Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (61)

61

Харди спа на пресекулки и се събуди преди зазоряване.

Продължаваше да вали, но сега вече по-леко, с малки ситни капчици. Той се изкъпа, облече се и седна да изпие едно кафе, като гледаше часовника на стената и се чудеше дали вече е удобно да се обади на Кен Фарис. Удобно или не, искаше да го хване, преди да е излязъл от къщи.

Той се върна при папките си и отново прочете показанията, за да е сигурен — въпреки, че го знаеше, — че не е било от умората. Беше попитал Селин кога се е обадила на баща си.

„Някъде сутринта. Беше вторник, струва ми се.“

„Шестнайсети?“

„Ако тогава е било вторник, да. Беше в кабинета си в южен Сан Франциско…“

Той изчака до седем и половина, най-дългите деветдесет минути в живота му. Фарис обаче явно не оцени жеста.

— Какво, по дяволите, има, Харди? Колко е часът?

Той му каза, извини се, обясни.

— Наистина открих нещо. Не искам да те подлагам отново на всичко това, да ти давам друг заподозрян, за когото да се тревожиш, но мисля, че намерих място, откъдето най-накрая могат да се извлекат някакви веществени доказателства. — Харди му обясни за предположенията си относно записите. — Моля те, кажи ми, че още ги пазиш.

— Трябва да ги пазим — отвърна Кен — държим ги шест месеца.

— Значи още имате онези от юни?

— Не знам. Има ли шест месеца? Още не съм се събудил напълно.

— Искам да прегледам последните две седмици от юни, всички разговори, които Неш е водил от кабинета си.

Фарис като че ли се прозяваше. Е, беше се събудил.

— Това ли е всичко? Защо не вземеш да ги прослушаш всичките, като си се захванал?

Харди можеше да преглътне една малка подигравка, ако това щеше да му осигури каквото искаше. Изчака.

— Майната му — въздъхна Кен — защо не? Търсиш ли нещо конкретно?

— Да, но предпочитам да не го издавам точно сега.

— Питам, защото всичко се картотекира. Няма да ти се наложи да слушаш всички записи, ако знаеш кого търсиш — вече приличаше повече на себе си. — Знам, че цялото това записване изглежда като малко излишни предохранителни мерки, но ние работим в сферата на високите технологии. Шпионажът си съществува наистина. Хората сключват устни договори с мен или Оуен за нещо. Искаме да сме застраховани.

— Няма нужда да ми обясняваш нищо. Къде държите записите?

— Те са в Саут Сити във фабриката. Имаме си склад — Фарис пак въздъхна. — Предполагам, че това не може да почака до, да кажем, работното време утре сутринта, нали?

 

 

Дороти отби и подкара колата нагоре към хълмовете, отдалечавайки се от океана. Чистачките се движеха бързо по плоското предно стъкло на старата камионетка. Прозорците от двете страни бяха свалени с по сантиметър, за да служат като размразители. И двамата с Джеф бяха облечени с анораци. Парното не работеше. Пътуването до Санта Круз от Сан Франциско по магистрала едно им беше отнело малко повече от час и се предполагаше, че трябва да бъдат в кисело настроение. Дороти си свали още прозореца и протегна ръка навън, за да хване дъждовните капки.

— Не мисля, че някога отново бих могла да намразя дъжда.

— Може би трябва да се преместим в Орегон.

— Тиера дел фуего — каза тя. — Както чувам, там не спирало да вали.

Бяха използвали вчерашната буря като извинение, за да останат вкъщи цял ден, като само се гушкаха, топлеха и се наслаждаваха един на друг. Когато Харди се беше обадил, бяха готови да излязат. Не, че умираха да го направят, но имаше някакво предизвикателство.

— Трябва да ме запознаеш с този твой приятел Харди. Каква страхотна идея!

— Е, той не ми е точно приятел. Той е източник.

— Ако си спомняш и аз ти бях източник за материала с гаранцията.

— Но си по-хубава от него. Е, малко по-хубава.

