Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (17)

17

Минаваше пет, но вчера, след ходенето до брега, Харди се беше прибрал направо вкъщи, така че днес, след посещението си при Фарис, се чувстваше длъжен да се разпише обратно в службата си, место да си отиде директно у дома. Той паркира под магистралата и се спря за миг, за да се полюбува на огромната дупка в земята, която в момента, след едногодишни политически борби, представляваше началото на новия щатски затвор.

Както и всичко останало в управлението на Сан Франциско, решението за построяването на по-голям щатски затвор беше взето след справедливи и широкообхватни дебати относно другите нужди, за които отпуснатите пари биха могли — в един по-съвършен свят — да се използват. Въпреки, че електоратът бе одобрил ограничителните мерки, които щяха да осигурят средствата, контролните органи първоначално бяха склонни да вложат парите в закупуването на електронни белезници за наблюдение на затворниците — винаги, когато се сетеше за това, Харди без да иска започваше да се смее — и да използват останалото за изследвания в областта на СПИН. Този високохуманен план бе обсъждан от кмета, контролните органи и всевъзможни инстанции в продължение на единайсет месеца. Най-накрая, под заплахата от оставка на шефа на полицията Дан Ригби и областния шериф Хърбърт Монтоя, бе одобрен затвора.

Харди се загледа надолу към дупката, докато последните от работниците привършваха за деня. Представи си петима бандити в стар форд да се носят към някой строителен обект, за да застрелят всеки, който евентуално се мотае наоколо и петимата с видеоконтролирани електронни гривни на китките, които да ги предпазват от извършването на престъпления, защото, нали разбирате, ако ченгетата знаят местонахождението ти през цялото време, това би било все едно да си в затвора, нали?

Първия път, когато я беше видял, по лицето й се стичаше размазан грим, а косата й стърчеше на всички посоки, така че Харди не можа веднага да познае Селин Неш, щом тя излезе от „Съдебна медицина“, на петнайсетина метра разстояние, вляво от него.

Изрусената коса — или беше естествено руса? — гъста и сресана назад, стигаше малко под раменете й и изглеждаше така, сякаш бе професионално направена преди десетина минути. Носеше синьо-зеленикаво боди, което изчезваше в чифт маркови джинси, пристегнати на талията с червен шал. Докато наблюдаваше как тялото се приближава отстрани към него, той почти неестествено усети същността му, завладяващото присъствие на великолепна самка — почти котешките движения, поклащането на хълбоците и полюшването на гърдите. Престана да диша.

После тя се извърна към него и той я позна.

— Г-це Неш?

Беше още на три-четири метра, когато спря. Харди се представи отново, приближавайки се към нея.

— Съжалявам — каза тя, — имаше толкова много… — не се доизказа. — От експертизата ли сте?

Харди обясни връзката си, че ще поеме делото, когато то стигне до областната прокуратура.

— Току-що се връщам от Кен Фарис. Каза ми, че може да сте тук. Доста е съсипан.

— Представям си.

Очите й бяха светло сини, почти сиви. Помисли си, че със същия успех можеше и да е невидим — очите гледаха през него, после се спряха отново върху му, чакаха.

— Съжалявам за баща ви — наистина го мислеше.

Селин кимна, без да му обръща внимание или просто беше погълната от себе си.

— Е, задържам ви — Харди отстъпи и тя го докосна по ръкава на сакото, като остави ръката си да лежи там, миг по-късно погледът й последва пръстите.

— Извинете — промълви тя. — Все това спазване на благоприличието.

Ръката й беше оковала неговата — усещаше я през ръкава на сакото си, имаше стоманена хватка. Улови погледа й, все още сдържан, лицето й — маска. Почуди се дали не е изпаднала в състояние на шок.

— Добре ли сте?

Тя си пое дълбоко въздух, после явно осъзна, че го стиска за ръката. Деколтето на бодито пламна. Тя пусна Харди и вдигна длан към врата си, смутена.

— Това е една от най-големите травми, смъртта на родител — каза. — Предполагам, че просто не съм подготвена.

— Лошото е, че никога не сме подготвени — отвърна Харди.

— Правя разни неща… не знам защо — като пусна шията си, тя плъзна ръка надолу по гърдите си. Деколтето й още беше зачервено. Сякаш върша всичко насън, разбирате ли? Правя, каквото трябва да се направи, но всичко останало, което става вътре в мен…

— Искате ли да си починете? Да се качим в кантората ми? Или да отидем да пийнем по нещо някъде?

