Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (59)

59

Беше валяло проливно цялата нощ и Харди и Франи на няколко пъти се бяха събуждали от тътена на гръмотевиците, звук, почти непознат в Сан Франциско. Някъде посред нощ Харди се събуди отново от плача на Ребека и я донесе да спи между тях в леглото.

Когато стана на зазоряване, сложи си маратонките, шортите и една тениска и направи няколко кръгчета около парка в дъжда. След като се изкъпа, си приготви закуска от яйца, препечени филийки и кафе и се нахрани, като преглеждаше вестника и от време на време вдигаше поглед към сивите облаци, които се виждаха през прозореца на тавана на кухнята.

Джеф Елиът не беше поместен на първа страница или някъде другаде. Ежедневната работа по процеса не беше мливо за мелницата на медиите. Той знаеше, че Джеф щеше да се появи, когато съдебните заседатели се оттеглеха да решат, може би щеше да остане за заключителните речи, но прозаичният свят на съдебната зала не можеше да се сравнява с подвизите на Арнолд Маусенегер. Журналистически приоритети. Мишките бяха по-важни от хората.

След закуска Харди се наведе да целуне жена си и бебето си. Беше с дънки и кубинки, стара гръцка моряшка шапка и дебел бял рибарски пуловер. Надяваше се, че днес, за разлика от всички останали дни, Хосе щеше да реши да дойде навреме на работа.

Все още продължаваше да вали и Харди влезе в паркинга пред яхтклуба в един ден, който вероятно много приличаше на онзи, в който Оуен Неш беше излязъл с яхтата си за последен път. На паркинга имаше само още две коли. Харди паркира на около петнайсетина метра от къщичката на пазача, отвори вратата на колата си, сграбчи по-малкото куфарче и спринтира.

Хосе, на бюрото зад плота, остави броя от „Спортс Илюстрейтид“ и се изправи. Веднага го позна.

— Предполагам, че вече малко ти е писнало от това, но имам няколко въпроса към теб — усмихна се Харди. Свали шапката си и я сложи върху плота до куфарчето си.

Хосе явно беше разбрано момче. Сутринта бе отвратителна, наоколо нямаше жива душа. Беше щастлив от прекъсването.

 

 

— Става въпрос за показанията ти вчера, Хосе — Харди отвори куфарчето си и извади някакви листове. — И има нещо, което не разбрах.

Хосе кимна, облегна се на плота и погледна към дебелата един пръст купчина машинописни страници. Той се ухили.

— Казал съм всичко това?

— Е, от интервюто ти със сержант Глицки до показанията ти в съда…

— Приятелката ми се оплаква, че съм прекалено мълчалив, че никога не съм говорел. Трябва да й покажа това.

— Мога да ти изкарам едно копие, ако искаш — отвърна Харди. — Междувременно, нека да те попитам, виж тук, когато за пръв път си говорил със сержант Глицки. — Харди отвори на страницата, която бе отбелязал и я обърна към Хосе, за да я види. — В края на разпита си казал, че си видял Мей Шин в яхтклуба в четвъртък сутринта.

Хосе се намръщи, докато гледаше листа.

— Si — каза той неуверено. — Двамата с Том говорихме за това, след като разбрахме, че се е самоубила.

— За какво си говорихте?

— Ами, знаете ли, след показанията в съда, си говорихме за онзи ден.

— Четвъртъка ли?

— Si. Само че аз я видях сутринта, нали разбирате?

— Знам, Хосе. Точно това не ми е ясно. — Той посочи към напечатаното на листа. — Виждаш ли тази част? Където казваш, че се е отдалечавала от теб?

— Да.

— Тогава как можеш да си сигурен, че е била Мей?

— Ами, виждал съм я често. С онова нещо, което носеше на главата си и палтото. Никой друг нямаше такова палто.

Харди се опита да запази гласа си спокоен.

— Какво е носела на главата си?

— Не знам как му викате. Като кожена шапка.

— А палтото?

— Ами, палтото беше като… — той търсеше подходящата дума — беше като картина. С много цветове.

— Добре, Хосе, нека да те попитам следното и имам на разположение цял ден, ако искаш да си помислиш — видя ли изобщо лицето на Мей?

— Не. Не трябва да мисля. Тя беше чак ей там — той махна към улицата. — Нямаше кола, мисля. Поне никога не съм я виждал да кара кола. Преди винаги идваше със сеньор Неш.

— Никога ли не е идвала тук сама, може би малко по-рано, за да го изчака, да се качи първа?

