Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (42)

42

Харди не се качи направо горе да се види с Анди Фаулър. Вместо това остави Джейн с Джеф Елиът и излезе с пулсираща глава навън на паркинга, под магистралата. Студено беше, но за него студът бе добре дошъл.

Пулиъс смяташе, че влизането му в играта би означавало в кърпа вързана присъда. Изкушението да го провери беше голямо.

Насили се да погледне Анди Фаулър в нова светлина. Можеше да му помогне един ден — нещо средно между това да угоди на Джейн и да направи услуга на човек, правил му не една и две. Но това не означаваше, че щеше наистина да го защитава за убийство.

Продължаваше да си повтаря, че не е адвокат. Изискваше се различно отношение, различна ориентация, каквито той не притежаваше. Беше работил като ченге. Не вярваше, че много хора биват арестувани, без да са извършили нищо. Мей Шин бе изключение.

Но да си мислиш, че може да се случи два пъти с една и съща жертва, беше просто невъзможно. Харди не бе видял новите доказателства, събрани срещу Анди, но сигурно бяха доста изобличаващи. Защото дори и всички съдии, прокурори и полицаи в града и околността на Сан Франциско да мразеха Анди, Крис Лок никога не би разрешил на Пулиъс да предяви ново обвинение по делото „Оуен Неш“, ако не беше сигурен, че ще се стигне до присъда…

Въпреки, че налице беше определено необичайния, ако не и безпрецедентен характер на разследването. Каквото и да бе станало след освобождаването на Мей Шин, явно бе станало през главата на полицията.

Глицки щеше да каже на Харди, ако бяха открили нещо уличаващо Анди, ако не заради друго, то поне поради проявения от него интерес. А не биха заменили един опитен следовател като Ейб с някой друг от отдела, без да го уведомят.

Ейб все още водеше полицейското разследване и не бе открил нищо, но въпреки това, по някакъв начин се бяха намерили достатъчно нови доказателства за пред върховните съдебни заседатели. Е, откъде бяха дошли? Какво бяха — които и да бяха тези „те“ — открили или скалъпили?

Тътенът от движението по надлеза отекваше над главата му. Бутна седалката си назад и изстена, когато натъртените му ребра се опитаха да се наместят. Затвори очи за миг.

И без това какво толкова правеше, по дяволите?

Снощните събития, ако имаше кой да чуе, трябваше да му говорят нещо.

Добре, беше уволнен. Хубаво, никой не се нуждаеше от услугите му. Да, наистина си го бе изкарал на Франи. Също така доста низко се беше възползвал от Селин в сауната.

Селин.

Ако собственото му любопитство и липсата на доказателства бяха две точки в полза на поемането защитата на Анди, то тогава Селин — сама по себе си — беше пък две против. Ако продължи, ще се наложи да се вижда с нея, да се вижда доста често и сега той ще бъде от другата страна. Ще защитава убиеца на баща й. Заподозреният в убийство, Дизмъс, запомни го.

Разликата щеше ли да има значение за нея? Вероятно не. Той се опита да си я представи, как седи зад гърба му в залата, докато се опитва да представлява защитата. Доколко щеше да се справи при подобни обстоятелства?

Но пък Пулиъс. И Лок и Драйсдейл. Скалъпеното обвинение, заради което го бяха уволнили, станало причина за личната му деградация. Несправедливостта, извършена спрямо него, сметките за уреждане. Ако отървеше Анди, щеше да им даде да разберат и нима отмъщението нямаше да е сладко?

Харди си помисли, че в крайна сметка можеше и да победи Пулиъс. Някак си й беше влязъл под кожата — нямаше друго обяснение за отправеното днес предизвикателство. Можеше да продължи в същия дух, да я остави да излее гнева си, или каквото там беше, да позволи на съдебните заседатели да го видят. Да ги накара да го видят. А ако изгубеше самообладанието си, какво оставаше за аргументите й?

Можеше да я победи.

Усмихваше се сам, но как болеше само. Е, и какво? Какво ново имаше? Преодоляваш огорчението си и ти минава. Така ставаше.

 

 

Фаулър седеше срещу него на масата в „А“ помещението за посетители.

— В общи линии достигнах до заключението, че ти си най-сполучливото ми попадение, Диз.

