Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (19)

19

Харди бе прекарвал и по-приятно почивните си дни.

Историята на мартинито се оказа доста калпава. Тъй като Моузес и Харди на практика бяха живели в „Литъл Шамрок“ на „Девето“ и „Линкълн“ в хладния и ветровит квартал „Сънсет“ в Сан Франциско в продължение на много години, едночасовото пътешествие из разни малки барчета в друг ветровит град в най-добрия случай, решиха те, беше тъпо.

Те дръпнаха по няколко не чак толкова „загадъчни“ мартинита, от джина Харди първоначално го заболя глава, но после пък той заличи спомена за сутрешната катастрофа с Мей Шин и адвоката Дейвид Фримън. Франи ги бе докарала у дома тъкмо навреме, за да открият, че Ребека кара розеола и има четирийсет градуса температура, заради което се наложи да отидат до спешното отделение.

Когато се върнаха посред нощ, Харди бе прекалено капнал, за да отговори на позвъняванията на Арт Драйсдейл или Ейб Глицки.

Но в неделя сутринта не беше. Арт му се накара хубавичко и бе заинтригуван да научи от Глицки, който вчера бе ходил на работа, че Том Уодъл, нощният пазач от яхтклуба е видял Мей да си тръгва оттам в четвъртък вечерта.

— Вероятно се е върнала, когато е осъзнала, че е забравила пистолета.

— Имала ли е ключ?

— Точно там е проблемът. Явно не е могла да се качи. Уодъл щял да отиде да й помогне, когато свършел, с каквото правел в момента, но нея вече я нямало. Може би именно тогава е решила да си купи билета за Япония. По време съвпада.

Харди си спомни, че когато за пръв път се качи на „Елоиз“, кабината беше оставена отключена. Мей, разбирайки това, вероятно е решила, че би могла просто да се промъкне, да вземе пистолета и да изчезне и няма да остане нищо, което да я свързва с убийството.

— Има и още нещо, може да не се окаже важно, да е само шега, но може и заради него да е станало всичко — Харди чакаше. — Издействах заповед за обиск на куфарите й и открихме нещо, което прилича на собственоръчно написано от Оуен Неш завещание, с което й оставя два милиона долара.

— Истинско ли е?

— Не знаем, ще вземем извадка с почерка на Неш. Дори още не сме й го споменали, но да предположим, че Неш просто изчезва и тялото му не е изхвърлено на брега. След като е обявен за мъртъв, Мей се появява със законно завещание.

— Хубава пенсийка.

— И мен ме споходи същата мисъл — доброто ченге вървеше по следите и изграждаше делото, което Харди се надяваше, че все още не е загубил по процесуални съображения.

Харди прекара по-голяма част от деня у дома, тревожеше се за Ребека, къпеше я с хладка вода на всеки два-три часа. Франи, както обикновено, се държеше мъжки, но той виждаше какви усилия й коства това. Да не говорим пък за чувствата, които той изпитваше; спомените за друг един живот и друго едно бебе — което не бе оцеляло, — смразяваха топлината на вечерта.

Вечеря от остатъци — студени спагети, подгизнала салата, застоял хляб. Всички си бяха в леглото преди девет часа.

Семеен живот с болно дете.

 

 

— Извинявай — каза Пулиъс, — но тук няма място за спор.

— Тогава си взимам папката и си тръгвам — беше девет и половина в понеделник сутринта и Харди се намираше, за втори път течение на една седмица, в светата светих на областния прокурор Кристофър Лок. Заедно с него, на втория стол пред бюрото на областния прокурор, седеше Елизабет Пулиъс, а до прозореца, с гръб към пререканията, стоеше Арт Драйсдейл.

Пулиъс запази спокойствие.

— Аз съм прокурорът, който води делата за убийства тук. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че Арт ми обеща това дело — Харди знаеше, че звучи като хленч, но си беше вярно и трябваше да се каже.

— Няма какво да намесваш Арт тук, Харди — Лок можеше да се усмихва много мило за пред камерите, но точно в момента не го правеше. Той се наведе, със сключени отпред ръце. — Сега ме чуй добре. Оценявам ентусиазма, който влагаш в работата си, но ние работим по йерархия и се съобразяваме с бюрокрацията — той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. — Знам, че всички мразим тази дума. Но това е точният термин и той се прилага в тази прокуратура. Г-ца Пулиъс се ползва с чудесна репутация по отношение воденето на дела за убийства, а в събота — Лок размаха пръст — ти сериозно си застрашил разследването по случая. Обвиняемата има абсолютното право на адвокат, който трябва да присъства. Наясно ли си с това?

