятността, въпреки лъжите и неблагоразумните действия, да е невинен.

За повечето професионалисти в тази област това нямаше никакво значение. Въпросът не се състоеше в самия факт, а дали този факт можеше да бъде доказан. Но Харди бе работил като ченге, после като прокурор. Нагласата му беше да хваща лошите и той не искаше да има нищо общо със защитата на виновен човек, дори и на стар приятел като Анди Фаулър.

— Имам си причините — каза той най-накрая, — и ти или ще ги приемеш или ще си наемеш нов адвокат, Анди.

Погледът на Фаулър беше решителен, спокоен.

— Не съм го убил аз, Диз.

Харди разпери ръце.

— Тогава не би трябвало да има никакъв проблем, нали?

Най-накрая съдията кимна.

— Добре, Дизмъс. Не ми харесва, но съм съгласен.