Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (52)

52

— Говорихме снощи с нея — каза Пулиъс. — Мисля, че е доста уморена от всичко това.

— Не се и съмнявам.

Беше девет часа, Харди се бе навел над прокурорската банка и разговаряше с противниковата страна за Мей Шин.

— Ще ми кажеш ли какви са показанията й?

Беше проява на учтивост, че Пулиъс му се бе обадила, за да му съобщи, че призовават Шин като свидетел. И това го притесняваше.

— Познаваш ли Питър Струлър? Той се занимава с това. Днес ще я разпита. Разбира се, можеш да прегледаш рапорта.

Харди отвърна, че възнамерявал.

— Но как си се видяла с Мей снощи? Как си я накарала да се съгласи да разговаря с теб?

— Знаеш, че е доста озлобена от всичко това — цялата процедура, начина, по който беше третирана. Реших, че можем да направим някакъв жест. Е, сержант Струлър го направи.

Харди чакаше.

— Нали знаеш, че задържахме всичките й дрехи и лични вещи, джунджурии и тем подобни от „Елоиз“. Сержантът реши, че можем да прережем червената лента и поне да й върнем нещата. Строго погледнато, нищо от тях не може да се използва като доказателство тук.

— А какво ще бъде използвано като доказателство? — попита Харди.

— Свидетелските й показания — усмихна се мило Пулиъс. — Клиентът ти казвал ли ти е как е открил, че пистолетът е на борда и къде точно го държат?

 

 

Анди Фаулър още изглеждаше толкова изтощен, колкото и снощи в кантората си.

— Е, ето и липсващата брънка, ако тя го направи — каза той.

Харди ритна кошчето за боклук, то се удари в стената, после се катурна на една страна.

— Знаел си, че го е знаела! През цялото време си го знаел!

Джейн беше дошла в съда с баща си и ги бе придружила до определената им за съвещания стая.

— Дизмъс, за Бога.

Един пазач отвори вратата и попита дали всичко е наред. Харди му каза, че е и довиждане.

Фаулър, явно не особено впечатлен, поклати глава.

— Тя нямаше да дава свидетелски показания, забрави ли? Защо си мислиш, че не исках да я призоваваме като свидетел?

— Е, сега обаче, ще свидетелства. Как си могъл да не ми кажеш това?

Първоначално Фаулър не отвърна нищо, после каза:

— Вероятно сега мога да говоря с нея.

— А снощи не можеше, нали? Чудесен момент си избрал да променяш чувствата си. Тя ще дава показания днес — Харди огледа наоколо за нещо друго за ритане. — По дяволите, поне фактите трябваше да зная, Анди. Не мога да те защитавам без тях. Господи, много добре го знаеш.

— Честно, не мислех, че ще излезе наяве, Диз.

Харди сложи двете си ръце на масата и се облегна.

— Е, излезе. И сега какво? Имаш ли още нещо да ми кажеш, което не мислиш, че ще излезе наяве?

Джейн се намеси.

— Дизмъс, престани.

Той се обърна към нея, като се опита да сдържа гласа си.

— Знаеш ли какво е това, Джейн? Баща ти е прав — това е липсващата брънка. Нямаше начин да докажат убийство първа степен, освен ако той не е знаел, че пистолетът е на борда. Без това, нямаше как да докажат, че го е извършил предумишлено.

Беше спал само два часа. Стомахът му вреше, а главата му бучеше от четирите чаши еспресо. Възнамерявал бе да използва този аргумент като спасителен изход, готвеше се да го развие в заключителната си реч. Това беше, всъщност, повратната точка, накарала го най-накрая да повярва в невинността на Анди.

Дори направо го беше попитал: „Знаеше ли, че пистолетът е на яхтата?“. Просто така. По-ясно от това, нямаше как. И Анди го бе погледнал право в очите и като си беше мислил, че няма да излезе наяве, го бе излъгал по същия начин, както когато му каза, че „не знае кой е“ Оуен Неш. Нищо чудно, че не искаше Мей да свидетелства.

