Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (27)

27

Върховните съдебни заседатели бяха свикани за десет часа сутринта, в четвъртък, втори юли 1992 година. За Харди това беше първо появяване тук. Носеше чисто нов, тъмен костюм на почти невидими кафеникави райета, кафеникава копринена вратовръзка, черни обувки. Когато Пулиъс го видя отпред, пред вратата на залата, подсвирна и го огледа от главата до петите.

— Добре изглеждаш.

Харди си помисли, че и тя не изглеждаше никак зле в ушития по поръчка червен костюм с консервативна кройка. Вместо куфарче, носеше през рамо черна дамска чанта.

— Никакви бележки?

Тя докосна слепоочието си.

— Тук са.

При почукването й вратата се отвори от униформен полицай. Това беше на светлинни години от шумната неофициална обстановка на някоя от общинските зали или пък на тези на Върховния съд.

Тестето от съдебните заседатели бе толкова подчертано комплектувано в полза на обвинението, че делото можеше да бъде образувано дори в нарушение на конституцията, реши Харди. Фактът, че досега никой не бе подавал подобна жалба, вероятно беше отражение на съществуващата практика, че в залата не се допускаше представител на обвиняемия. Реши, че спечелването на възбуждане на дело от страна на обвинението пред върховните съдебни заседатели беше досущ като това буик да спечели надпреварата за икономичност сред буиците.

Харди седеше до Пулиъс на банката на обвинението и изучаваше лицата на двайсетимата заседатели, подредени в три възходящи реда зад дългите банки.

Не можеше да си спомни някога да е виждал толкова уравновесен състав при двайсетимата. Тези двайсет души се състояха от десет мъже и десет жени. Трима, от които — две жени и един мъж — вероятно бяха над шейсетте. Други четирима — двама на двама бяха, доколкото можеше да предположи, под двайсет и пет. Имаше шестима чернокожи, двама азиатци, както и според него двама латиноамериканци. Повечето бяха прилично облечени — спортни сака и няколко вратовръзки сред мъжете, рокли и поли за жените. Но един от белите изглеждаше като рокер — къси ръкави, татуировки по ръцете, дълга рошава коса. Една жена си плетеше. Трима четяха булевардни романчета, а една от младите жени явно разглеждаше комикс.

Залата не беше голяма. Миришеше на кафе. Върху онова, което би трябвало да бъде банката на защитата — ако имаше такава, — бе поставен кашон, пълен с понички и кифли, в който поне половината от заседателите бяха бъркали.

Върховните съдебни заседатели не се избираха като обикновените — ако обикновеното заседаване беше свързано с отделяне на време и незначителни неудобства за средния данъкоплатец, изборът на върховните заседатели приличаше повече на професия. Заседаваш един ден седмично в продължение на шест месеца, главно при закрити врати и единствения вид престъпления, които обсъждаш, са углавните. И ако споменеш каквото и да е за съдебната процедура извън залата, самият ти извършваш углавно престъпление. Имаше разни истории — невъзможни за доказване, — че прокурор дошъл и заявил: „Неофициално казано и аз не вярвам на очевидците ни. В момента не разполагаме с достоверни доказателства. Но аз се занимавам с убийства вече в продължение на двайсет години и ви казвам недвусмислено, че Джон Доу следобеда там на еди-коя си дата е убил четири Джейн Доувки. Сега ние трябва да приберем този човек от улицата, преди да убие някой друг. А той ще го направи, дами и господа, ще го направи. Можете да бъдете сигурни. Залагам репутацията и кариерата си, че ще бъде осъден, но ние трябва да възбудим дело срещу този човек и да го пъхнем зад решетките и то трябва да го направим още сега“. Разбира се, това бяха само приказки. Независимо от всичко, върховните съдебни заседатели бяха крайъгълния камък на наказателнопроцесуалната система и дълг бе на всеки прокурор да ги приема на сериозно, както правеше и самата Елизабет, въпреки риториката й относно „сандвича с шунка“. Тя се изправи, любезно поздрави съдията и съдебните заседатели и започна атаката си.