— Не пия, но би било чудесно, ако…

— Тогава можем да отидем в кантората ми.

— Не, вие тръгвайте. Аз просто ще… добре, да идем до някой бар, благодаря. Малко компания няма да ми навреди.

 

 

При тези обстоятелства изборът на „Лу Гърка“ едва ли щеше да бъде подходящ.

Седяха на високи столчета около малки маси отпред до прозорците на „Софи“, заведение, което след осем се превръщаше в ресторант за млади тузари. Но беше на две пресечки от Палатата и ако искаш на спокойствие да изпиеш по едно, местенцето, преди сцената да се е оживила, не беше лошо.

Селин носеше скъпи италиански сандали на босо. Тя кръстоса крака върху високия стол, демонстрирайки педикюра си, ноктите на краката й бяха бледорозови, кожата между глезена и джинсите с меден оттенък — топла и гладка. Гледаше как Харди отпива първата глътка от ирландското си уиски.

По пътя за насам, в топлия сумрак, Селин отново го бе хванала за ръка. Не си бяха разменили и десетина приказки. Сега тя каза:

— Благодаря ви.

— За какво?

— За това, че ми отделихте от времето си.

Не знаеше какво да отговори. Вдигна чашата си, чукна я в нейната газирана вода и я поднесе към устните си. Беше му трудно да повярва, че само преди два дни е бил до тази жена и не е изпитал нищо. Беше съвсем сигурен, че тя не го правеше нарочно, но местата, където се показваше кожата й — при краката, от бодито над гърдите й, ръцете и шията й — се набиваха на очи. Защо пък не? Денят беше зноен. Почти му се прииска и той да можеше да седи тук по фланелка с къси ръкави, вместо с риза и вратовръзка. Харди метна сакото си на един от столовете до масата.

— Имам време — каза той най-накрая.

— Изглежда, че това е единственото, което ми остана.

— Трудно е, нали?

Очите й срещнаха неговите.

— Както казах и преди — това е най-трудното. Онова, което става вътре…

— Знам — отвърна той. Не можеше да каже точно защо, но Харди откри, че й разказва как, след като синът му Майкъл се пребил, падайки от детското си креватче, той решил, че ще бъде силен и ще го преодолее, по начина, по който зрелите хора се справяли с нещата, нали така?

— Не се получи?

— О, успях в продължение на близо два месеца. Ходех на работа, връщах се вкъщи, ядях, пиех, събуждах се и отново започвах — Харди замълча, потънал в спомени. — Не сте омъжена, нали?

— Не. Бях веднъж.

— Не знам дали е по-добре или не е да имаш някого. Това ни накара да се разделим с жена ми.

Дълго време Селин не каза нищо. Музиката в „Софи“ се промени или пък на Харди чак сега му направи впечатление, че има музика — някакво компютърно парче, от онези, които ненавиждаше. Слънцето почти бе залязло, огряваше покривите на по-високите сгради на север по Маркет стрийт и няколкото по-нагоре по „Ноб Хил“.

— Почти ми се иска да имаше с кого да се разделя — каза тя накрая. — Да си го изкарам на някой друг. Но татко беше единственото ми семейство, така че сега какво? — вдигна чашата си, но тя се оказа празна. — Дали да не пийна нещо вече? Нещо с джин?

На бара Харди си поръча второ „Бушмилс“, а на Селин — „Бомбай“ с лед. Барманът сипа три и половина пъти с дозатора, солидно питие, почти двойно. Харди му остави десетачка и го помоли да отнеме малко звука на тонколоните.

Селин отпи от джина и направи гримаса.

— Не съм пила от няколко години — отвърна тя. — На татко не му харесваше много да пия.

— Не му е харесвало много да пиеш или не му е харесвало да пиеш много?

Тя се усмихна, едва-едва, но това вече беше нещо.

— И двете, предполагам — очите й отново се спряха върху него. — Понякога губех контрол. Но човек не можеше да губи контрол, ако бе близо до татко.

— Защо?

— Защото, ако дъщерята на Оуен Неш не може да се контролира, това означава, че и той не може да я контролира — тя отпи още една глътка джин и този път го преглътна спокойно. — А става ли дума за Оуен Неш, то той трябва да владее положението.

— Такъв ли беше?

— Господи, какви ги говоря? Обичах баща си. Просто ми липсва. Толкова съм му сърдита.

— Нормално е — отвърна Харди. — Случва се.