— Ще ти кажа нещо, Анди — каза той, — изкушавам се да се оттегля.

— Дизмъс, не можеш!

— Напротив, мога, Джейн. Колкото и да ти е чудно.

Фаулър поклати глава.

— Нищо не се е променило, Диз. Аз все така не съм го извършил, ако ще ти помогне да го чуеш отново. Никога не съм твърдял, че поведението ми относно Мей е рационално обосновано, камо ли разумно. Но…

— Джейн — обърна се към нея Харди, — би ли ни оставила сами за минутка?

— Всичко е наред, скъпа, върви — подкани я Фаулър.

Вратата зад гърба й се затръшна, но това не направи особено впечатление.

— Слушай сега, Анди — започна Харди. — Аз не съм глупав. Да, Мей те е извадила от равновесие, и това може да обясни много неща. Но ти продължаваш да се държиш така, сякаш нищо не се е променило, за всичко, все още си си съдия, въпреки че по случайност си изправен на съд и ти искат смъртна присъда. Продължаваш да се опитваш да запазиш достойнството си, сякаш нищо от стореното от теб няма значение, защото ти си съдия и благопристоен човек, и смяташ, че хората трябва да продължават да гледат на теб по този начин. Забрави го, Анди. С това е свършено. Съдят те за убийство. Да се опитваш да запазиш някакво благоприличие, така че да не изглеждаш глупав или лош, или какъвто и да е там пред мен, или който и да е друг е напълно безсмислено и опасно. Ако има нещо друго, което искаш да ми кажеш, кажи ми го сега. Няма никакво значение какво си мисля за теб, какво другите си мислят за теб. Знам, че това е в разрез с начина, по който си изживял живота си, но е така. Единственото, което има значение за теб сега е, че не си убил Оуен Неш.

Очите на Фаулър бяха кървясали.

— Не съм — прошепна той.

— Не смятам, че си — отвърна Харди. — Това е единствената причина, поради която още съм тук.

 

 

Харди беше готов да признае, че Оуен Неш е бил застрелян на „Елоиз“ някъде следобеда в събота, на двайсети юни, както и някои други, свързани с часа на смъртта и медицинската експертиза твърдения. Пулиъс искаше да разпита всички на свидетелското място, и нямаше да се съгласи на подобно нещо. Фаулър смяташе, че го прави, защото не разполага с достатъчно факти и без парада на свидетели обвинението й щеше да изглежда без особена фактическа поддръжка.

Така, че седяха и слушаха Хосе за това как „Елоиз“ била вече излязла, когато той дошъл сутринта в седем часа в неделя и как се била върнала на кея си на следващата сутрин. Харди имаше един-два въпроса. Искаше да се увери, че когато Хосе и Том са се качили на яхтата в сряда, нито един от тях не е бърникал по нея. Хосе му каза, че не се е качвал на „Елоиз“ и не е виждал никой друг да се приближава. И Том потвърди, че яхтклубът е бил почти празен целия ден — времето било ужасно и той изобщо не бил видял яхтата на Неш. Тя дори още не се била върнала до момента, когато си бил тръгнал.

Щом Пулиъс свърши с Том, Харди се изправи. Не искаше съдебните заседатели да се повлияят по някакъв начин в негов ущърб от едни неоспорени показания, дори и да изглеждаха маловажни.

— Г-н Уодъл — каза той, — проверихте ли „Елоиз“ в неделя, когато беше на кея си?

— Какво искате да кажете?

— Качихте ли се на борда да видите дали е заключена?

— Не, не съм.

— Кога за пръв път се качихте на „Елоиз“?

— С вас, в четвъртък вечерта.

— Спомням си. Вратата на кабината беше ли заключена, когато се качихте на борда?

— Не, сър.

— С други думи, всеки е могъл да се качи на „Елоиз“ в периода от неделя до четвъртък вечерта…

— Протестирам. Търси се заключение от свидетел.