— Дами и господа съдебни заседатели, тази сутрин жителите на щата Калифорния представят пред вас най-сериозното обвинение, отнасящо се до предумишленото убийство на Оуен Неш. Може и да сте чели по вестниците нещо за случая, и по-конкретно може и да знаете, че обвиняемата, Мей Шинтака вече е запланувана за предварително изслушване в общинския съд. Както и да е, отлагането, предложено от общинския съд, по мнението на областната прокуратура, е прекомерно. Без съмнение, повечето от вас знаят правната аксиома, че забавеното правосъдие е отказано правосъдие. Областната прокуратура смята, че предложеното отлагане всъщност би представлявало отказ от правораздаване, за това най-отвратително престъпление — хладнокръвното, предумишлено убийство с користна цел, престъпление, което подлежи на смъртно наказание в щата Калифорния.

Пулиъс направи пауза и с каменно изражение се запъти обратно към Харди. Вдигна чашата с вода и отпи малка глътка. Очите й блестяха — тя летеше. Миг по-късно отново се хвана на работа. Колкото и да не му се искаше, Харди не можеше да не се възхити на представлението.

— Така че, в известен смисъл — продължи тя, — възбуждането на дело, което Щата иска днес, е просто един административен ход, за да се придвижи процеса по това престъпление към Върховния съд, където може да бъде изслушано своевременно. Но погледнато по-общо, предявяването на обвинение от тази инстанция ще подсили твърдението на прокуратурата, че, базираща се на реални и достоверни доказателства, наистина съществува основателна причина за издаването на съдебно разпореждане за арестуването на Мей Шинтака и непреодолима нужда от справедлив и незабавен процес в защита на интересите на хората от този щат.

Харди реши, че малко прекаляваше, но също така си даваше сметка, че Елизабет Пулиъс, по начина, по който изглеждаше и както се беше разгорещила, би могла да прочете телефонния указател на тези хора и да задържи вниманието им. Продължи с изброяване на свидетелите, които щеше да призове: Глицки, Страут, шофьора на таксито, експерта от балистиката, двамата пазачи от яхтклуба, графолог. И тогава стигна до Селин Неш. Харди си спомни другото огромно отклонение в правилата при поднасянето на доказателства пред върховните съдебни заседатели — косвените показания технически бяха недопустими, но тук нямаше нито съдия, нито адвокат, който да ги отхвърли.

Как можа Селин да не му спомене вчера, че днес ще дава свидетелски показания? Е, нямаха кой знае колко време, за да стане дума и за това, преди тя да му се нахвърли. Възможно бе първоначалната причина да му се обади, да е била притеснението във връзка с явяването й днес, за да свидетелства срещу Шин. Дори беше споменала нещо за това.

Харди набързо установи, че не се радва особено. Искаше му се да бе прегледал списъка със свидетелите, преди да бяха слезли тук — все още имаше какво да учи. Пулиъс си беше написала домашното, докато Харди се бе занимавал с ежедневните си ангажименти. Щяха да разпнат Мей Шин шест пъти до неделя.

 

 

После, на обяд, Пулиъс му каза, че искала той да поеме Селин Неш.

— Няма начин, Елизабет. Тя ми е сърдита — той й обясни и тя се замисли за миг, след което го отхвърли като аргумент.

— Не, по-добре е да си ти. Просто спечели отново доверието й.

— Ти вече си го спечелила.

— Не, не съм. Никога не съм се срещала лично с нея, но сержант Глицки ми каза, че е страхотна.

— Може да се каже.

Пулиъс поклати глава.

— Тогава няма да си подхождаме. Съдебните заседатели ще видят нещо нередно между нас. Може дори и да изникне.

— Какво ще видят? Какво ще търсят?

