Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (35)

35

Купуваше си диетична „Кола“ от кафето, когато един от колегите му, който работеше през две врати, Константино, провря глава през вратата.

— Харди, върви при Драйсдейл — каза той.

Беше три без пет. Драйсдейл бе получил сведения от една от връзките си в KRON и сега Пулиъс, самият Крис Лок и една трета от останалия персонал се бяха събрали пред телевизионния екран. Харди се провря през вратата, като си спомни други подобни събирания — денят, когато Дан Уайт беше убил Хейвъри Милк и май и Москоун в кметството, опита за покушение върху Рейгън. Почуди се кой ли е бил застрелян.

Някой се провикна.

— Добре, добре, почва, увеличете го — стаята утихна, чуваше се само гласът на водещия, който говореше за изключителното развитие на делото по убийството на Оуен Неш и миг по-късно на екрана, пред цял куп микрофони, изникна Дейвид Фримън, с Мей Шин до него.

— Плаща на децата или на бащата. Всичко е нагласено. — Пулиъс не можеше да повярва или се преструваше, че не може.

— Две деца? — Драйсдейл поклати глава. — Ами онова за голотиите? Не би могъл да си го измисли.

Лок мълчеше, стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Със сигурност ще мине — обади се Харди.

Всички се бяха разотишли. По ирония на съдбата стаята изглеждаше по-малка сега, когато бяха останали само четиримата.

Пулиъс:

— Как биха могли да са сигурни, че е било същия ден?

Драйсдейл взе топките си за бейзбол и започна да жонглира.

— Би ли престанал, ако обичаш!

Раздразнението беше от страна на Елизабет Пулиъс. Харди нямаше нищо против да го види и си помисли, че си го е заслужила. Това беше, в края на краищата, нейното дело.

— Съжалявам — извини се Драйсдейл. Хвана топките и ги стисна всичките в едната си ръка. — Мисля, че доста добре са се застраховали. Било е в деня, когато са си пристигнали от Европа, току-що са били слезли от самолета. Доказателството е доста солидно.

— Може да си е чисто и просто лъжа. Той им плаща…

— Доста рисковано. Кръстосаният разпит ще ги довърши, и Фримън го знае.

— Искам да ги разпитам.

— Не се и съмнявам — отвърна Драйсдейл.

Тя стоеше обута с ниски обувки пред бюрото му. Продължаваше да гледа към гърба на Лок, но той не се обърна. Фримън не си беше хабил патроните за тях, бе заковал направо Кристофър Лок. Лок беше областен прокурор, а не те. Доколкото се отнасяше до общественото мнение, Кристофър Лок — лично — бе оплескал нещата. Той, един чернокож, беше и расист. Той бе избрал жертвата. По етнически съображения. Истинска катастрофа.

— Мътните да го вземат! — каза Пулиъс.

Драйсдейл кимна.

— Да, мадам — отвърна той.

 

 

Когато Джеф Елиът откри в нотариата, че собственик на заложената като гаранция жилищна сграда е съдията от Върховния съд Андрю Фаулър, той бе повече от сигурен, че е ударил джакпота.

После, когато чу, че е пропуснал пресконференцията на Фримън — „Защо никой не ми се обади?“ — видя как всичко му се изплъзва.

Но в края на краищата, когато научи новината за излизането в пенсия на Фаулър, разбра, че си е осигурил материала на кариерата. Имаше един-единствен човек, който държеше в ръцете си отделните парчета на цялата история и това беше именно той.

 

 

За Глицки това означаваше нещо съвсем друго — арестувал бе не когото трябва, а убиецът още се разхождаше на свобода. Беше в кабинета на лейтенанта си, Франк Батист, минаваше пет и дъвчеше леда, останал на дъното на пластмасовата чаша.

Въпреки, че единият беше с по-висок чин от другия, двамата мъже бяха приятели и знаеха, че политически игри, извън контрола както на единия, така и на другия, бяха продиктували повишението на Батист — все още се смятаха повече за партньори, отколкото за нещо друго.

— Имаш късмет, че върховните съдебни заседатели предявиха обвинение — каза Батист. — Това ще поохлади страстите.

— Но вероятно ще бъда даден под съд — Глицки намери място за чашата си върху претрупаното бюро на Батист. — Да видим, неправилен арест, полова дискриминация, расова дискриминация… Може би е по-добре още сега да ти предам значката си — не беше смешно, но и двамата се усмихнаха. Проява на чувство за хумор между полицаи. — Може би Лок няма да го оттегли.

Батист го погледна сериозно.

— Утре ще се разбере.

— Децата може и да бъркат.

— Можеше и мир да има по земята.

— Знаеш ли, Франк, голяма утеха си за неспокойната ми душа.

