Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (2)

2

Харди очакваше, че момчетата в синьо първи ще се появят на сцената. Вероятно щяха да се познават от „Шамрок“, където полицията се отбиваше достатъчно често, за да всява респект. Понякога в ирландския бар става малко напечено и не е зле силите на реда да се появяват от време навреме, за да напомнят на постоянните посетители, че трябва да се поддържа определен минимум благоприличие.

Близо девет години Харди бе работил като барман редовна смяна в „Литъл Шамрок“. Беше се върнал в прокуратурата едва преди четири месеца, след като се бе родила Ребека и двамата с Франи се бяха оженили.

Харди и някогашният му шеф, настоящ приятел, партньор и шурей, Моузес Макгайър бяха двете всяващи здрав разум ръце със сопата от кентъкийски ясен, която висеше зад бара под касата. Макгайър, доктор по философия, собственоръчно на два пъти беше изхвърлял хора през витрината на „Шамрок“. В повечето случаи насилственото излизане бе, по стар западен обичай, през люлеещите се двойни врати. Нито Харди, нито Моузес бързаха с гоненето — никой добър кръчмар не бързаше — но и двамата от време навреме бяха чувствали нужда от помощта на кварталните ченгета. „Шамрок“ не беше „място за ченгета“ и на момчетата от участъка им бе трудно да си поръчат нещо за пиене, ако се отбиеха в свободното си време.

Харди стоеше вътре във входа на Аквариума. Черно-бялата кола спря, прожекторът отгоре й обходи внимателно фасадата на сградата. Беше 2:15 на едно тъмно като в рог утро, а от улицата до входа имаше двайсетметров зациментиран открит участък. Харди не ги винеше за предпазливостта. Излезе навън.

Заобиколиха отзад, зад аквариумите и влязоха във влажното преддверие. Окъпани в мъждивата зеленикава светлина, двете ченгета следваха Харди през гъргоренията и клокоченията на Аквариума. Наистина ги познаваше — Дан Соупър и Боби Варела, защитник и нападател. Харди си помисли, че те тримата ставаха за парад: потриването на кожа, попляскването на кобур, тропота на тежки обувки, дрънченето на белезници и ключове — ченгетата не бяха облечени за засада. Това напомни на Харди за дните, които той самият бе прекарал в силите на реда, за това как двамата с Ейб Глицки обикаляха района си.

Тогава беше съвсем друг човек. Сега се чувстваше по-стар, почти покровителствено настроен към тези ченгета. Патрулирането бе началото.

Влязоха в онова, което Харди наричаше вестибюл. Пико си бе облякъл поло и спортно сако, при все че надолу още си беше по бански гащета. Той гледаше с празен поглед право напред, седнал на края на басейна до количката с акулата.

— Намери ли още нещо? — попита Харди.

Пико се надигна от ръба на басейна, като хвърли смразяващ поглед към Харди. След предисловието, Варела се приближи към ръката, която все още лежеше там, където Пико я бе захвърлил.

— На това ли ви прилича?

— Това е — отвърна Харди.

— Откъде взехте тази акула? — попита Соупър. — Хей, Боби! — Варела ръчкаше ръката с един молив. — Остави я, ако обичаш!

Пико разказа на Соупър как акулата се бе озовала в „Стейнхарт“. Соупър искаше да разбере името на лодката, на капитана, часа на улавянето, всичко. Харди се приближи до Варела, който продължаваше да стои приведен и се надвеси над него.

— Доста странно, а?

Варела погледна през рамо, изправи се.

— Никак дори, получаваме такива по три-четири пъти седмично.

— Чудя се дали човекът вече се е бил удавил?

Варела явно не можеше да откъсне очи от нещото.

— Дано. Как ти се струва да си още жив, а?

Соупър мина покрай тях и се запъти към кабинета на Пико, за да се обади по телефона. Пико се приближи.

— Ще извика хора от лабораторията. Изключено е отново да пипна дори с пръст нашия човек.

Варела потръпна.

— Не те виня — той се върна обратно при акулата и смело повдигна разреза по продължение на стомаха й с молива си. — Не се вижда кой знае какво.

— Вътре има още — отвърна Пико. — Току-що бяхме започнали.

Варела отстъпи назад.

— Дан е прав. Мисля, че просто ще трябва да изчакаме.

Харди се втренчи в ръката.

— Чудя се кой ли е бил? — въздъхна той.

— О, много скоро ще разберем — заяви Варела.

Пико се облегна на стената на басейна.

— Откъде си толкова сигурен? — попита той. — Всеки може да е.

— Да, но имаме най-важната следа.

— И коя е тя? — попита Пико.

Харди се извърна.

— Нека да отгатна — обади се той. — Отпечатъци от пръсти.