Дороти го шляпна. Колата поднесе и тя я изправи. Караха през един гъст боров участък нагоре след университетското градче. По средата на улицата се стичаше кафява река. Имаше по една къща на всеки стотина метра.

— Мисля, че току-що подмина нашата улица — отбеляза Джеф. — Плюс, дето каза, че досега ще ти е хрумнало нещо.

Тя спря колата и погледна към надписа на улицата зад нея. Направи обратен завой.

— Наистина ми хрумна — каза тя, — само не знам защо все аз трябва да мисля за всичко.

Джеф сложи ръка на крака й.

— И аз мисля за някои неща.

Дороти се усмихна, погледна надолу и сложи ръката си върху неговата, като караше само с другата. Стисна я.

— Да, вярно.

 

 

Въпросът беше как да ги накарат да говорят.

Лен и Карл не си бяха у дома — били отишли в спортната зала, помпали мускули заедно. Правели го всяка сутрин, обясни майката на Карл. Било като религия за тях. И двамата били много дисциплинирани момчета, много организирани. Лен бил тазгодишният победител в конкурса за мистър Северна Калифорния, а Карл щял да се явява в Санта Моника точно след Нова година за прослушването за „Голдс Джим“.

 

 

Тримата, Джеф, Дороти и г-жа Франк седяха в кухненския бокс — чисто нов дървен под, обичайната дъбова маса, инкрустирано стъкло по прозорците. Пиеха билков чай и г-жа Франк беше изрязала някакъв талашит под формата на сладки. Старата викторианска къща, наскоро боядисана, беше безупречно подредена. Навсякъде имаше нови килими, окачени в рамки гравюри по стените, антики.

— Вижте ме само как съм се разприказвала. Не сте дошли да говорим за синовете ми — и двамата ги наричам мои синове. Лен всъщност ми е зет, но ми е като син. Те законно се ожениха миналото лято.

— Мисля, че това е чудесно — отвърна Дороти.

Г-жа Франк грейна.

— Толкова се радвам. Много хора не разбират. Виждат двама мъже… и нали знаете. Признавам, че и на мен първоначално ми беше трудно да го приема. Но ако можете да ги видите — а и ми предложиха да се преместя при тях, — искам да кажа, че просто са чудесни момчета и наистина се обичат. А и след като се сдобихме с всичко това…

Като се огледа наоколо, Джеф се възползва от предоставилата му се възможност.

— Някой наистина е свършил много хубава работа.

Г-жа Франк сияеше.

— Знам — каза тя. — Тази къща е като сбъдната мечта.

— Красива е — съгласи се Дороти.

— Не смятам, че дори Селин я оценява по заслуги — подхвърли Джеф, като че ли се обръщаше към Дороти. — Радвам се, че дойдохме.

— Наистина ли ще я поместите в „Кроникъл“?

Джеф кимна.

— Затова сме тук. Селин ми каза, че не бих могъл да обрисувам вярно една реставрирана викторианска къща, ако не видя тази. Но си мисля, че, казано честно, я е подценила — не смятам, че в Сан Франциско съществува толкова хубава къща.

— Е, ако момчетата се приберат, не бива да казвате нищо лошо за Селин. Няма да позволят.

— Доста сте близки, а? — Джеф си отвори бележника.

Г-жа Франк кимна.

— Тя е най-щедрия човек, който някога се е раждал на този свят.

— Помогнала ви е, така ли?

Майката на Карл обърна очи към небето.

— Не можете да си представите колко! Всичко, от което се нуждаехме. Трябваше да видите това място преди и сега… — тя махна наоколо.

— Значи, Селин нещо като спонсор ли се явява или какво? — попита Джеф.

— Знаете ли, малко е странно. Мисля, че просто харесва Карл. Беше ходил в града, за някакви тренировки — имат треньор там, който е наистина фантастичен — и се запознал с нея в клуба. И тя самата е в доста добра форма.

— И какво станало?