— Той беше просто толкова… искам да кажа, аз също бях единственото му семейство, така че логично бе да иска да бъда точно негово копие.

— Гледал е на теб като на свое копие?

Тя поклати глава, доста по-отривисто.

— Не, не точно, знаеш какво искам да кажа — тя сложи ръка върху неговата. — Искаше най-доброто за мен… винаги.

— И това се е превърнало в товар?

— Понякога — призна тя. Отпи от чашата си. — Съжалявам. Не трябваше да се размеквам толкова.

Харди откри, че сега той слага ръката си върху нейната.

— Селин, виж. Веднъж поне човек трябва да си позволи да се размекне. Трябва да го оставяш да се излива от време на време или всичко ще избие изведнъж, а ти не искаш това да стане, нали?

— Но не беше чак такъв товар. Ако се вземе предвид всичко добро, което дължа на това, сериозно. Има неща, които никога не бих направила без татко.

— Вярвам ти.

Тя поклати глава.

— Просто винаги беше толкова суров. Дори и когато беше добър, бе суров. Той довеждаше хората до крайности — изненадана съм, че Кен Фарис не ви е обяснил. Искам да кажа, погледнете ни нас двамата, ние сме идеален пример. Но си заслужаваше, заради онова, което човек получаваше.

— А именно?

Тя отдръпна ръката си и Харди си помисли, че я е обидил.

— Главното беше да си близо до него. До него ли си, чувстваш се по-жив от всякога.

Харди разклати питието на дъното на чашата си. Навън вече съвсем се беше смрачило. Още няколко души бяха дошли в „Софи“.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля си, че точно сега ти е позволено да изпитваш известна доза смесени чувства. Не бих се притеснявал за това.

Селин отново постави ръката си върху тази на Харди.

— Съжалявам, но мисля, че джинът вече ме хвана.

— Искаш ли един евтин съвет? Иди си вземи една бутилка, намери някого, с когото можеш да си поговориш и изпий половината. Няма нищо по-естествено от това да си ядосан на някой близък, когато той умре.

— Не мога да говоря с никого — каза тя. — Не и за татко.

— С мен вече говориш от половин час за него.

Тя стисна ръката му за последно, после я пусна.

— Ти си прокурор. Не те касае лично. Не е същото.

— Касае ме достатъчно. Това е работата ми, делото ми.

— Точно така, едно дело.

— Не е само това, Селин. Някой е убил баща ти.

— И може да съм била аз, нали?

— Не ставай глупава.

— Разследвате убийство, а сега ти ме накара да ти кажа, че съм му ядосана…

— Селин…

— Е, бях в Санта Круз през цялата събота и неделя. Бях в една къща с трима мои приятели. Не бих могла да съм тук…

Харди се изправи и се приближи до нея, притисна главата й здраво към себе си. Джинът я беше хванал, паниката се бе надигнала, когато алкохолът я бе накарал да се отпусне.

— Престани — прошепна той. — Престани.

Усети как дишането й се успокоява. Една гола ръка обгърна рамото му и го притисна, привлече го надолу към нея. Измина секунда. Пет. Прегръдката й се отпусна и Селин се отдръпна. Синкавосивите й очи се бяха насълзили.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съм объркана.

— Всичко е наред — отвърна Харди. — Хайде да се махаме оттук. — Селин послушно изчака до вратата, докато той си вземе сакото и я хване за ръка. Излязоха в топлата ранна вечер.

 

 

По пътя обратно към Палатата тя му разказа за съботната уговорка относно „Елоиз“ на Оуен с Мей Шин.

— Знам — каза Харди. — Разследваме го. — Помисли си дали да й каже за онова, което бяха открили на борда, но разследването не беше приключило, и това можеше да почака. Всичко, от което Селин се нуждаеше, беше малко разбиране и малко време, за да свикне с мисълта, че баща й е бил убит. Харди не смяташе, че разкритията по разследването ще допринесат с нещо за душевното й равновесие.

Стигнаха до колата й — сребристо BMW 350 инжекцион — и тя бързо прегърна Харди, извини се за „сцената“. Каза му, че е добър човек, после се качи в колата си и го остави с лек мирис на джин, спомена от нейното тяло, притиснато до неговото и усещането, че, без да иска, е извършил нещо ужасно лошо.

 

 

Ядяха пица в помещението за репортери на третия етаж на съдебната палата, на същия, на който бяха разположени и канторите на областните прокурори.