— Не съм я насилвал да каже нито думичка.

— Въпросът е, че изобщо не е трябвало да си там. Да благодарим на Бога, че си записал, какво сте говорили.

Пулиъс се завъртя върху кожената седалка на стола си.

— Въпреки това Фримън може да подаде иск за процедурна грешка.

— Майната му — изтърси Харди. — Моля за извинение. — Ако някой щеше да псува в кабинета на Лок, то това щеше да е той самият.

Харди реши да не се прави на герой.

— Не мисля, че би могъл да постигне нещо.

— Независимо от това — Пулиъс беше спокойна, но непреклонна, — не виждам какво има да обсъждаме. Аз съм областен прокурор по делата за убийство, нали така, сър?

— Разбира се.

— Арт?

— Продължавай, Елизабет.

— Значи отидох до отдел „Убийства“ и взех една папка от Ейб Глицки, както съм правила и много пъти преди. Оказа се, случайно, че е убийството на този Неш. В същия момент е арестувана заподозряна, задържана при опит да избяга от правосъдието. Това е от типа дела, с които се занимавам аз — не викаше. Дори не изглеждаше особено разгорещена. Всички карти бяха в нея.

Харди изстреля последния си патрон.

— Елизабет, виж. Доста време се занимавам с всичко това. Аз открих ръката. Аз говорих с дъщерята, с адвоката на жертвата и негов най-добър приятел. А сега съм отстранен от делото. Как ще се отрази това на тяхното доверие към институцията?

— Това няма нищо общо с въпроса — отвърна Пулиъс.

— Още повече — Лок, за когото общественото мнение за прокуратурата беше винаги от първостепенно значение, се намеси, — че вие двамата няма какво толкова да се пазарите. Харди, ти наистина си отбелязал малък, но важен напредък тук. Виждам, че смяташ, че имаш законното право върху делото, но така мисли и Елизабет. Така че, ето какво ще направим — ти, Харди, ставаш неин помощник. Под ръководството на Елизабет ще поддържаш контакт с хората, които вече си разпитвал и ще я информираш за всяка твоя стъпка. Всяка стъпка. Когато го докараме до процес, Елизабет поема грижата за шоуто, а ти само гледаш майсторското представяне на обвинението — областният прокурор кръстоса ръце на бюрото си и дари стаята с патентованата си усмивка. — А сега нека обединим усилията си и свършим работата. Тук всички сме от един и същи отбор, нищо, че понякога го забравяме. Арт, Харди, благодаря, че поднесохте това на вниманието ми. Вратата ми винаги е отворена. Много ви благодаря. Елизабет, можеш ли да останеш за минутка?

 

 

— Щял съм да видя майсторско представяне на обвинението.

Драйсдейл жонглираше в кабинета си.

— Моят добър приятел Крис Лок иска да е сигурен, че всички печелят.

— Печелят, таратанци!

Бейзболните топки продължаваха да летят.

— Пулиъс води делото. Ти също си вътре. Авторитетът ми за това, че съм ти дал делото, остава ненакърнен. Прокуратурата изглежда добре в очите на обществото. Всички печелят.

— Кой беше казал: „Още една победа като тази и сме загубени“?

— Мисля, че Пир.

— Ще го запомня — Харди поклати глава. — Не мога да го повярвам. Та тя не знае нищо за това дело.

Драйсдейл не се съгласи:

— Не знае и трябва да кажа с известно основание, че когато един заподозрян е арестуван, независимо за какво, този заподозрян е виновен, мамка му!

— Ами какво стана с виновен до доказване на противното? — Харди се почувства глупаво, още докато го казваше. Не беше сигурен, че вече вярва в това, след прилива от представители на човешкия род, заливал бюрото му през последните няколко месеца; всички те — всеки един от тях — виновни за нещо, дори и да не беше онова, за което бяха обвинени. Изкушението да обвиниш, независимо кого, за каквото там можеш, без значение дали го е извършил, беше нещо, с което се сблъскваха всички прокурори. По-добрите се издигаха над него. Други не смятаха, че си струва труда.

