Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (33)

33

Харди се добра до телефона на стената в кухнята на третото позвъняване. Бяха го вдигнали от сън, от топлото легло.

— Дизмъс, обажда се Анди Фаулър. Събудих ли те?

Часовникът в кухнята показваше 10:45.

— Няма нищо, Анди.

— Току-що получих съобщението ти. Какво е толкова спешно?

Харди започваше да се разсънва, но не се бе събудил достатъчно, за да увърта.

— Мей Шин.

Пауза.

— Тъй като си натоварен с делото, Диз, не смятам, че трябва да го обсъждаме.

Ставаше, помисли си Харди, само дето паузата беше прекалено дълга.

— Аз пък смятам, че трябва, Анди. И мисля, че знаеш какво имам предвид.

В последвалото мълчание, Харди чу как Фаулър въздиша. После каза:

— Къде можем да се срещнем?

 

 

Срещнаха се в един покрит с папрати бар на „Филмор“, на осемстотин метра от дома на Анди Фаулър, който живееше на „Клей“, близо до „Ембаси Роу“. Извън вечерните часове, това беше местното сборище на докторите и сестрите от кварталния медицински център. Не беше от типа барове, по които си падаше Харди, ни той не бе тук заради атмосферата.

Беше облечен с дрехи от времето преди прокуратурата — старо рипсено спортно яке върху безформен бял рибарски пуловер, джинси, туристически обувки — и се чувстваше по-удобно в тях. На място като това, по това време на вечерта, тези дрехи изпращаха съобщението, че не е някое юпи, което търси да забие бройка със съответния реквизит от елегантни одежди и маниери, които вървяха към него.

Музиката беше някакъв ню ейдж, който трябваше да те накара да повярваш, че е изпълняван от живи хора — всичко се свеждаше до басови удари, музика, която елиминираше усилието да се вслушваш в думите или да следиш мелодията. Просто присъстваше, като вездесъщия телевизор, който гърмеше в ъгъла, като „Нешънъл Инкуайърър“ на касите в супермаркетите, като „Макдоналдс“.

Изненадан, че съдията още не е дошъл, той дръпна едно високо столче в дъното на бара. Поръча си „Гинес“, но нямали наливна, така че се задоволи с „Енкър Портър“, чудесен резервен вариант.

Може би, защото го бяха събудили от сън, но си даваше сметка, че е в кисело настроение.

Появата на Анди Фаулър не му подейства ободрително. Съдията не се бе преоблякъл и беше с официалния си вечерен костюм. Стройното тяло, гъстата коса, откритата усмивка, толкова различна от киселата гримаса на Харди.

Тези добре изглеждащи мъже на преклонна възраст — кого се опитваха да заблудят? Изведнъж видя един друг човек, напълно различен от онзи Анди Фаулър, когото познаваше, по-суетен и по-повърхностен, внушителното присъствие и въздействие не бяха толкова отражение на достоен за възхищение с увереността си характер, колкото костюм, който скриваше несигурния човек отвътре.

Докато минаваше покрай бара, съдията се огледа в огледалото. Мъж, който си проверяваше прическата в горяща сграда, явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението.

Харди му махна и Анди се настани на стола до него, като си поръча ром „Анейо“ в затоплена тумбеста чаша. Последва жизнерадостна размяна на поздрави, ритуал и за двамата, но това бързо приключи. Харди бръкна в джоба си, извади преспапието и го постави на бара, помежду им. Завъртя го лекичко.

Ето го — целият свят на Анди Фаулър в орбитата на един нефрит. Нямаше какво повече да се увърта:

— Мей Шин ти го е дала, нали?

Фаулър беше обгърнал с ръце кехлибарената течност. Нямаше мисъл да се отрича.

— Как разбра?

— Извлеченията от телефонните разговори — разказа му как е стигнал до разкритието, как е събрал нефритените скъпоценности — преспапието му, пръстена на Неш — заедно.

— Както и да е, има дузина обаждания на твоя номер, може и повече.

— Толкова много? — доволен ли изглеждаше?

— Какво става тук, Анди? Не можеш да гледаш това дело.

— Сега вече ще излезе наяве, нали?

— Не виждам как може да не излезе.