Стаята, подобаваща на уважението, което полицията питаеше към средството за масова информация наречено печат, не беше кой знае какво. Имаше една зелена дъска, на която се отбелязваха нарастващия брой убийства в Сан Франциско, доста за тази година (шейсет и осем). Информационно табло, покрито с три пръста коледни картички, които момчетата от пресата бяха получили от приятелите си в сградата, както и от ареста, където на някои от тях им се бе налагало да отсядат. Плотовете на трите бюра, взети заедно, не можеха да се сравнят с дъбовото бюро на Кен Фарис в Южен Сан Франциско. Имаше също и един старомоден ученически чин. На него седеше Джеф Елиът.

Пицата не беше лоша. Аншоа, луканка, наденица и гъби. Кас Уейнбърг, привлекателна лесбийка, наближаваща трийсетте, я беше поръчала. Тя работеше за „Бей Гардиън“ и понеже имала среща късно тази вечер и нямало къде да ходи, решила да донесе една голяма и да си полафи, с който там евентуално виси още в „пресцентъра“. Второто „голямо“ бюро беше окупирано от Оскар Франко, репортер на испаноезичния „Ла Ора“. Освен това тук беше и Джим Бланчърд от оукландския „Трибюн“, който през последните осемнайсет месеца се тревожеше непрекъснато за завършека на кариерата си, ако вестникът му фалира.

— Моята версия е — казваше той, — че този Елиът тук, сам е оправил онзи тип. Иначе как би се добрал до толкова добър материал?

Кас подхвана.

— Бил си ветроходец, нали? Не ми ли го каза сам? В колежа.

— Бил е — намеси се Бланчърд. — В колежа, в Голямото езеро.

Вярно беше. Преди да го пипне дисеминираната склероза, Елиът бе обичал да плава, да прекарва летата си под платна. Отразяваше Купата на Америка за гимназиалния си вестник, като специален пратеник.

— Не в Голямото езеро, а на Голямото езеро, как вониш на аншоа само — отвърна той.

— „Във“, „на“, няма значение. Открива къде си държи Неш яхтата, добира се до палубата и му светява маслото.

— После скачам зад борда и давам собственоръчно ръката на акулата.

Бланчърд налапа парче пица.

— Точно. За това обаче трябва да ти стиска.

Кас разсъждаваше дълбокомислено:

— Всичко е възможно. Днес хората биха направили какво ли не, за да се прочуят.

Джеф беше на седмото небе. Готов да преглътне всичките им подигравки. Вече бе един от тях.

Оскар Франко обиколи стаята с дебнещите си очи.

— От колко време сте в занаята, момчета, и никой да не забележи наистина голямата новина за днес? Единствено аз.

Кас погледна към Бланчърд.

— Това беше най-дългото изречение, което някога е казвал, нали?

— Смей се — отвърна Франко. — Голямата новина е от отдел двайсет и седем във връзка с измамата по делото Чарлс Хендрикс. Фаулър е отхвърлил делото.

— О, Боже! — Бланчърд седна изправен.

— Този човек е голяма работа — заяви Кас.

— Какво? — Джеф Елиът не обичаше да пропуска голяма новина, независимо чия беше. — Съдия Фаулър ли? Какво е направил?

Оскар му обясни. Кас и Бланчърд стояха и слушаха известно време, после и двамата го помолиха да говори по-бавно и да започне отново, за да могат да си водят бележки. Оуен Неш беше хубав материал, но това нещо с Фаулър можеше да се окаже началото на една продължителна война.

Все още го обсъждаха, когато Джеф видя ченгето — Глицки, така май се казваше — което беше в моргата онази вечер, да се запътва към асансьорите. Той остави пицата си на малкия чин, грабна патериците си и каза, че трябва да върви. Надяваше се, че ще успее да го хване, преди асансьорът да е дошъл на третия етаж.

 

 

На първо място, Глицки не беше особено щастлив, дето трябваше да стои до късно в петък вечерта, за да арестува някого за убийство, да напише рапорт относно разговора му със задържаната, причините за ареста, след като нямаше дори следа от обвинение. Но това не беше всичко, бе свършил и бе дръпнал кепенците в осем часа, като мислеше, че все още има шанс да излязат и да прекара една приятна вечер с Фло, ала когато слезе до колата си, откри, че ремонтирана наскоро или не, тя не иска да запали.

— Полицай — а сега пък и този репортер.

Асансьорите не поставяха рекорди по бързина, а температурата в коридора беше над трийсет градуса.

Елиът застана точно до него.

— Извинете, полицай — повтори той.