— Може и да прозвучи арогантно, но истината е, че хората не възприемат две привлекателни жени от една и съща страна. Засега съм спечелила заседателите на моя страна — наша страна. Но ако Селин се появи, човешката природа ще подскаже на заседателите, че ние — тя и аз — сме естествени врагове. Доверието към някоя от двете ще пострада. Независимо към коя, лошо е за нашата страна. Ако ти я разпиташ, няма никакъв конфликт. Съвсем естествено е, тя да иска да сътрудничи, особено днес, когато изглеждаш толкова изтупан.

Харди повдигна рамене.

Пулиъс лапна сламката си и дръпна малко студен чай.

— Повярвай ми, тези съдебни заседатели като цяло представляват доста добре средностатистическия мъж или жена. Хич не ми пука дали звуча нравоучително, либерално или каквото и да е там. Играя, за да спечеля и ти казвам, че ако аз разпитам Селин Неш, ще е слаб ход. Вероятно можем да си позволим един слаб ход, добре, но това е лоша тактика. Никога нищо не трябва да рискуваш. Дори и пред върховните съдебни заседатели. Всеки път винаги се възползваш от най-добрата възможност. А по отношение на Селин, ти си нашата най-добра възможност.

 

 

Прошепна, че съжалява — по-скоро само с устни, — още щом седна. Беше елегантно облечена в синьо. Сложила си бе доста грим и Харди се почуди дали изобщо беше спала снощи. Или бе плакала.

Нямаше да продължи дълго. Всичко, което се искаше от него, бе да уточни какво точно й е казал Оуен за това, че щял да излиза с Мей в деня, когато беше убит.

Станало предишния вторник — шестнайсети, сутринта. Била му се обадила в компанията. Възнамерявала да пътува в събота и искала да се увери, че баща й не я е включил в плановете си.

„Не мислиш ли, че трийсет и девет са малко множко, за да бъдеш постоянно на негово разположение?“

„Не съм била постоянно на негово разположение. Баща ми не ме е контролирал!“

Той го пропъди от съзнанието си. Онова беше снощи. Това беше днес. Имаше строго определена роля и беше по-добре да се придържа към нея.

— Г-це Неш, кажете ни какво точно ви каза баща ви относно въпросния ден, двайсети юни.

Тя непрекъснато се опитваше да улови погледа му, да го дари с обещаната прошка, но той се бе съсредоточил върху съдията, върху съдебните заседатели. Поглеждаше към нея само, когато отговаряше на въпросите.

— Каза, че възнамерявал да отиде до Фаралоните в събота с приятелката си, с Мей.

— Споделял ли е и друг път плановете си с вас?

— Да, непрекъснато.

— И от ваш личен опит, баща ви изпълняваше ли наистина нещата, които възнамеряваше да направи?

Това беше като да гърмиш по риба в кофа. Непрекъснато очакваше да чуе някой да протестира относно характера и насоката на въпросите му, но тъй като в стаята нямаше нито адвокат, нито председателстващ съдия, той можеше да си пита каквото си иска.

— Винаги. Ако татко кажеше, че ще прави нещо, той го правеше.

— Добре, но просто в полза на самия аргумент, ами, например, ако Мей Шин се беше разболяла в събота сутринта?

— Татко щеше да направи нещо друго. Нямаше да си загуби целия ден. В никакъв случай.

— Нямаше да излезе сам, след като вече е запланувал да го направи, така ли?

Селин се замисли за миг, като гризеше нокътя на палеца си.

— Не, не мисля. Той не обичаше да е сам. Освен това, ние знаем, че не е излязъл сам, нали?

— Права сте, г-це Неш, знаем. Наистина знаем.

 

 

Продължи до три и половина, но получиха правото за възбуждане на дело.

Суматохата нямаше да се усети веднага. Гаранцията все още действаше. Нямаше да последва незабавното арестуване на Мей Шин, но козина щеше да започне да хвърчи, още щом Дейвид Фримън научеше новината, което щеше да стане много скоро.