— Кой друг, освен теб, знае?

Харди отпи от бирата си. Не беше насоката, която бе очаквал.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, кой е разбрал, Диз? — той стовари ръка върху бара, чукче от плът. — По дяволите, какво мислиш, че искам да кажа? Кой друг знае за това?

Харди зарея поглед в пространството между тях. Това бяха първите груби думи, които съдията някога бе отправял към него. Фаулър моментално постави ръката си върху неговата.

— Съжалявам, Диз. Не исках да те обидя.

Но го направи. Добре, беше в стрес. Харди можеше да не му обърне внимание, да го забрави, почти.

Фаулър вдигна чашата си, отпи глътка и пак я остави. Гласът му отново се владееше.

— Предполагам, че онова, което искам да знам, е какво следва сега?

— Бих казал, че зависи от онова, какво е било преди.

Фаулър кимна.

— Значи никой друг не знае.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Напротив, каза.

Всички бяха комарджии. Всичко беше обявяване, залагане, блъфиране.

— Добре. Защо не ми разкажеш? Да започнем оттам.

Барманът се приближаваше към тях.

— Едно двойно, ако обичате — поръча Фаулър. — И налейте на приятеля ми още една халба.

 

 

Бяха в едно от обширните ъглови сепарета, на десетина метра около тях нямаше никой, седяха под прав ъгъл един от друг, почти коляно до коляно, възрастният, добре изглеждащ мъж в официален костюм и другият, вероятно строителен работник, а може би син на по-стария. Определено не бяха любовници — в Сан Франциско двама мъже сами винаги изглеждаха подозрително. Но езикът на тялото изобщо не подхождаше за такова нещо. Бяха близо един до друг, заети с някакъв разговор, който пораждаше напрежение помежду им.

— Случи се в една от галериите надолу по „Юниън Скуеър“. Бях обядвал в „Клифт“ и слънцето се бе показало, така че реших да се поразходя малко, а може би и да се отбия до Магнън, да видя Джейн. Толкова рядко ми се случваше да бъда в центъра през деня.

Нямаше никой, освен галеристката — оказа се, че е собственичката — и Мей. Не знам какво ме накара да спра. Излагаха някаква еротика — предполагам, че това ме накара да погледна, но тогава видях тази японка да стои там, лицето й в профил и влязох. Заговорихме се, говорихме си може би половин час, анализирахме всички работи. Беше възбуждащо, признавам си, да обсъждаш всички тези пози и голи тела, сам с една красива жена, която току-що си срещнал.

— И ти я забърса.

— Само ако беше толкова просто. Не бях правил нищо подобно през последните трийсет години, Диз. Когато си съдия…

Харди пиеше бирата си, чакаше.

— И какво стана?

— Тръгна си, каза, че се радвала, че сме се запознали, но трябвало да върви. Останах още малко и си помислих, че това е всичко — той замълча. — Но не беше. Открих, че не мога да си я избия от главата, непрекъснато си я представях в някои от позите. Съжалявам, знам, че не е в стила ми.

Харди повдигна рамене.

— Всеки се нуждае от любов, Анди.

— На думи звучи добре. И е така, въпреки че се опитваш да го тровиш под работата си, под образа, който си си създал, под обществения си живот, докато наистина не повярваш, че вече нямаш нужда от обич.

— Направих го след Майкъл и Джейн.

— Значи знаеш. Казваш си, че животът ти и така си е добре, също толкова пълноценен. Не, че не го правиш, но си толкова самотен. Нищо не откликва — Анди замълча и се загледа навън към пустата улица. — И няколко дни по-късно — продължи съдията — отново отидох в галерията и попитах собственичката дали си спомня жената, с която бях разговарял. Отвърна ми, че е постоянна клиентка.

— Значи наистина е продавала изкуство?

— Кой, Мей ли? Не, колекционираше, но не бих казал, че е продавала. Както и да е, собственичката я познаваше, но не искаше да ми каже името й, дори и след като й се представих. Не я виня. Както знаем, пълно е с откачалки, дори и сред колегите ми. Така че аз й дадох визитката си и я помолих да предаде на дамата да ми се обади. Обеща ми.

— И започна да ходиш с нея.