Глицки го поправи:

— Сержант. Да не би да изглеждам облечен с униформа?

— Извинете, сержант. Срещнахме се снощи за кратко — Джеф отново се представи. — В моргата. Оуен Неш.

— Точно така.

Елиът продължи.

— Е, намираме се на третия етаж. Реших, че може да сте били при прокурора, във връзка с някакви нови разкрития.

Единственият работещ вечерно време асансьор пристигна с кратко „дзън“. Глицки влезе и Елиът се залепи за него.

— Прекарах час и половина горе в писане на рапорт.

— Значи е станало нещо?

Джеф си помисли, че мъжът беше доста страшничък.

— Все става по нещо — отвърна той. — Точно затова има време — за да не става всичко наведнъж.

Вратите на асансьора се затвориха — най-накрая.

— Що се отнася до третия етаж — намръщи се Ейб, — там дават ключовете от служебните коли, но шибаният му плимут пак ме изостави, а всички останали коли са взети вече за празниците, така че, майка му стара, ще трябва да се возя с такси до вкъщи — Елиът не го знаеше, но Глицки псуваше горе-долу толкова често, колкото и се смееше на глас, може би два пъти годишно.

— Къде живеете? — Джеф не пропускаше представила му се възможност и въпреки, че бе имал намерение да се отбие пак в редакцията, добави: — И аз си отивам, мога да ви хвърля.

Глицки отвърна, че живеел в предградието „Лейк“. Джеф леко послъга, като каза, че му е точно на път. Сержантът се поотпусна малко.

— Би било чудесно. Къде сте паркирали?

Бяха стигнали до партера и вратата се отвори, отвън за добре дошли ги лъхна струя хладен въздух.

— Първият автомат отзад.

— Късметлия — отвърна Ейб.

Джеф се усмихна победоносно.

— Не — отвърна той. — Инвалид.

 

 

Освен зеленикавата приглушена светлина от аквариума с рибите, всички останали лампи бяха изгасени. Прозорецът на спалнята, обърнат към източния хоризонт на града, беше широко отворен, но въздухът не потрепваше.

Жената на Харди се бе долепила с гръб към него и той бе вътре в нея, притиснал я през кръста към себе си. И двамата се потяха от доста време вече насам, Харди се мъчеше да докаже нещо.

— Диз.

Той й изшътка, като се опитваше да не й обръща внимание, за да не разваля собствената си магия. Беше започнал със затворени очи, тя се бе притиснала към него, усетила отчуждението му след мълчаливата вечеря, мрачната атмосфера във всекидневната.

— Диз.

Не искаше да я слуша и зарови уста отзад във врата й, под косата. Когато отвори очи, на оскъдното осветление можеше да различи единствено очертанието на гърба й. Само гърба й. Чийто и да е гръб. Можеше да бъде на всяка, която си поискаше.

Беше се съсредоточил само върху него, усещаше тласъците й — искаше да му помогне, въпреки че бе готова да се откаже, плъзна ръка към слабините му, изви гръб назад. Той я стисна здраво през кръста, придърпа я нагоре към себе си, усети разстоянието помежду им, съкрати го, навлезе дълбоко в нея. Започна да се движи на груби тласъци, усети, че е близо, загуби я за миг, после отново взе да блъска, отново и отново.

Това беше гърбът на Селин. На една ядосана Селин. И Харди, неизвестно защо, също беше бесен, усещаше хватката й, здравата хватка, с която го държеше. Чу я да вика, когато помисли, че се изпразва, харесваше й да е груб. Звукът от стенанието й задейства нещо в основата на гръбнака му, запълзя нагоре.

Той я притисна грубо към себе си, толкова силно, колкото можеше, знаеше, че не й причинява болка, пъшкаше, ръцете му сега бяха върху гърдите на Селин, целите бяха мокри, притискаше ги към нея, притискаше се към гърба на Франи, тя се блъскаше в него, сладка агония…

Свършил вече, Харди лежеше по гръб и дишаше тежко. Усети прохладата на потта, лекия топъл бриз през прозореца, Франи лежеше настрани, подпряна на лакът, цялата притисната към него. Целуна го по бузата.

— Обичам те — каза тя. — Добре ли си?

— Извинявай.

Франи отново го целуна.

— Няма за какво. Хареса ми.

Той я притисна към себе си и я целуна. Тя сложи глава на рамото му и започна да диша равномерно. Само миг и беше заспала. Харди лежеше с отворени очи и се вслушваше в гъргоренето на аквариума повече от час.