— Опитвам се — Батист си бе вдигнал краката върху бюрото, на коленете си държеше подложка за писане. Започна да си драска. — Е, как смяташ, да не би да се окаже идеалното престъпление? Аз лично мисля, че няма, защото имам предчувствие, че този не ще да се отърве. Не би ли могъл някой друг да го е направил?

— Възможно е. Никой не се вместваше и наполовина толкова добре, колкото Шин. — Глицки каза на лейтенанта си, че ще хвърли още един поглед върху деловата страна, г-н „Силикон Вали“, някой друг, който би имал полза, но доказателствата били оскъдни и нямало кой друг да бъде, след като не била Шин. Той запрати още лед в устата си и го сдъвка. — Знаеш ли, за пръв път си помислих, че може да имам случай с, нали се сещаш, свидетели, които вече не са в затвора, евентуално мотив, различен от липса на въображение.

— Може би догодина — отвърна Батист. — А междувременно все още имаме един много важен мъртвец.

 

 

Харди се обади на Селин, когато се върна от кабинета на Драйсдейл — каза си, че тя поне заслужава да бъде сред първите, които ще разберат, че убиецът на баща й още е на свобода.

Откри я в „Силни тела“, пак тренираше. След като й съобщи, за известно време в слушалката чуваше само шума наоколо — дънещата музика, инструментите за изтезания. Най-накрая тя го попита какво иска да каже.

— Искам да кажа, че алибито на Мей се потвърждава. Не е била на „Елоиз“ с баща ти.

— Но какво означава това?

— Означава, че не го е убила, Селин — изчака, без да я пришпорва, още една минута. — Селин?

Добре, помисли си, изпълни дълга си. Сега й кажи, че ще я държиш в течение за развитието на нещата и затваряй. Просто затвори, иди си у дома и изведи Франи.

— Е, какво ще правим сега? — попита го тихо Селин, шокът прозираше в гласа й. — Мога ли да те видя?

Не, зает съм. Какво ще кажеш да дойдеш утре в прокуратурата?

— Добре — отвърна той.

 

 

Срещнаха се в „Пери“ на „Юниън“, ресторант в класическия смисъл — хубава храна, големи напитки, предразполагаща атмосфера.

Въпреки че косата й още бе мокра, прибрана назад с тюркоазна на цвят лента, тя беше намерила време да се гримира. Но някак си. Харди откри, че физическото й присъствие не е чак толкова завладяващо, както преди. За пръв път я виждаше, от първата им среща, във вид, в който очертанията на тялото й — под торбестия морав пуловер и черните широки панталони — не се набиваха на очи. Благодарен беше за това.

Едва бе започнало да се смрачава, а мястото вече беше претъпкано. Тя стоеше близо до входа, който беше от страната на една малка уличка, с портокалов сок в ръка и разговаряше с някакъв мъж, горе-долу на възрастта на Харди, въпреки че беше по-висок, по-як и по-добре облечен. Когато Харди влезе, лицето й грейна, тя се запъти към него и го целуна бързо по устните. Хвана го за ръка и се извърна — мъжът вече се бе отправил към бара.

— Казах му, че приятелят ми всеки момент ще дойде, но нали знаеш как става по тези места. Сама жена е удобен прицел за всеки. — Не пускаше ръката му. — Ела, да видим дали ще можем да си намерим маса.

— Не мога да ям, Селин. Отивам си вкъщи.

Тя престана да го дърпа, но продължи да го държи за ръка.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама тук? Няма да оцелея и пет минути.

— О, ще оцелееш, стига да поискаш.

Друга страна от характера й, малко по-човешка, следа от чувство за хумор. Тя наистина имаше собствен живот, за който той нищо не знаеше.

Една двойка освободи масата си на две крачки от тях и Харди поведе Селин към нея. Сервитьорът се появи и той си поръча газирана вода. Можеше да усети топлината на бедрата й там, където се допираха до неговите.

— Винаги ли си сама? — попита я Харди. — Всеки път, когато те видя, си сама.

— Грешиш. Всеки път, когато ме видиш, съм с теб — тя се отдръпна от него. — Защо искаш да знаеш? Ти си женен.

— Да, женен съм — отвърна той. — Просто се чудех.

Тя го прие.

— Не се чуди. Това има ли нещо общо с баща ми?

Той опита, но не успя да намери някаква връзка.

— Не, мисля, че няма.

Селин се пресегна към портокаловия си сок, отпи и притисна чашата с две ръце в скута си.

— И аз бях омъжена, веднъж. Бях на двайсет и една, минавах през една от бунтарските си фази. Той беше музикант, добре свиреше. После издаде няколко албума. Хеви метъл, който сега наистина мразя. Мисля, че и тогава никак не ми харесваше, знам, че и на татко също.

— Баща ти разбираше ли се с него?