— И кога го реши?

— Когато видях подредените един до друг лешояди на местата за съдебните заседатели. Виждал съм ги всичките как работят, Диз, и никой от тях не може да се сравнява с Дейвид Фримън.

— Още по-малко пък аз. Дори и гаранция не можах да ти издействам.

Фаулър направи опит да се усмихне.

— Мисля, че и Ейбрахам Линкълн не би могъл да ми издейства гаранция. Но ти добре се оправи с Пулиъс. А и успя да влезеш тук снощи, и то с Джейн. Това беше доста впечатляващо.

— Чиста проба късмет.

— Късметът е по-важен от акъла. Освен това човек сам си определя късмета.

Харди внимателно опипа превръзката на главата си.

— Обикновено го казват щастливците, нали? Не им вярвам.

— Смяташ ме за щастливец ли?

— Бих казал, че доста си постигнал.

Лицето му почервеня.

— На шейсет и две съм, репутацията ми е съсипана, жената, която обичам, не желае да ме види…

— Нека да поговорим за жената, която обичаш.

— Означава ли това, че си с мен?

Харди поклати глава.

— Не знам, Анди. Не знам с какво разполагат. Не знам как ще се произнесе Браун върху участието ми.

Фаулър махна с ръка.

— Подай си адвокатското досие още преди да видиш с какво разполага Пулиъс. Устната ти аргументация беше достатъчно убедителна. Имам правото да си избера адвокат. Лок може да си говори всичко, но аз лично не виждам никакъв конфликт. Мисля, че и Браун няма да види. Не си бил обществен обвинител на Мей, нали?

Всеки път, когато го чуеше, се радваше все повече и повече.

— Със сигурност не.

— Тогава го забрави. Напиши си досието. Дай сега да поговорим за защитата.

 

 

Но преди това, Анди искаше да обсъдят финансовата страна на нещата. Въпрос, за който Харди — нещо, което най-малко можеше да се очаква от един адвокат — изобщо не се бе замислял. След като му се скара за това, Анди предложи договор за двайсет и пет хиляди срещу такса от сто и петдесет долара на час за подготовка и по хиляда и петстотин на ден, докато трае процесът, което, обясни той, представлявало известна отбивка от почасовата такса, тъй като десет часа на ден щяло да бъде минимумът.

Харди изслуша цифрите. Предполагаше, че ще трябва да свиква с тях и когато Анди свърши, каза, че му звучало добре. Дотук с безработицата, помисли си той и се почувства доста по-добре.

Анди не беше видял нищо от документацията, която бяха събрали срещу него и не знаеше кой бе съчинил всичко това. Предполагаше, че са прекарали живота му през сито, но нямаше голяма представа какво точно може да са открили, за да му припишат убийството на Оуен Неш. Никога не се бил срещал с него, каза той.

В интерес на истината, Харди не беше много сигурен в това. Онова обаче, в което беше сигурен, бе, че ако Анди Фаулър се отнасяше към Мей по начина, по който действията му — независимо от думите — показваха, той разполагаше със солиден мотив да убие Оуен Неш. Въпреки че имаше факти за установяване и беше по-добре да се започне именно оттам.

— Да разбирам ли тогава, че никога не си се качвал на „Елоиз“?

— Това е все едно да ме попиташ дали съм го убил.

Харди отвърна, че може би е така. Зачака.

— Какъв смисъл има да говорим за това, Диз? Пледирахме „невинен“. Всички обвиняеми на света казват на адвокатите си, че не са го направили, дай да не мътим излишно водата, става ли? Въпросът е дали разполагат с доказателства, които да ме свързват с яхтата. Бих казал, че не могат да разполагат. Такива просто не съществуват.

— Ами собственото ми душевно спокойствие, Анди? Ако за мен е важно каузата ми да е справедлива? — Харди се ухили, осъзнавайки, че звучи надуто, но за него наистина беше важно.

— Твоята кауза, адвокате, е да ме отървеш.

— Е, можеш поне да уважиш чувствата ми — отвърна Харди. — Кажи ми веднъж завинаги. Ти ли уби Оуен Неш или не?

Фаулър поклати глава.

— Не — заяви той.