— Е, трябваше да се запознаете с Карл. Той е най-сладкият мъж на света. Всички го обичат. Двамата — той и Селин — просто се сприятелили. Мисля, че е бил самотен без Лен, там, съвсем самичък в града. Имал е нужда да поговори с някого и знаете ли, той е толкова верен — не е искал да поощрява други мъже — така че, предполагам, със Селин са си допаднали и той е започнал да й разказва за мечтите си, за живота си, за кариерата си, за дома, който двамата с Лен искат да създадат — г-жа Франк сниши гласа си и се наведе към тях през масата. — Селин е много богата. Баща й беше Оуен Неш.

Джеф и Дороти кимнаха.

— Колко жалко за баща й, нали, горкият човек. Съдията вече осъдиха ли го?

Джеф й каза, че процесът още продължава.

— Е, просто е толкова ужасно, всичко това. Особено за Селин — тя въздъхна. — И то на върха на всичко останало.

Дороти се обади:

— И други проблеми ли има?

— О, нали знаете, дори и богатите имат проблеми. Понякога си мисля, че на тях дори им е по-трудно.

— Защо? — попита Джеф.

— Ами, всички се стремят към парите им. Никога не знаеш дали някой е искрен. Мисля, че именно затова е толкова привързана към Карл. Искам да кажа, преди дори да е знаел за парите й, за това, че тя е богата… ами, той винаги е готов да й помогне. Би направил всичко за нея. Всички ние бихме направили. Мисля, че просто има нужда от приятели, на които да може да разчита, които да не я преследват. Има нужда от място, където да не се чувства като в хотел, където да не е Селин Неш, а просто обикновен човек.

— Това е чудесно — отвърна Дороти, — всички имаме нужда от нещо такова.

Г-жа Франк кимна.

— Просто я оставяме да идва и да си отива. Има си собствена стая — е, предполагам, че ще я погледнете, когато се качите горе — Карл специално я оправи за нея. Господ знае, тази къща поне има достатъчно стаи. Такъв е Карл. Казва, че тази къща е и нейна. Добре дошла е дори и когато ни няма.

— Често ли идва така? — попита Джеф.

— О, знаете ли, тъй като момчетата непрекъснато се състезават, понякога тя ще дойде в четвъртък или петък, а пък ние трябва да отидем някъде за събота и неделя — Лонг Бийч или Лас Вегас. Връщаме се в неделя или понеделник и тя ще е приготвила вечеря, която да ни чака. Наистина е страхотна.

 

 

В „Монтерей Бей Клъб“ имаха списък на всички официални състезания по културизъм през 1992 г. На 20 и 21, събота и неделя, местните турове за мистър Калифорния се бяха провели в Сан Диего в хотел „Мишън Бей“.

Дороти седеше в едно сепаре в „Пеликан Нест“ на крайбрежната улица на Санта Круз и пиеше „Блъди Мери“, като проверяваше блясъка на новия си диамант. Дъждът отново се беше усилил, заливаше като с пелена залива. Джеф се връщаше от телефонните автомати. Придвижваше се лесно с патериците, дори не му и трябваха, когато се запалеше по следа като тази.

Той седна в сепарето и я целуна.

— Карл Франк и майка му са се регистрирали в хотела заедно с Лен Хофнър в петък вечерта, на деветнайсети юни. И двамата са отбелязани като участници в конкурса.

— Значи Селин не е била тук?

— Може и да е била. Може да е дошла в петък вечерта, за да ги изпрати. Сигурен съм, че има списък на пътниците някъде, но не мисля, че на Харди ще му трябва.

— И се е върнала до неделя — не беше въпрос.

Джеф кимна.

— И доколкото семейство Франк знае, или предполага, е прекарала тук целия уикенд. Те дори не са излъгали, когато са казали това. Сигурно, когато са се прибрали у дома, ги е очаквала страхотна вечеря и история затова как хубаво си е починала в събота и неделя, без да прави нищо.

— Освен, че е убила баща си.