Той поклати глава.

— Не. Доколкото си спомням. Може Том да знае нещо.

— Може — Харди опитваше различни комбинации, трябваше да погледне отново въпросите, които си беше подготвил. Този път не искаше да пропусне нищо.

— Хосе, спомняш ли си по кое време дойде на работа онази сутрин, онзи четвъртък?

Хосе се изправи нервно.

— Смяната започва в шест и половина.

Харди го погледна съзаклятнически.

— Знам това, Хосе. Но аз говоря конкретно за този ден. Няма да кажа на никого, обещавам ти — надяваше се, че няма да се наложи да кара Хосе да го казва на всеослушание от свидетелското място, но не му го обещаваше.

Хосе повдигна рамене.

— Мисля, че малко по-късно. Том ми говори за това същия този ден, спомням си. Някой идвал предишния ден и питал. Така че след това спрях да закъснявам.

Харди му се усмихна.

— Няма за какво да се притесняваш — успокои го той, — аз бях този някой. Е?

Хосе му се ухили.

— Бая закъснях — призна той. — Може би към осем, осем и половина — дъждът удряше по стъклата около тях. — Но наистина престанах да закъснявам оттогава, да знаете. Днес, дори и никой да не излиза, съм тук.

 

 

Беше близо до „Грийнс“, място, където обичаше да обядва заради хлебчетата, кафето, изваяното дърво и гледката към океана. Никога не беше идвал тук толкова рано сутринта и още не беше отворено, но се смилиха над него да не стои навън под проливния дъжд и му позволиха да седне на бара и да изпие чаша кафе.

Добре, не беше сигурно, че не е била Мей. Запомни го. По време на собствения й процес, Мей може да е разбрала за намека в показанията на Хосе — била е видяна в палтото си — и да се е освободила от него, като се е опитала да натопи Струлър, за да прикрие къде е изчезнало.

Не му се вярваше.

Онова, което си мислеше или поне започваше да си мисли, да осъзнава, че мисълта е назрявала от известно време насам, беше, че някой друг — човекът, който наистина беше убил Оуен Неш — се бе върнал на „Елоиз“ в четвъртък сутринта. Може би тя — вече трябваше да бъде тя, дори и в палтото на Мей, Хосе не би сбъркал Анди Фаулър за Мей Шин — може би тя е била оставила нещо уличаващо на яхтата и когато е видяла името на „Елоиз“ в сутрешния вестник, е осъзнала, че трябва да действа бързо. Подпомогната от закъснението на Хосе, тя се бе качила на борда, беше взела, каквото там трябваше и бе откраднала палтото на Мей — в случай, че някой я видеше (както и беше станало), щяха да я сметнат за друга.

Но чакай… не можеше да се качи на борда. Том беше заключил яхтата в присъствието на Харди предишната вечер и Хосе бе проверил повторно, когато беше застъпил на смяна на следващия ден.

Освен, разбира се, ако човекът нямаше ключ за „Елоиз“.

Или ако не взимаше нещо от яхтата, а връщаше нещо обратно? За двайсети път Харди се опита да си представи чекмеджето на писалището с капака — чекмеджето, където Ейб бе открил оръжието, с което беше извършено убийството, в същото чекмедже, където той бе погледнал в четвъртък вечерта и не бе видял нищо.

Може би, както толкова обичаха да казват за бейзбола, беше игра на сантиметри.

 

 

— Това е нелепо.

Ейб не беше очарован от обаждането му преди девет в събота сутринта, но Харди любезно му напомни за собственото му обаждане в шест предишния ден. Освен това, Глицки преди всичко беше ченге и така и така вече бе облечен и отиваше да разпитва някого. Може и да мърмореше, но Харди знаеше, че убийството на Оуен Неш щеше да привлича вниманието му, докато не бъдеше разрешено. Както се оказа, Ейб успя да дойде до яхтклуба за по-малко от половин час и той, Харди и Хосе отидоха под неспиращия дъжд до мястото, където беше закотвена „Елоиз“.

— Така е, знам — съгласи се Харди, но изводите от неговите „ако“-та бяха изумителни. Нямаше изобщо да се замисли над тях — всъщност, нямаше да може, — ако не бе потвърдил със сигурност този факт.

Полицейските ленти бяха махнати и Хосе отключи вратата и отстъпи встрани, така че Глицки да слезе пръв.

Генераторите бяха изключени. Вътре беше тъмно. Дъждът барабанеше отгоре, докато тримата постояха минута-две, за да привикнато тъмнината.