Тя се разсмя.

— Не. Татко го мразеше до мозъка на костите си.

— Затова ли се разделихте?

— Не, всъщност не. Беше скапаняк, предполагам, че съм го знаела през цялото време, но татко бе наел хора да го следят, докато беше на турне и се оказа, че изобщо не се държал като женен мъж. Така че — продължи тя, като присви рамене — анулирахме брака. Това е стара история, но ме отврати от мъжете за доста време. Плюс това, че бях богата. Знаеш ли, трудно е да намериш хора, на които да имаш доверие. Мъжете се опитват да те свалят, първо заради външността ти, после, ако открият, че имаш пари…

Газираната вода на Харди пристигна. Той я вдигна и се загледа през прозореца. Навън като че ли бе престанало да се смрачава.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Не знам точно. Че не е само свалянето по такива места. Искам да кажа, не си ли срещала някой в обикновения живот?

Селин поклати глава.

— Понякога, за малко. Но в обикновения ми живот винаги беше татко.

— Мисля, че оттук започнаха проблемите ни миналия път.

Тя се пресегна и отново го хвана за ръката.

— Няма да се караме повече. Не мога да обясня на другите как стояха нещата между мен и татко. Нормално беше да правим всичко заедно.

— Но той явно е имал личен живот, искам да кажа приятелки, а на теб, както изглежда, не ти е било позволено. Как може това да бъде честно? Как може да се живее така?

— Не знам как да го кажа или да го обясня, но беше нормално. Когато правиш нещата с татко, се чувстваш по определен начин. Попитай Кен.

— Не може да е същото. Той е женен, има си личен живот.

Тя го стисна по-силно за ръката.

— Аз си имам личен живот, Дизмъс, не се тревожи за мен.

— Мисля, че се тревожа — отвърна той. — Не знам защо, но наистина се тревожа.

— Знам — тя го пусна и прокара дланта си нагоре-надолу по бедрото му. — Вие сте много добър човек, г-н Харди. Иска ми се…

Не довърши онова, което беше тръгнала да казва. Нямаше нужда да го прави.

Те така и не стигнаха до споменаване на името на Мей Шин.

 

 

Харди се прибра у дома точно в седем. Ребека си беше легнала и спеше, една от постоянните им детегледачки беше във всекидневната и си говореше с Франи, а самата Франи беше облечена и готова за излизане.

Забави се вкъщи по-малко от пет минути. Искаше да надникне в стаята на Век и да нахрани рибите. Толкова.

Запътиха се към колата, паркирана на две пресечки надолу по „Клемънт“, хванати за ръце.

— Още ли сме скарани? — попита той.

— Не съм се карала с теб.

— Нито пък си се превъзнасяла по мен.

— Не бях съгласна с теб. Още не съм съгласна. Смятам, че работата ти отнема прекалено много от времето, и е заплаха за нас двамата и нашето семейство, не ми харесва да не ми казваш, какво правиш и къде ходиш.

— Трябва да се научиш да говориш открито, Франи. Да се изразяваш малко по-ясно.

— Не е смешно.

Изминаха останалата половин пресечка, без да си говорят.

— Значи, щом не можеш да го изкараш на шега, няма да ми кажеш нищо? — попита тя.

— Ще ти кажа.

Последният кавалер — отвори й вратата, после заобиколи от другата страна. Слънцето най-после бе залязло. Вдигна покрива на самурая, беше топло, въпреки че имаше полъх от океана.

— Кога?

— Кога какво?

— Кога ще кажеш нещо?

Харди се извърна назад. Поверителността явно не означаваше кой знае колко за Анди Фаулър. След като Джейн знаеше, тогава със сигурност и Чък Чък Бо-Бък беше посветен вече. А Харди никога не бе обещавал на Анди, че ще го запази в тайна. Беше го обещал единствено на себе си.

Беше го обещал единствено на себе си. Хареса му как звучеше.

Ето така се започваше. За подобни размисли явно всички ги биваше. Щом като веднъж си могъл да нарушиш обещанието, което си си дал, крачката до това да нарушиш обещанието, дадено на някой друг, изобщо не беше голяма. И то само, за да сложиш край на караницата.

Или пък можеше да изречеш някоя малка невинна лъжа, за да предотвратиш скандала в самото начало.

Всичко, което трябваше да направи, бе да издаде, да каже на Франи за Анди и щяха да прекарат една приятна и напълно заслужена вечер. Харди предположи, че почтеността му щеше да е съвсем леко накърнена — можеше да я възстанови през седмицата с няколко добри дела.

— Чули за Мей Шин днес? — попита я той. Още не беше, и Харди я уведоми за станалото.

Тя го изслуша и когато свърши, му каза, че било интересно, но нямало нищо общо със скарването им. Искал ли да й каже къде е бил снощи или не?