Джеф се загледа през прозореца в дъжда.

— Освен, може би, това.

 

 

Харди бе отишъл да прибере Франи и Ребека. Закусиха навън и се отбиха до вкъщи да си вземат дрехи за още един ден, преди да ги остави обратно при бившата й свекърва. Вероятно нямаше да си бъде у дома целия ден, и го преследваше някаква натрапчива идея, че нещата можеха да станат опасни. Сигурно беше налудничаво, но във всеки случай искаше да вземе предпазни мерки. Щеше да се чувства по-спокоен, ако жена му и детето му не ги грозеше никаква опасност.

Другото нещо, което направи, бе да се обади на Анди Фаулър, който още беше у Джейн и да отмени обедната им среща, на която щяха отново да прегледат показанията му пред съда. Каза му за решението на Чоморо да отхвърли съмненията му относно задкулисното събиране на доказателства.

Фаулър беше доста сдържан.

— Слушай, Диз, когато ме призовеш да дам показания, просто ще кажа истината. Не съм убил Оуен Неш, и те не са го доказали. Тежестта на доказване, не забравяй. Мисля, че не е лошо днес да си починем, да се посъвземем малко.

Да си починем… Естествено.

Вече почти привършваше с прегледа на регистъра на „Оуен Индъстрис“. Не му беше отнело много време. Беше прегледал обажданията от и до кабинета на Неш две седмици преди смъртта му. Имаше едно до Селин, въпреки че беше в понеделник, не във вторник, едва ли, сама по себе си, фатална пукнатина в показанията й.

Седеше на бюрото на Кен в кабинета му — същия, който толкова много приличаше на неговия — в „Оуен Индъстрис“ в Южен Сан Франциско. Фарис беше дошъл с началника на охраната — Гари Симпсън — в единайсет и половина, после ги бе оставил да открият онова, което Харди търсеше.

Симпсън седеше, с кръстосани крака, отегчен, от другата страна на бюрото.

— Добре — каза Харди. — Да опитаме. Имате ли нещо против да прослушам това?

Симпсън повдигна рамене и се изправи, като театрално се протегна. Беше висок мъж с джинси и вълнена риза.

— Нали затова съм тук — той кимна с глава. — Насам.

Тръгнаха, Харди вървеше след него надолу по покритите с червени плочи коридори. Завиха няколко пъти. Вратата с табела „Охрана“ беше огромна, с две ключалки и резе. Кабинетът на Симпсън беше зад нея, вдясно. Имаше едно малко преддверие с два стола и масичка за кафе, и за разлика от останалата част на сградата, никакви саксии. Тези помещения бяха много по-студени от останалите. Симпсън направи знак на Харди да го последва.

Зад бюрото му имаше сейф, в който се влизаше и Харди изчака, докато Симпсън го отключи. После той отвори бюрото си, натисна някакви копчета вътре в чекмеджето и някакви други върху таблото до вратата на сейфа.

— Високи технологии — подхвърли Харди.

Симпсън се извърна наполовина.

— Е, нали с това се занимаваме. Трябва да сме на нужното ниво.

Вратата се отвори навътре. Харди си представяше куп чекмеджета, пълни с касетки, но пред очите му отново се разкриха внушителен брой копчета и лампички — още от достиженията на техниката. Симпсън седна пред една конзола, представляваща безбройно много светещи диоди и три компютърни терминала.

— Какъв е номерът ви, там, в лявата колонка, на обаждането, което искате?

Харди, който все още носеше разпечатката, отвори на страницата. Прочете шестцифрения номер и Симпсън го вкара в компютъра. Изчакаха за секунда, после се чу изщракване.

— Имате късмет — каза Симпсън. — Тези данни автоматично са щели да се изтрият след два дни.

— Можете ли да направите така, че да не се изтрият?

— Разбира се, не се притеснявайте. — Той натисна няколко копчета. — Добре. Готов ли сте?