— Изглежда същото — каза Харди.

Глицки не беше тук, за да прави опис.

— Добре, какво?

Харди продължи през кухнята, малкия коридор, спалнята. Полицията може и да беше върнала принадлежностите на Мей, но стаята изглеждаше странно непроменена — веломера, бюрата, сякаш някой все още живееше на борда. Глицки дръпна едно от пердетата, за да влезе повече светлина и Харди се запъти към писалището с капака. Отвори чекмеджето.

— Добре, направи каквото те помолих. Времето е твое, затвори очи и си го представи. Покажи ми къде точно намери пистолета.

Глицки заобиколи леглото и погледна в отвореното чекмедже. Извади един малък нож от джоба си.

— Това горе-долу е със същата дължина, нали така? — и го постави върху картите, които още си бяха в чекмеджето, може би на десетина сантиметра от началото.

Харди кимна.

— Разклати ли чекмеджето, като го отваряше? — Което може да беше накарало пистолета да се плъзне напред или назад по картите.

Глицки беше търпелив.

— Не. Както винаги, бях безкрайно методичен. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

Харди погледна отново надолу към ножа в чекмеджето, сам си представи, за да е сигурен. Взе ножа и го върна на Глицки.

— Пистолетът го нямаше в четвъртък вечерта, Ейб. Погледнах в това чекмедже.

Нов яростен порой се стовари върху яхтата. В каютата се чуваше така, сякаш бяха в метален барабан. Харди беше с шапката си и моряшкия си пуловер. Глицки и Хосе носеха дъждобрани. И тримата мъже бяха бръкнали с ръце в джобовете. Яхтата се удари в кея.

Глицки се замисли върху казаното.

— Значи Мей е дошла и е върнала пистолета обратно в четвъртък сутринта.

— Изкарваш я най-глупавия човек в Америка.

— Може и да не я изкарвам. Може би е видяла името си във вестниците и не го е искала в къщата си.

— Пистолетът не е бил в къщата й. Бил е тук, забрави ли? Освен това тя не е имала ключ.

— Знаеш ли, вероятно си струва да проверим отново апартамента й — Ейб си записа. — Дай сега да се изясним. Казваш, че убиецът е взел пистолета от яхтата в събота. Е, кой би го върнал обратно?

— Някой, който е искал и почти успя, да обвинят Мей.

Глицки се огледа за миг.

— Би ли се заклел за това, за пистолета?

Харди кимна.

— Нямаше го, Ейб. Някой е дошъл в четвъртък сутринта, отключил е яхтата и го е сложил в чекмеджето. После е откраднал страхотното палто на Мей от гардероба, заедно с кожената шапка или каквото там е било, заключил е и се е измъкнал безпрепятствено.

— Защо?

— Защото е мразел Мей — Харди се почувства така, сякаш беше призован да свидетелства. — Оуен е зарязал някого заради Мей. Така че този някой, извършителят, е убил Оуен от ревност, после, когато е видял Мей да се свързва с „Елоиз“, е решил, че това е шанс да си го върне и на нея.

Глицки изцъка с език.

— По кое време се е върнал този човек?

Харди погледна към Хосе, като му направи физиономия.

— Било е доста рано.

— Тогава не изключва изцяло твоя Фаулър, нали?

— Е, мислех си, че изобщо не би могло да е мъж. Хосе е разпознал палтото.

Пазачът се намеси:

— Беше жена, сър. В това няма никакво съмнение.

— Добре, с палтото е била облечена жена. Обаче на яхтата може да се е качил мъж. Може да са били два отделни инцидента.

— Анди не е имал ключ…

— Не можеш да докажеш едно отрицателно твърдение.

Харди започваше да се отчайва, че Глицки явно не разбира.

— Ейб, палтото е било тук.

— Откъде да знаем, Диз?

— Мей е казала, че е било — отвърна той. — Нашият престъпник го е взел и именно поради тази причина го няма в описа ти.

Глицки търпеливо отговори:

— Не казвам, че не е станало както ти твърдиш, Диз. Казвам, че също така може да е станало най-малкото по още един начин. Мей може да е дошла с палтото дотук, да види Анди — по дяволите, ако той е искал да обвини нея, можел е да я накара да дойде точно с такава цел, за да бъде видяна в уникалното си палто. След като е осъзнала какво е станало, тя се е отървала от палтото, после е видяла начин да си го върне, като обвини нас.

— Просто не е станало така, Ейб.