— Приема се.

Харди замълча за миг. Нямаше нужда от това. Смяташе, че е дал ясно да се разбере какво е искал да каже и освободи свидетеля.

Той почти очакваше Пулиъс да направи нещо, за да пренасочи показанията, но тя остави Том да си иде. Можеше да си отдъхне — бе изчел всичко, което Том и Хосе бяха казали било на него, било на Глицки, и не беше открил нищо, което да изглежда така, сякаш може да му навреди. И се бе оказало, че няма. Това му вдъхна известна надежда.

 

 

Емет Търкъл беше сресал назад русолявия си перчем и се усмихваше на Пулиъс. Голям образ, с усмивка, разкриваща редки зъби — частният детектив от Ню Йорк имаше старомоден бруклински акцент. Явно бе прекарал много часове на мястото за свидетели. Също толкова явно, беше запленен от външния вид на прокурорката. Съдебните заседатели го бяха забелязали и това явно ги забавляваше.

Беше рано следобед и двамата с Пулиъс бяха обсъдили професионалните му взаимоотношения в миналото с обвиняемия, покривайки същите неща, както и на касетката.

Анди Фаулър го бе наел по телефона на двайсети февруари. Търкъл имал други работи да довършва, но успял да прескочи до Сан Франциско следващата сряда, двайсети февруари и се срещнали със съдията в някаква „луксозна пицария — хей, какво й слагате вие тук на тая пица!“

Трябвали му само няколко дни, каза Търкъл, за да открие защо Мей Шин била прекратила професионалните си взаимоотношения с Анди Фаулър. Когато Пулиъс го попита защо го е направила, той й отговори, защото си била намерила ново захарно татенце.

Харди бе протестирал и протестът му беше приет, но вредата бе нанесена.

Нищо от показанията на Търкъл, свързани с отношенията на Фаулър с Мей, усилията му да прикрие действията си и характера му като цяло, не поставяха обвиняемия в положителна светлина.

Харди поне знаеше какво предстоеше. Нищо от казаното от Търкъл през първите два часа не се различаваше особено от напечатания разпит на Питър Струлър отпреди няколко месеца. Никакви изненади, но и никаква полза.

Пулиъс представи страницата от втори март от настолния бележник на Фаулър, с изписано отгоре името на Оуен Неш и я отбеляза като веществено доказателство номер седем. Търкъл каза, че това било денят, в който уведомил Фаулър за резултатите от разследването си. Пулиъс го попита дали г-н Фаулър бил дал на г-н Търкъл по някакъв начин да разбере какво смята да прави с информацията.

— Не, не тогава — отвърна Търкъл.

— А някога изобщо?

— Не, всъщност не, просто се шегуваше, нали разбирате.

— Не, не разбирам. Ще повторя въпроса си — г-н Фаулър казвал ли ви е нещо за г-н Неш, след като сте му съобщили, че той е настоящият… любовник на г-ца Шин?

— Ами, да, разговаряхме отново някъде към април-май — обадих му се, просто за да поддържам контакт, нали знаете, и го попитах дали онзи Неш все още му създава проблеми, дали не иска да дойда и да му видя сметката, вместо него?

— Да му видите сметката ли?

— Да, нали знаете.

— Попитали сте г-н Фаулър дали не иска да убиете г-н Неш?

— Е, може и така да го изтълкувате, но…

— Можете ли да ни кажете какво точно ви отговори г-н Фаулър?

— Но нали ви разправям, че се шегувахме. Знаете как хората непрекъснато говорят такива работи.

— Няма значение, г-н Търкъл, ако обичате, кажете на съдебните заседатели, какво точно сте говорили.

Търкъл погледна към Фаулър и театрално повдигна рамене. Чоморо удари с чукчето си и му каза да се въздържа от подобни жестове и да отговори на въпроса.

Търкъл въздъхна.