 

 

Харди се изненада от звука на гласа на Оуен Неш — някак си не чак толкова властен, колкото си го бе представял — дрезгав, но съзнателно смекчен, помисли си Харди, като че говореше на дете.

— Знам, че ми се сърдиш — каза той, — но не ми затваряй, моля те.

Продължителна пауза. Дигиталното възпроизвеждане на звука беше страхотно — Харди можеше да чуе как дишането на Селин се ускорява.

— Добре — отговори тя безразлично. — Няма да ти затворя.

— Трябва да се видим — продължи Неш. — Трябва да поговорим за това.

— Не. Не искам да те виждам за това. Искам те обратно…

— Това е неизбежно, Селин. Ще стане.

Задъхана тишина.

— Не може, татко, просто не може. Ами аз?

— Ти ще се оправиш, скъпа. Аз още те обичам.

— Не ме обичаш.

Сега беше ред на Оуен да замълчи.

— Винаги ще те обичам, съкровище. Просто не можем да продължаваме… по начина, по който го правехме. Промених се. Различно е…

— Заради нея.

— Не, не е само заради нея. Заради мен. Може би, тя ме накара да го прозра, но промяната си е моя, решението си е мое…

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Селин…

— Няма, татко, тя не може да го направи, не може да те има…

— Не е заради нея — повтори той, — а заради мен. Аз взех решението.

— Ще те накарам да размислиш. Знам, че мога — изведнъж последва дълбок недвусмислен звук. Беше достатъчно необичайно и Симпсън се обърна да погледне към Харди. — Знаеш, че мога.

Неш не отговори веднага. Когато го направи, гласът му се беше превърнал в шепот, сякаш се изтръгваше от дълбините на сърцето му.

— Не, вече не можеш, Селин. С това е свършено. Край. Малко оставаше да съсипе живота и на двама ни. Не може повече да продължава…

Пронизителен смях.

— Предполагам, че няма да се виждаш повече с мен, със собствената си дъщеря.

— Ще се виждаме, Селин. Когато поискаш. Само че не по този начин…

— Искам още един шанс, татко.

— Не…

Почти го изкрещя, въпреки че не повиши тон. После отново потрепващия глас:

— Моля те. Моля те, татко, просто трябва да те видя.

— Това няма… — започна Неш.

— Ако не стане, ще престана. Обещавам.

Примирено:

— Кога?

— Когато искаш. Когато искаш.

Последна пауза, после гласът на Неш, плътен:

— Ще ти се обадя.

 

 

Обаждането на Джеф Елиът беше записано на телефонния му секретар в кабинета, когато Харди се прибра. Селин може и да е била в Санта Круз по някое време, но нито Лен, нито Карл, нито майката на Карл можели да потвърдят, че е била там в събота, тъй като, независимо от онова, което били казали или намекнали на Глицки, те самите не са си били у дома.

Помощник областният прокурор, който се занимаваше със сексуалните престъпления, беше жена на име Алисън Крулевски. Харди я познаваше бегло, но предполагаше, че тя вече е чула за него.

— Имам само един бърз въпрос от общ характер, ако не възразявате.

Тя се замисли за миг. Като повечето от служителите в прокуратурата, не беше склонна да прави услуги, които можеха да навредят на обвинението. А дори и да беше, самата ситуация — Харди, който й се обаждаше по такъв начин в неделя следобед — явно я бе подразнила.

— Да чуем първо въпроса — отвърна тя, — после ще ви кажа дали мога да отговоря на него или не.

— Искам да разбера какви са най-често срещаните прояви при кръвосмешение между баща и дъщеря?

— Е, това наистина е доста общо. Мога да ви отговоря. Какво по-точно искате да знаете?

— Всичко, което мога, но по-специално, когато жертвата порасне, има ли вероятност да прави нещо по-различно от останалите жени, които не са преживели подобно нещо?

— Не когато, а ако порасне, искате да кажете. Самоубийството е на първо място в списъка — Харди я остави да помисли. — Вероятно връзките й с мъже ще са отвратителни. Тя ще позволи, ще допусне съпругът й да издевателства над собствената й дъщеря. Това, ако иска съпруг.