— Ходих да се срещна с един човек, който имаше правен проблем. Не мога да го дискутирам. Точка. Ако искаш да ми се сърдиш затова, сърди се.

Франи хапеше устната си, не толкова ядосана, помисли си той, колкото разтревожена.

— Ами останалото? — попита тя. — Допълнителните часове, прибирането вкъщи по тъмно, излизането посред нощ. Какво става с нас?

Между двете предни седалки в самурая имаше разстояние и той се пресегна към нея и я прегърна. Тя се притисна към него.

— Нищо не те заплашва — увери я той. — Работата ми не представлява заплаха за нас. Обичам те, Франи, разбра ли?

Тя кимна, с ръце около врата му. Пусна в ход резервното оръжие. Започна да плаче.

 

 

Когато се прибраха у дома, имаше обаждане от Кен Фарис. Джейн се извиняваше и Ейб Глицки се чудеше за линията, която прокуратурата щяла да поеме по случая.

Харди отиде в кабинета си, докато Франи откара детегледачката и започна да препрочита документацията по вече приключеното дело. Най-малкото приключено дотолкова, доколкото се отнасяше до Мей Шин.

Не знаеше какво щеше да предприеме прокуратурата, но си помисли, че той лично щеше да се върне отново към предварителните си изслушвания, да си заслужи нашивките, да спечели много дела и евентуално да се изкачи нагоре по стълбата до там, откъдето би могъл да се сдобие с няколко, падащи му се по право, убийства.

Нищо друго не можеше да направи. Не беше следовател. Знаеше, че Глицки, след погрешния арест, щеше да бъде безкрайно предпазлив. Не бе склонен да се забърква отново с Пулиъс. Франи беше права… Работеше прекалено много, не се забавляваше достатъчно. Превръщаше се в юрист, а ако това искаше, тогава по-добре беше да си намери работа като юрисконсулт, да изпраща сметки за по шейсет часа на седмица в продължение на пет или шест години и поне да натрупа пари, докато се рови в бумагите.

Беше оставил Селин в „Пери“ да си мисли какъв добър човек е. Реши, че може да е леко влюбена в него. Въпреки, че самият той знаеше, че се бе увлякъл по нея до определена степен и нямаше да продължи нататък. Беше направил избора си и не само, че щеше да го преживее, щеше да бъде щастлив от него.

Край, реши да затвори папката и да я прибере в шкафа до бюрото си. Подреди жълтите листове от личните си бележки в началото на разследването — първите му разговори с Кен Фарис, предположенията на Страут и т.н. — и ги постави най-отгоре на копието, което бе извадил от официалното досие.

В кабинета му беше тихо. Откъм спалнята се чуваше бълбукането на аквариума с рибки. Без всъщност да търси нещо конкретно, докато чакаше Франи да се прибере, той препрочете началните си бележки. Всичко му се стори толкова отдавна, толкова назад във времето.

Прелистваше страниците, полицейските доклади, разпитите на Глицки, часа на смъртта. Статиите на Елиът.

И изведнъж бълбукането от аквариума изчезна. В света му нямаше нищо друго, освен дразнещо, полупознато противоречие. Той обърна на една от първите статии на Джеф.

Кен Фарис му беше казал, че за последен път е видял Оуен Неш в петък по обяд, след обяд. Статията, цитираща Фарис като източник, гласеше, че Неш е бил видян от персонала в дома си за последен път в четвъртък вечерта.

Той отново погледна бележките си — петък около обяд, след обяд. Статията на Елиът — четвъртък вечер. Четвъртък вечер не беше петък по обяд.

Харди поклати глава, като разтърка очите си. За какво си мислеше? Фарис изобщо не приличаше на заподозрян в цялата тази работа. Той беше най-добрия приятел на Оуен Неш. Добре, всъщност той наследяваше компанията след смъртта на Оуен, това не беше…

Или беше?

Но единственото, което бе направил, бе да каже на Харди един ден, а на Джеф Елиът друг. Стресът от онези първи дни след смъртта на Неш без съмнение беше внесъл известен хаос в паметта му.

Но Фарис си падаше по подробностите.

Странно.

Той отново разтърси глава…

Франи стоеше на прага на кабинета. Не я бе чул да влиза, да затваря външната врата или да се приближава по коридора. Беше запалила лампата в спалнята и той не го беше забелязал.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Харди изплува от транса си, тръсна глава.

— Още от тази лудост — отвърна той.

— Мислех, че си приключил с нея.

Беше толкова мъчително, също като последния коняк — знаеш, че ако го изпиеш, ще те боли глава. Щеше, може би, да го спомене пред Глицки. Не беше негова работа.

— Приключих — отвърна той, като затвори папката. — Просто те чаках да се прибереш.