Междувременно, Харди си прибираше нещата в куфарчето, като се надяваше, че Селин Неш е решила да не чака заседателите да се оттеглят.

Селин изникна до него още на вратата.

— Съжалявам — каза тя. Промуши ръка през неговата и той усети топлината на тялото й, там, където кожата им се допираше.

— Няма нищо, всеки може да се разстрои. Случва се.

— Не знам какво ми стана. Не исках нищо подобно да се случва.

— Няма нищо, забрави го. Току-що се придвижихме към процес. Сега трябва да бързам.

Той беше спрял пред асансьорите. Тя стоеше прекалено близо и сърцето му биеше достатъчно силно, за да го усеща.

— Какво искаш да направя, Селин?

— Просто не искам да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Бях нетактичен, не беше много професионално.

— Не ми пука за професионализма.

— Но отношенията ни са чисто професионални — заяви той, толкова ясно, колкото можеше. После добави: — Няма значение.

— Има, има значение. Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?

Въпрос от непрофесионално естество.

Асансьорите се отвориха, претъпкани, както винаги. Харди се качи, Селин се притисна към него, бедро до бедро, ръката й в неговата. Усети мириса на пудрата, която използваше, същата пудра, която остави по него, когато го посрещна с целувка в „Силни тела“ снощи и която беше изтрил в „Шамрок“, преди Франи да бе дошла, за да прекарат тяхната вечер. Не натисна копчето за неговия етаж и се возиха мълчаливо по целия път надолу до партера, докато всички останали около тях не спираха да говорят.

Излязоха от входната врата, завиха на изток по „Браянт“, за да се скрият от палещото слънце. От Залива подухваше хлад. Изминаха две пресечки, преди Харди да каже, че знае много добре какво означава да бъдеш съвсем сам.

Селин го прие, без да каже нищо. После:

— Сигурно ме смяташ за луда.

Той се усмихна.

— Хората вършат налудничави неща. Но това не означава непременно, че са луди.

— Не значи ли?

Харди направи още няколко крачки.

— Не знам, може и да значи.

 

 

Беше едно малко кубинско кафене, без име, тъмно като в пещера. Масата бе от изрязан шперплат — имаше седем такива маси, четирите бяха заети. Испански телевизионен канал жужеше от ъгъла в дъното. Хубавият мирис ги бе накарал да спрат и да влязат. Пиеха кафе кон Лече, приготвено от сгорещено до пяна мляко, сладко.

Ако влезехте, и ги видехте да стоят един срещу друг, освен че щяхте да разберете, че мястото им едва ли е тук с техните английски дрехи и цвят на кожата, също така щяхте да предположите много верни неща за тях. Въпреки, че не се познаваха много добре, между двамата съществуваше силно привличане. Трябваше да го овладеят, като поставят масата помежду си. Не бяха любовници, ако бяха, щяха да седят един до друг. Е, може и да се бяха скарали, но не се сдържаха сърдито. Не, първото впечатление беше правилно. Стремяха се към нещо.

Мъжът се бе привел напред, ръцете му стискаха широката дълбока чаша за кафе. Той не просто се облягаше, всъщност по-скоро се беше прегърбил, унесен, хипнотизиран?

Тя изглеждаше по-въздържана, но имаше неща, с които се издаваше, негласни покани. Стоеше отстрани на него, много добре сложена. Тъмният й костюм бе невзрачен, но се виждаха голяма част от прекрасните й крака, здраво кръстосани и свити назад под стола й. Тя леко придържаше чашата си с една ръка — другата беше протегната, достатъчно незабележимо към него, на разположение, ако я искаше, ако посмееше да я вземе.

Предимно тя говореше. Бихте си помислили, че именно днес ще го направят. Оттук ще отидат у нея или у него, или може би в мотел. Усещаше се, дори и от другата страна на помещението.