— Не се ли омъжват често?

— О, не, не чак толкова. Искам да кажа, това е прекалено обобщено. Всеки случай е различен. Ситуацията е просто толкова всеобхватна и ужасяваща — може да се омъжат пет пъти, ако намерят така наречената подходяща комбинация — някой, който да ги малтретира и да ги глези като малки деца. Страхотно фиаско.

Харди се съгласи, но тя не му казваше нищо, което да му е от полза.

— Ами в поведението?

— Какво за него?

— Някакви типични прояви, които могат да се очакват да се видят?

— Имате предвид жертвата или бащата?

— И двамата, предполагам.

— Ами, има известни доказателства, че ако бащата не започне да контактува незабавно, естествено с жертвата в първите години на живота й, съществува по-голяма вероятност да изпита сексуално влечение към нея. Ако никога не е сменял пелени, никога не я е държал, докато се оригне и т.н., табуто на кръвосмешението не се задейства. — Като че ли го оправдаваше. — Хей, това е съвсем нова теория и е доста недоказана. При жените поне разполагаме с повече информация.

— Те какво правят?

— Ами, изненадващо голям брой от тях се опитват да изгорят къщите си. Явно никой не знае защо, освен някои явно символистични неща, но палежите са често срещано явление.

Харди почувства как космите по ръцете му настръхват.

Крулевски продължи:

— И после, разбира се, идва проституцията, това вече се знае.

— Всички ли стават проститутки?

— Не, не. Не всички влизат в бранша — въпреки, че разбира се, доста го правят, — но повечето имат отделни опити. Мнението им за самите тях е толкова ниско, че изобщо не се чувстват привлекателни. Въпреки това знаят, че мъжете ги желаят, татко ги е пожелал и могат да излеят враждебността си, като ги накарат да си плащат. Всичко става доста усукано.

— Наистина.

— Предполагам, че има и жени, които не реагират толкова зле. Но почти винаги се натъкваш на подобна деформация, използването на секса за нещо друго, като заместител на любовта.

 

 

Стомахът на Харди се беше свил на топка. Той седеше на бюрото си със скръстени на гърдите ръце. Навън вятърът беше стихнал и облаците бяха започнали да се разкъсват.

Разполагаше с всички доказателства, от които се нуждаеше самия той. Но проблемът, който бе съпътствал убийството на Оуен Неш от самото начало, си оставаше: липсваха веществени доказателства.

В разговора на Селин с баща й, провокативен и изобличаващ, както се беше оказало, изобщо не се споменаваше дата, дори не се споменаваше и „Елоиз“. Също така не се споменаваше и Мей, но Селин можеше да го оспори напълно правдоподобно, като каже, че просто се е объркала за деня, в който е разговаряла с баща си за срещата им с Мей на яхтата. Говорила първо с него в кабинета му, после пак се чули по-нататък през седмицата — твърдеше, че той й се обаждал, нали така? — просто беше объркала двете обаждания.

Това, че хората от Санта Круз ги нямаше, не означаваше непременно, че тя не е била там. Означаваше, че алибито й е слабо — почти несъмнено фалшиво, — но това, само по себе си, не доказваше, че е била на „Елоиз“ в събота.

Сети се и за нещо друго. Спомни си, че Селин му бе казала, че е станала член на „Силни тела“ само преди шест месеца — с други думи, от времето, когато е престанала да тренира на „Елоиз“, когато Оуен беше започнал редовно да се вижда с Мей. По всяка вероятност лентите за глава на яхтата — към които Мей никога не бе имала претенции — бяха на Селин. Както и ръкавиците за вдигане на тежести, чифт, от които, без съмнение, е сложила, когато е стреляла с „Беретата“ на Мей.

Както и с Анди Фаулър и Мей Шин преди това, нямаше никакво явно веществено доказателство, което да свързва Селин Неш с убийството на нейния баща.