— Не, не още. Не ми се обади — той завъртя рома си, остави го недокоснат на масата. — Но аз я желаех, изобщо не я познавах, но това нямаше значение. Трябваше да я видя пак. Не знам какво ми беше станало.

Образът на Селин Неш затанцува пред очите на Харди и той го удави в бирата си.

— Добре, и после?

— Изчаках една седмица, след това отново отидох и купих една от дърворезбите, четири хиляди и петстотин долара и казах на собственичката да я прати на Мей.

— Това изключва простонародния елемент.

— Парите нямаха значение. Имам пари. Във всеки случай това я накара да ми се обади, за да ми благодари и аз й казах, че искам да я видя, но тя отново каза не, не можела да го направи.

— Попитах я защо, омъжена ли е, сгодена ли е, не се ли интересува от мъже? Не? Поне ми кажете защо? Така че тя се съгласи да вечеря с мен. И ми каза.

— Професията си?

— С какво се занимава, да. Беше уплашена, това, че бях съдия я бе притеснило — той отсечено се изсмя. — Трябваше да й обещая най-напред неприкосновеността й. Наистина я желаех, Диз. Онова, с което се занимаваше, нямаше никакво значение за мен. Отвърнах й, че не се интересувам от подобен род взаимоотношения, с плащане. Харесвам я, искам да я виждам, да излизам нормално с нея. Тя се разсмя. Не се занимавала с такива работи. Тогава я попитах дали изобщо мога да се виждам с нея, независимо от условията.

— Господи, Анди…

— Не, не беше така. Не беше унизително. Приличаше повече на добронамерено преговаряне.

— Е, и до какво доведоха преговорите.

Съдията се загледа в отсрещната страна на помещението.

— Три хиляди долара.

Харди преглътна, отпи една дълга глътка, отново преглътна.

— Три хиляди долара? За един път?

— Не, на месец.

— Плащал си на Мей Шин по три хиляди долара месечно?

— Да!

— Боже, Боже, Боже!

— След първите няколко месеца бих плащал колкото пожелаеше. Не се смей. Влюбих се в нея, Диз. Продължавам да я обичам.

— Анди, не плащаш на някого, когото обичаш.

— След първата вечер въпросът с парите повече никога не се обсъждаше. Мислех си, че и нейното отношение към мен се променя.

— Как? В какъв смисъл?

— Че започва да ме обича.

Беше толкова просто, толкова нормално, толкова невероятно погрешно, че Харди не знаеше какво да каже.

— Ами другите й клиенти?

— Изостави ги всичките, почти веднага. Това беше едно от нещата, което ми вдъхна известна надежда…

— Че ще се влюби в теб?

— Предполагам.

— И после какво? Ще се ожениш за нея и ще си имаш малко щастливо семейство?

Фаулър поклати глава.

— Не, никога не съм си мислил, че ще се женим. Тя ме правеше щастлив, това е всичко. Означаваше нещо за мен. Изпълваше празното пространство. Мислех си, че и аз означавам същото за нея.

— Но не е било така.

— За известно време бях сигурен, че беше. Започна да ми готви, приготвяше ми специални вечери, правеше ми подаръци — преспапието, например — такива неща. После, преди четири или пет месеца, просто всичко свърши. Обади ми се и ми каза, че не можем да продължаваме повече.

— Оуен Неш?

— Предполагам. Тогава не го знаех. Каза ми просто да си мисля, че е умряла. Но била щастлива, да не съм се тревожел. Да не съм се тревожел…

Харди се облегна на кожената облегалка на сепарето. Всичко това съвпадаше с неразположението на Анди преди няколко месеца, обяснението му пред Джейн, че някакъв приятел бил умрял. Франи и Джейн, и двете, независимо една от друга, се бяха оказали прави. Една жена бе разбила сърцето на мъжа, най-старата история на света.

Но сега, гласеше историята, съдията трябваше да продължи да живее. Той отпи от рома си.

— Това е, Диз, вече знаеш.

— Не искам да знам.

— Така е казала и Ева, когато изяла ябълката. И също вече е било късно.

Харди се наведе отново напред, с ръце подпрени на масата.

— Не можеш да гледаш делото, Анди. Просто не разбирам как е могло да се стигне толкова далече.