 

 

— Харди — адвокат — каза Глицки. — Как можеш да го направиш?

— Пулиъс казва, че не мога.

Бяха в „Лу“, където специалитетът за обяд бяха лютиво кисели агнешки ребърца с кускус. Харди осведомяваше Ейб относно виждането на Пулиъс за конфликта на интереси.

— Може и да е права, Диз, въпреки че не съм особено очарован от нея тази седмица.

Ейб разбираше, че каквото и разследване да се бе провело, беше станало зад гърба му. Елементарното уважение изискваше поне да бъде информиран за направените разкрития. Но Пулиъс го бе заобиколила и Глицки беше бесен. Той отчупи края на ребърцето и започна да го гризе замислено.

— Мислиш ли, че го е направил?

Харди си пийна малко вода. Беше престанал да яде, защото дъвченето му причиняваше болка.

— Бих искал да видя с какво разполагат.

— Не отрича ли?

Харди махна с ръка.

— О, отрече. До известна степен.

— До известна степен ли? Направи ми една услуга — помоли Ейб — ако разбереш, че го е направил, не го измъквай.

Харди размаха лютиво-киселото ребро. Освен това мазно и изстинало.

— Знаеш ли защо кучетата си лижат сами топките, Ейб?

— Защо?

— Защото могат.

Ейб поклати глава.

— Щом искаш да си като кучетата, прав ти път.

— Просто казвам, че това е професионалният подход — Харди се опита да повдигне рамене, но отново го заболя. — Заради твоето душевно спокойствие и заради моето собствено, няма да поема защитата, ако съществуват изобличаващи доказателства. Именно това ме тревожи. Сигурно имат нещо. Това не е просто административна вендета — съдят Анди Фаулър за убийство, а той твърди, че изобщо не познавал човека, никога не се бил приближавал до яхтата, не бил виждал Мей от четири или пет месеца.

Глицки осмука агнешкия кокал.

— И аз това открих. Но явно някой друг е открил нещо друго.

Харди вдигна ръце към лицето си, плъзна пръсти встрани и разтри слепоочията си. Знаеше, че ако Анди Фаулър му бе казал, че той е убил Оуен Неш, съвестта му нямаше да му позволи да поеме делото, дори и за да натрие носовете на Пулиъс и Лок, дори и разследването да не беше съвсем наред.

Но, както Глицки каза, явно бяха открили нещо важно, уличаващо Анди.

Което не означаваше, че е виновен. Той твърдеше, че не е. Което не означаваше, че не е. Добре, нали затова си имаше процес и съдебни заседатели.

 

 

От „Лу“ се бе върнал обратно при колата си, но после реши, че с главоболие или не, има още работа да върши. Стигна до сградата, където се помещаваше „Кроникъл“ към един и се опъна на скърцащото черно кожено канапе до бюрото на Джеф Елиът. Никой не го закачи в продължение на почти два часа. Елиът го разтърси, за да се събуди.

— Какво ти се е случило? — попита той.

— Задължен си ми — отвърна Харди. Той описа на Джеф как бе загубил работата си, недоразумението със съдия Фаулър и Джейн, всички останали действителни и въображаеми последствия, които можа да измисли и да припише на материала на Джеф за гаранцията на Мей Шин, като накрая стигна и до снощното напиване и боя, който беше изял.

В основни линии, Харди каза на Джеф, че неговата статия бе съсипала живота му през последните три или четири месеца.

— Добре — отвърна Елиът, — значи съм ти задължен. Съжалявам за проблемите ти, но в статията изобщо не се споменаваше името ти.

Не си заслужаваше да спори затова. Харди подкара направо.

— Може да имам нужда от известна помощ в разследването за в бъдеще.

Джеф се наведе напред от бюрото си и тихо отвърна:

— Работя тук. Не мога да правя подобно нещо.

— След като аз мога да ти снасям информация, защо и ти да не можеш? Плюс, намериш ли нещо за мен, ти пък получаваш материала. Има нещо гнило. Вероятно мога да ти посоча следа, която си пропуснал и която да е от полза и за двама ни.

— Трябва да пазя източниците си — отвърна Джеф.

— Естествено.