— Е, докажи го.

— Било е жена, Ейб…

Глицки не беше убеден.

— Ще направя всичко възможно да разбера какво е правил клиента ти през тази сутрин, преди да го представя пред съдебните заседатели. Освен това, единствената жива жена, свързана с делото, е Селин Неш. Освен, че няма никакъв мотив, тя е била в Санта Круз. Проверих.

Харди не искаше да отстъпи.

— Все още мисля, че е било жена.

Глицки повдигна рамене.

— Е, нито ти, нито аз мислим, че Мей го е направила, тогава кой…?

 

 

Умът на Харди се бореше с недопустимото — Джейн, бившата му жена, дъщерята на Анди Фаулър. Не му беше казала цялата истина за връзката си с Оуен Неш. Разбираемо, не е длъжна, мимолетна работа, беше си казал. Но ако…? Добре, ами ако… Стегни се, посрещни вероятността, колкото и да е невероятна. Джейн е продължила да се вижда с Неш, той я е изоставил заради Мей Шин… съсипал я е напълно и тя го е убила, после или се е изповядала пред баща си, или, някак си, той го е разбрал сам. Нищо чудно, че се правеше на любезен, безучастен. Прикриваше дъщеря си… Дали не бе направил всичко, воден единствено от това? Разбира се, беше мразил Неш. И тази несподелена любов, която явно изпитваше към Шин — не беше ли по-логично да й е бил ядосан, че го е изоставила. Сигурно е изпитвал наслада да я накара да плати за престъплението на собствената му дъщеря. Както и със сигурност беше платила.

Той паркира пред къщата на Джейн — някога принадлежала на двама им — на „Джаксън“ в „Пасифик Нейтс“. Беше чул по радиото, че от снощи вече са паднали повече от пет сантиметра дъжд. Изкачи стълбите, почука на познатата врата с инкрустирано стъкло. Видя да се появява мъжка фигура.

— Идеално — каза си той, като си помисли, че му предстои да се запознае с Чък Чък Бо-Бък или който там беше мъжът на месеца.

Вратата се отвори и той застана лице в лице с клиента си.

— Анди, трябва да поговорим.

 

 

— Такова копеле си — Джейн плачеше, краката й бяха свити под нея върху леглото.

— Джейн, опитвам се да спася живота на баща ти. И за мен това не е най-приятното време, което някога съм прекарвал.

Харди се чувстваше ужасно, като виждаше бившата си жена, обляна в сълзи. Можеше да бъде по-деликатен — или поне да се преструва на такъв, — относно мъжете в живота й след него, но не беше сляп пред факта, че тя търсеше подходящия, че онова, което искаше, беше стабилен и силен мъж, който да я обича и да й бъде верен и не го намираше. Предположи, вероятно погрешно, че той поне се бе доближил най-много до този идеал, но нещо — преживяното заедно? — бе направило връзката им невъзможна.

Можеше да я вижда всеки ден и да не се замисли изобщо за това, но сега, сблъсквайки се с него, му беше много трудно.

— Как можа дори да си го помислиш, Дизмъс? За какъв човек ме смяташ? Казах ти, че не беше нищо. Беше просто една нощ.

Анди чакаше във всекидневната. Харди щеше да говори с него, ако се наложеше, но първо искаше да разбере за Джейн и Оуен Неш.

— Само една нощ? И никога повече не си го виждала?

— Точно така. Случва се. Какво искаш да ти кажа?

— Не искам нищо да ми казваш, ако това е вярно.

Тя удари по леглото със свит юмрук.

— Казах ти, че е истина. Бях с Оуен Неш един ден, една нощ. Една-единствена.

— Добре, добре, Джейн.

— Какво си мислиш? Че съм го убила ли? — като прочете изражението му, тя вдигна ръка към устата си. — О, Господи, ти наистина си си го помислил — Джейн скочи, подсмърчайки и отиде до бюрото си, отвори един голям черен тефтер и заразгръща страниците. Обърна се към него, като държеше тефтера отворен, за да го види. — От осемнайсети до двайсет и втори юни. „Ай Магнън — представяне на лятната модна колекция.“ По цял ден, всеки божи ден съм давала семинари и съм организирала чайове. Провери го.

Харди погледна надолу, мразеше се.

— Вярвам ти, Джейн, казах, че ти вярвам.

Тя дръпна стола пред бюрото си, седна и отново се разплака, тихо, като бършеше очите си с хартиени кърпички. Харди стана от леглото и напусна стаята.