Това не беше добър аргумент в очите на Драйсдейл.

— Дай да отметнем нещата едно по едно — отвърна той. — Имала е сексуална връзка с човека. Добре, вече се намираме в най-благоприятната за успех територия. Второ, какво ти беше казала онази сутрин? Може да се облагодетелства с порядъчната сума от няколко милиона долара, ако чичкото умре. Това е голямо второ. Изобщо не е маловажно.

— Може дори да не е вярно. И във всеки случай, Елизабет не го знае.

Драйсдейл изпрати въздушна целувка, тихо млясване.

— Ще узнае. Както и да е, следващото е пистолетът й, а и един свидетел твърди, че я е видял на местопрестъплението, освен това няма и алиби за въпросния ден. Най-накрая, прави опит да напусне страната десет минути, след като е била предупредена да остане. Не бих нарекъл пресилено да си помислиш, че тя го е направила.

— Не твърдя, че не го е направила. Казвам просто, че няма реални доказателства, че го е извършила, не още.

— За щастие това е работа на съдебните заседатели.

— И на Бетси.

— И твоя — Драйсдейл вдигна пръст. — Аз не бих я наричал Бетси.

— Радвам ли се, че се върнах да работя тук?

— Това въпрос ли е? Получи си делото за убийство, по-бързо от повечето останали.

Харди надникна в коридора. Съобщаваха името му по високоговорителя. Търсеха го по телефона.

— Пир се казваше, нали? — повтори той, преди да излезе навън.

 

 

Доносникът се казваше Девън Лайтрайс Уотърингтън и определено се наслаждаваше на моментите на относителна свобода извън килията си. Девън беше арестуван за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително и четвъртинка кокаин миналия четвъртък вечерта пред един бар близо до „Хънтърс Пойнт“ и бе прекарал в ареста дванайсетина часа, когато изведнъж си спомнил за гражданския си дълг да оказва съдействие на полицията, ако знае нещо, което може да й помогне за арестуването на лица, извършили престъпление. В този случай ставаше въпрос за стрелба от минаваща кола, която бе отнела живота на трима души — сред които и малкото момче, напомнило на Глицки за сина му — и бе ранила седем.

Явно Глицки му харесваше. Или може би просто беше в добро настроение. Във всеки случай, не можеше да му се затвори устата.

— Що за име е Глицки? — попита той, докато нагласяваха камерата за интервюто. — Никога не съм познавал човек на име Глицки.

— Еврейско е — отвърна Ейб.

— Как еврейско?

— Така, еврейско, Девън.

— Е, как си се сдобил с еврейско име?

— А ти как си се сдобил с името Уотърингтън?

— От баща ми бе, човек.

— Е…

— Искаш да кажеш, че Глицки ти е останало от баща ти? А той откъде го е получил?

Ейб беше свикнал с коефициенти на интелигентност равни на стайна температура. Въпреки че, помисли си той, Девън вероятно беше близо до границата, отвъд която едва ли би могъл да бъде смятан за вменяем и съден. Но Глицки можеше да е и търпелив, когато му отърваше, а сега не му оставаше кой знае какво друго да направи.

— Баща ми се е сдобил с името Глицки, защото е бил евреин.

— Я стига! Ебаваш ли ме? — Глицки усети как Девън го оглежда за някакъв признак на двуличие. Лицето му остана напълно сериозно.

— След малко ще сме готови да започнем, сержант. — Техничката беше жена на средна възраст, напълно безлична и без всякакво настроение. Може би излизаше с пазача, който беше придружил Девън до долу и който в момента стоеше до вратата на стаята за разпити.

— Баща ми не беше черен — отвърна Глицки.

Видя как Девън го преглъща, смила го и накрая зацепва:

— Хей, светнах. Баща ти е евреин. Искам да кажа, истински чифут.

Ейб се почуди как ли щеше да се почувства баща му Нат, ако го наречаха истински чифут и реши да го попита следващия път, когато се видеха. Той седна от другата страна на масата, срещу Девън и му зададе първите въпроси — име, възраст, място на раждане.