Отговорът — същият, който Фаулър бе дал на Фримън по-рано през деня — беше, че се бе стигнало стъпка по стъпка: отправянето на обвинението в Общинския съд, без шанс изобщо да стигне до залата на Фаулър, след това образуването на делото от върховните съдебни заседатели, което оставяло само шанс едно към шест да се падне на него, после решението му да не ходи и да се моли на Лио Чоморо, защото латиноамериканският нацист щял да използва връзката Фаулър/Шин като политическо оръжие срещу него. Анди не спомена за дупката в леда, която не беше свършила работа — Фримън да му направи отвод. Нямаше никакво намерение да отваря кутията с червеите. Още повече, никой не знаеше, че бе наел Фримън и той възнамеряваше това да си остане тайна.

— Реших, че след като въпреки всичко се падна на мен, добре тогава, значи така е било писано. Нали знаеш, ще има предразсъдъци за това, че е японка, заради професията й. Поне мога да й осигуря равни шансове. Бих могъл да й помогна. Може да се върне отново при мен. Нямаше причина всичко това да излезе наяве. И сега няма. Не бих пречил на правосъдието, Диз. Никога не бих го направил.

На Харди му се искаше да му каже, че вече го е направил. Вместо това заяви:

— Подобни рационални обяснения вероятно биха изключили вероятността от лишаване от съдийски права, Анди, но ние и двамата с теб знаем, че въпреки това е неетично. Познаваш подсъдимата — по дяволите, бил си в интимни отношения с нея. Ако това не е конфликт… — Какво можеше да каже? Анди го знаеше толкова добре, колкото и той самият. — Трябва да се оттеглиш от делото.

— Ако го направя, ще се наложи да изтъкна някаква причина, а аз не мога да го направя.

Бирата на Харди беше свършила. Той вдигна халбата си, видя и я остави на масата.

— Можеш да се пенсионираш.

— Сега, без предизвестие?

— Процесът няма да се гледа утре, Анди. Има достатъчно време. Ще бъде прехвърлен на друг. Телефонните извадки не са свързани пряко с убийството. Полицията искаше само двайсети юни. Не е нужно и останалото да е там.

Това също не беше етично и Харди не бе сигурен дали може да го направи. Досието беше държавен архив. Да се фалшифицира, да се укриват потенциални доказателства — дори и ако отношението им не е свързано с делото — се смяташе за углавно престъпление. Въпреки, че той не казваше, че ще извади разпечатките с по-раншна дата от досието. А щом не го беше казал изрично, не го бе казал изобщо. Такава беше играта и Анди Фаулър също играеше по нейните правила.

Харди, независимо от дилемата къде да тегли чертата между личната лоялност, и общественото доверие, знаеше, че трябва да накара Фаулър да се откаже от делото и нямаше намерение да бие барабана за случилото се. Ако една благородна лъжа можеше да постигне и двата резултата, мислеше си той, тогава заслужаваше си да бъде изречена. Но можеше и да не си заслужава. От колко малки грехове се състоеше смъртният грях? Колко ангелчета можеха да танцуват на главата на топлийка?

— Дизмъс, аз съм само на шейсет и две, не съм готов да се оттегля…

— Знаеш ли, Анди, не гледай само лошото, виж и преимуществата. Поне репутацията ти ще остане ненакърнена. Може да те призоват във федералния съд.

И двамата кисело се усмихнаха на това. Отправяха последно предупреждение, светлините бяха запалени, музиката намалена.

Налагаше се Харди да пришпори малко нещата.

— Трябва да знам до утре сутринта, Анди. Наистина съжалявам.

Фаулър го потупа по рамото.

— Аз съжалявам, че те поставих в толкова неловко положение, Дизмъс, макар да се радвам, че точно ти разбра. Всеки останал…

— Анди, приятели сме от отдавна, но в този случай аз съм всеки останал. Просто ти давам един ден, за да поправиш недоглеждането си. Но то трябва да бъде поправено, по един или по друг начин. Искам да сме наясно по този въпрос.

Съдията отново беше спокоен, проумял бе как стоят нещата.

— Ясно е, Диз. Напълно. Не се тревожи.