— Казах: „Хей, нямам никаква работа следващите няколко седмици, мога да си взема почивка, да дойда при теб и да оправя онзи тип“. Съдията ми отвърна: „Не, благодаря, ако искам да го премахна, мога и сам да го направя“.

 

 

— Това е достатъчно ясно — казваше Моузес Макгайър. — Нито един съдебен заседател няма да го вземе за чиста монета…

— Никога не знаеш какво ще си помислят съдебните заседатели — отвърна му Харди.

— Да, но Търкъл е бил прав. Хората непрекъснато си говорят така, това не означава нищо.

— Освен, когато наистина означава.

Беше сряда вечер. Не точно „тяхната вечер“, но Франи беше поканила брат си. Когато Харди се прибра у дома в седем и половина, тя му наля една бира, каза му, че специално тази вечер го освобождавала от обета му да се въздържа от алкохол през седмицата и го заведе до креслото му във всекидневната. Щял да бъде по-добър адвокат, ако можел да се презареди. Моузес щял да дойде всеки момент. Щели да си устроят романтична вечеря с агнешко бутче и той щял да седне и да се нахрани като хората.

Беше възнамерявал да продължи да чете и чете, и че те — стенограмите щяха да пристигнат по-късно тази вечер, вероятно и писмените показания на Мей. Искаше да прегледа отново всяка дума, казана от Търкъл — Чоморо бе обявил заседанието за закрито, след като Пулиъс беше свършила с частния детектив и Харди щеше да проведе кръстосания си разпит утре.

Изведнъж си даде сметка, че стига толкова. Франи беше права, прекалено бе скапан, за да мисли. Допи бирата си и запали камината, пусна светлинките на елхата и заслуша как Джон Фахи свири някакво коледно парче на китара.

Моузес вече беше дошъл, Франи си тананикаше и сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията, докато подреждаше масата. Изпи още една бира. Чувството за клаустрофобия, което го бе обгърнало през последните два дни, започна да го напуска. Както и умората.

— Истинският проблем е — каза той — че Търкъл е бил замесен, точка. Не е толкова заради показанията му, въпреки че и те сами по себе си са достатъчно лоши, а заради факта, че Анди изобщо го е наел.

— Какво лошо има в това? Искал е да разбере какво се е случило, защо Мей го е зарязала.

— И наема частен детектив? Ти би ли наел частен детектив?

Моузес повдигна рамене.

— Той е бил действащ съдия. Може да не е имал време да я проследи лично. Не знам… той какво ти каза?

— Същото. Но аз какво трябва да кажа на съдебните заседатели? Ние всички сме преживявали раздели, нали така? Търсим ли на пет хиляди километра частен детектив, който да продължи с преследването?

Франи беше под арката между трапезарията и всекидневната.

— Аз бих те преследвала до края на света — каза тя. — Междувременно, вечерята е сервирана.

Беше надминала себе си. Супата представляваше гъст бульон с тапиока и кисела сметана. Агнешкото, натъпкано с чесън и натъркано с розмарин и лимонов сок, беше сервирано с гарнитура от картофи и спанак с мускатово орехче и оцет. Тя дори изпи половин чаша от прекрасното орегонско „Пино Ноар“. Говориха си за отминалите Коледи. Спомените на Моузес за родителите им с Франи, спомените на Харди за неговите. Изобщо не стана дума за процеса.

След като Моузес си тръгна, Харди и Франи почистиха масата и заедно измиха чиниите, наваксваха изгубеното, измисляха имена за новото бебе, закачаха се.

— Ще си помислиш ли, че съм ужасен човек, ако не работя тази вечер? — попита Харди.

Очите на Франи блестяха.

— Не смятам, че ще можеш да си го простиш — тя го прегърна.

— Ами ако стана рано?

— Колко рано?

— Много рано.

Франи се направи, че размишлява.

— А какво ще правиш, ако не работиш?

— Може би ще си легна, ще поспя.

— Кое от двете?