— Добре, Девън, да минем на въпроса. В около седем часа вечерта в неделя, двайсет и първи юни, си стоял на ъгъла на „Дедмън Корт“ — Глицки обичаше това име — и „Кашмир лейн“ в „Хънтърс пойнт“, нали така?

Девън кимна и Глицки продължи нататък с набелязания в главата си списък от въпроси — установи, че Девън е стоял сред група съседи, когато един зелен камаро минал нагоре с двама мъже отпред и двама отзад. Когато се появила колата, някой на ъгъла извикал и няколко души паднали на земята. Девън останал прав и видял дулата на пистолетите да стърчат от предните и задните прозорци. Оказало се, че до задния прозорец седи още един мъж, с насочена пушка или пистолет над покрива на колата.

— Идентифицирал си стрелеца като Тримейн Уилсън.

— Да, Уилсън беше.

Глицки се почуди как Девън е могъл да разпознае Уилсън, след като други двама свидетели твърдяха, че стрелците са носели ски маски.

— И е стрелял от предния прозорец откъм страната на пътника.

— Точно.

— Нещо не ти ли попречи да го видиш?

— Не. Беше само на двайсетина крачки. Видях го толкова ясно, колкото виждам теб.

— Чух, че носел нещо върху лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали се сещаш, ски маска, кърпа, имало нещо върху лицето му?

Девън млъкна, непринуденият му разказ бе нарушен.

— Беше Уилсън — настоя той.

— Не казвам, че не е бил, Девън. Питам дали лицето му не е бил покрито с нещо.

— Какво значение има?

Глицки кимна на техничката и тя спря видеото. Глицки знаеше, че касетофонът под масата продължава да си работи.

— Добре, не записваме, Девън. Носеше ли маска или не носеше.

— Хей, казвам ти, че беше Уилсън. Знам, че беше Уилсън. Така, че аз го издавам, а ти ме пускаш, такава е уговорката.

Глицки поклати глава.

— Уговорката е да ни дадеш някакви доказателства, които можем да използваме в съда. Той носеше маска, нали?

Девън се замисли, пресмятайки шансовете си, после поклати глава.

— Няма начин, човече. Нямаше маска.

Глицки въздъхна, после помоли техничката да включи отново апаратурата.

— Добре, Девън, за протокола, стрелецът, който ти идентифицира като Тримейн Уилсън, носеше ли нещо на лицето си?

— Току-що казах, че не.

— Кажи ми отново. Стрелецът носеше ли нещо на лицето си?

— Не.

Дотук нищо изненадващо. Въпреки че Девън явно казваше истината за това, че знаел, че стрелецът бил Уилсън, но ако не можеше да свидетелства, че наистина го е видял да дърпа спусъка, показанията му нямаше да са от полза за никого.

— Имаш ли нещо общо с Уилсън?

Лицето на Девън беше жива въпросителна.

— Братовчед, доведен брат, нещо от сорта?

— Не.

— Той има ли някакви роднински връзки с някой, когото познаваш? — Девън отново замлъкна, но този път Глицки не го изчака. Той се извърна към техничката. — Загаси го — каза. — Добре, Девън, откъде познаваш Уилсън?

Беше необходима около минута, но излезе, че Тримейн Уилсън наскоро се е преместил при жената, с която Девън живял в продължение на две години и която била майка на детето му.

 

 

— Така, че Девън решил, че може да си опече работата, като прати Уилсън на топло за известно време и си върне дамата на сърцето обратно. Хитро, нали?

— Бая — Харди седеше зад бюрото на Глицки и се опитваше да върне доброто си настроение след караницата с Лок и Пулиъс. — Но се е оказало, че Уилсън го е направил?

— Да, разбира се. Девън смята, че самият той е бил мишената. Затова си бил купил пистолета, с който го хванахме в четвъртък. Уилсън е искал да го очисти, но както винаги правят, не са улучи този, по който наистина са се целили, а са убили няколко души, които са стояли наоколо.

— Значи Девън е обратно горе.

— Няма доказателства, няма сделка. Девън е сигурен, че Уилсън е стрелял — и вероятно е така. Важното е, че знаем един от стрелците. Искаш ли да опиташ и да пробуташ показанията на Девън на съдебните заседатели?

— Защо не се договориш с Девън, не го пуснеш обратно на улицата и не му върнеш пистолета? Той отива и застрелва Уилсън, после ние си го прибираме обратно.