Беше се оказал прав, въпреки, че задоволството му от факта не беше кой знае колко голямо — Оуен Неш бе убит от ревнива жена. Но жената се бе оказала собствената му дъщеря. И ако той беше издевателствал сексуално над собствената си дъщеря от — предположи той — околосветското им пътешествие заедно, когато тя е била на шест години или дори от още по-рано, със сигурност си беше заслужил наказанието, което му бе наложила. Знаеше, че го е направила и сега вече знаеше защо. По-точно, знаеше, че тя го е направила, защото знаеше защо.

Помисли си за своята осиновена малка дъщеря, после се опита да си представи огромните физически и психологически поражения, които сексуалният тормоз на Оуен Неш беше нанесъл върху собствената му дъщеря и изведнъж откри, че е изгубил всякакво желание да види Селин наказана — беше наказана достатъчно, нали? Никога нямаше да може да се отърси от срамното клеймо, никога нямаше да може да избяга от болката.

Дълбоко в себе си Харди дори не я винеше.

Но и да не беше воден от мисълта за възмездие, той все пак трябваше да докаже истината, за да оневини Анди Фаулър и Селин не беше човек, който трябваше да подценява. По-рано тази сутрин бе отпратил Франи и Ребека и сам се беше смял на себе си, затова, че смяташе, че Селин може да бъде опасна. Сега беше щастлив, че го е направил.

Тя беше застреляла баща си. И без да й трепне окото, бе направила всичко възможно да лепне фалшивото обвинение на Мей Шин. От галерията ежедневно беше наблюдавала как примката бавно се затяга около врата на Анди Фаулър, след като някогашната му видна кариера бе напълно съсипана. Явно беше готова да разруши брака му, за да не я надуши.

Харди все още трябваше да защитава Анди Фаулър.

Процесът щеше да продължи. Пулиъс нямаше да се откаже сега. И без неоспоримо доказателство, обвиненията на Харди към Селин на този етап щяха да бъдат сметнати за поредица съдебни дивотии — и накрая можеше наистина да си издейства отдавна обещаната от Чоморо присъда за обида към съда.

 

 

— Ключът е единствената ми надежда, Ейб. Ключът трябва да е у нея.

Глицки го беше изслушал внимателно. Прекъсна го само преди десетина секунди, ядосан от намесата на Харди, след като не му стана особено приятно да чуе, че алибито на Селин — онова, което той беше проверил — е подозрително.

— Сега пък Селин? — попита той. — Лошо, че Неш не е имал куче. След процеса на Селин можехме да обвиним кучето.

— Стига, Ейб, проверил съм всичко вместо теб. Имаме нужда от заповед за обиск. Ако ключът е у нея, ако е в дома й…

Глицки го прекъсна.

— Голяма работа.

— Доказва, че е могла да се качи на „Елоиз“ в четвъртък сутринта.

— Доказва, че може да го е направила. Моля те, този път, остави ме на мира, Диз. Не доказва нищо. Просто нова версия. Знаеш как ще погледнат на нея.

— Точно затова ни трябва веществено доказателство. Ключът. С моите показания…

— Ако някой ти повярва.

— Защо да не повярват?

— Защото, приятелю мой, е в твой интерес да съчиниш нещо от сорта. Като това, че пистолетът не бил там, когато си погледнал в сряда вечерта.

— Не беше там, Ейб.

— Не казвам, че е бил. Проблемът, както винаги, е в доказателствата. И аз ти казвам как ще изглежда. Можеш ли да се сетиш за някой съдия в града, който би издал заповед за обиск въз основа на това?

Харди замълча.

— Добре, дори в цяла Америка?

— Добре, добре, разбирам, Ейб. Но ти казвам, че Селин го е убила. И ти казвам защо. Какво да направя сега? Няма начин Анди Фаулър да бъде осъден за това.

— Не ми е приятно да ти го казвам, стари ми друже, но ти сам питаш за мнението ми — ще бъде, освен ако ти не го отървеш.