Глицки се усмихна, белегът през устните му проблесна.

— Хубава идея — той я обмисли за миг. — А сега какво ще кажеш да ми станеш от стола?

Харди се изправи. Вдигна папката, която държеше и я стовари по средата на бюрото на Глицки.

— Е, засега ти връщаме нещата обратно — каза Харди.

Глицки разлисти папката и се извърна към него.

— Как си взел това?

— Имам по-добър въпрос — как Пулиъс го е взела?

— Аз й го дадох.

— Ти си й го дал?

— Разбира се. Непрекъснато го правя. Тя влиза и казва: „Здрасти, Ейб, какво имаш“, и аз й давам по някое убийство.

— А да ти е минавало през ум, че това можеше да е моето дело?

— Казах й, че работиш върху него, а тя ми отговори, че знаела и щяла да се погрижи за това.

— Е, направи го. Получи делото.

— А доколкото виждам, ти пък си получил папката.

— Да, ще трябва да бъде нейното момче за поръчки. Паж от свитата й.

Глицки се облегна назад, с крака върху бюрото си. Изрови един ментов бонбон от сакото си и го пъхна в устата си.

— Е, и какъв е проблемът?

Харди можеше да продължи да роптае за вътрешните борби в прокуратурата, но само щеше да си хаби думите на вятъра и той го знаеше. Най-добре беше да си върши работата и да чака нова възможност. Той се намести на ъгъла на бюрото на Ейб.

— Няма проблем — отвърна, — но прегледах рапорта и ти казваш, че си намерил пистолета в най-горното чекмедже на писалището с капака.

— Точно така.

— Най-горното дясно чекмедже? Карти и тем подобни?

— Точно така. Е, и?

— Ами аз погледнах в това чекмедже в сряда и вътре нямаше никакъв пистолет.

Глицки си пое въздух, сдъвка бонбона си, после свали крака от бюрото.

— Какво?

Харди му разказа за собствения си обиск на „Елоиз“.

— Но Уодъл, пазачът, е бил с теб, нали? Пришпорвал те е да бързаш?

— Малко, но проверих това чекмедже.

— Как?

— Отворих го, погледнах вътре. Какво повече искаш?

— Пистолетът беше заврян най-отзад, Диз. Колко навътре си погледнал?

Харди се върна мислено назад, спомни си настояванията на Том, пазача да престане да рови из нещата. Беше издърпал чекмеджето, бе видял картите. Сигурен беше почти напълно, че щеше да види пистолета. Но ако трябваше да бъде честен — не бе поглеждал или опипвал най-отзад.

— Значи не си го видял — отсъди Глицки. — Не бих се тревожил за това. Случва се. Точно поради тази причина цял екип отива и оглежда.

Телефонът на бюрото иззвъня. Харди се изправи, сграбчи папката и се приближи до прозореца отзад, който гледаше към изкопа за новия затвор и магистралата — горе-долу на нивото на четирите етажа на отдел „Убийства“. Движението, в южна посока бе спряно. Слънцето все още се издигаше по ясното небе — ден четвърти от топлата магия.

Глицки се приближи до него.

— Беше Кен Фарис — поясни той. — Сутринта, още щом дойдох, му пратих по факса копие от завещанието, предполагаемото завещание — двата милиона долара, сещаш се, нали? Реших, че той ще е най-бързия начин да се потвърди почерка.

— И?

— И той твърди, че наистина приличало на почерка на Неш, но не можело да е истинско. Неш не би направил подобно нещо.

— Защо?

— Каза просто, че не би го направил. Оставял Фарис да се занимава с всичките му правни неща.

— Но е неговият почерк?

— Прилича. Може и да е фалшифициран, разбира се. Засега не би могло да се каже. Обаче, ако е негово, е в напълно законосъобразна форма за завещание. Лист хартия, с дата и нищо друго. Но валидно или не, ще ти кажа нещо.

— И какво е то?

— Радвам се, че вкарах тази Шин зад решетките. За малко щеше да се измъкне.

Харди продължаваше да наблюдава спряното движение по магистралата, ослепителния блясък на отразените слънчеви лъчи. Почувства пронизваща болка в лявото си око и вдигна ръка да го разтърка.

— Да, за малко — каза той. — За малко.