Джеф още размишляваше по въпроса, но Харди беше уверен, че го е спечелил. Чудесен обрат, помисли си той — обикновено информаторът отиваше при репортера. Сега той — ако се наложеше — щеше да си има частен детектив с идеално прикритие. Хареса му мисълта Пулиъс да снася на Джеф, който на свой ред да го държи в течение.

 

 

— Е, добре ли си поговорихте с Джейн? — попита Харди.

— Знаеш ли, че тя е познавала Оуен Неш?

Харди седеше на канапето до бюрото на Джеф, пиеше хладко кафе от пластмасова чаша. Опита се да запази гласа си спокоен.

— Какво?

— Джейн, дъщерята на съдията. — Репортерът продължаваше да си чатка на компютъра. — Бившата ти жена, нали така?

— Познавала е Оуен Неш ли?

— Да. Секунда само — довърши онова, върху което работеше, после се завъртя на стола си. — Добре ли си?

Харди се бе облегнал на канапето, с ръка на главата си.

— Откъде е познавала Оуен Неш?

— От Хонконг, миналата година. Била там във връзка с някакво ревю. Просто светско събиране, коктейл за американците, живеещи в чужбина. Колко е малък светът, нали?

Спомняше си пътуването на Джейн до Хонконг. Беше преди да се съберат с Франи или по-точно, беше по времето, когато двама с Франи се бяха намерили.

Когато Джейн бе заминала за Хонконг, двамата с Харди бяха — повече или по-малко заедно, опитваха се да се съберат отново след развода и осемте години истинска раздяла, през която се бяха виждали единствено случайно, тъй като Сан Франциско беше сравнително малък град.

Докато била там, докато Дизмъс и Франи се влюбвали, Джейн беше признала пред Харди, че и самата тя бе имала собствена малка авантюра. Харди добре познаваше Джейн, а вече знаеше и това-онова за Оуен Неш. Джейн беше точно на възрастта на Мей. И двамата с Неш обичаха тръпката. И двамата се отдаваха на спонтанни пориви.

Но Хонконг беше пренаселено място. Нямаше причина да смята, че като се е запознала с Оуен Неш, Джейн непременно е преспала с него. Но също така нямаше причина да смята, че не може и да го е направила.

А ако беше така…

 

 

На път за вкъщи му хрумна още една наистина нелепа мисъл. Неговият приятел Ейб Глицки не беше особено щастлив от факта, че Елизабет Пулиъс бе изградила делото по убийството извън рамките на полицейския отдел. Ейб дори бе споменал, че мислел да повдигне обвинение за възпрепятстване на правосъдието срещу прокуратурата — подобно нещо би се явило като истинска манна небесна. Разбира се, никога нямаше да стане, но това ясно показваше отношението на Ейб.

Сега, помисли си Харди, нямаше ли да е страхотно, ако Ейб компрометираше следствието на Пулиъс, като образуваше собствено — да даде на нея и на нейния шеф, областния прокурор един урок помежду инстанционен протокол… което би означавало, че Ейб, в действителност, щеше да извършва разследване в полза на защитата. Още го болеше да се усмихва.

 

 

Той седеше, прегърнал Франи на горната палуба на ферибота към „Джек Лондон Скуеър“ в Оукланд. Предстояха още две седмици от дълги дни и слънцето не беше залязло. Заливът бе спокоен и когато се приближиха до Аламеда, като че ли стана по-топло. Въпреки че само двайсет километра разделяха двата града, не беше нещо необичайно да откриеш десет градусова разлика между температурата в Оукланд и Сан Франциско.

Беше сряда и с главоболие или не, тяхната вечер си беше свещена традиция. Придърпа я по-близо до себе си.

— Ще можеш ли да издържиш? — попита той. — Може и да се проточи малко.

— Малко мога, дори и повече. Просто не ме изключвай от играта, моля те. Аз съм на твоя страна.

— Обещавам — отвърна той.

— И като си започнал да даваш обещания, трябва да ми обещаеш още нещо.

Той кимна.

— Това бебе ще се роди след четири месеца и с процес или не, искам да си с мен, както беше с Ребека.

— Да се надяваме, че няма да е както беше с Ребека. — Ребека се бе родила след трийсет часа мъчителни напъни.

— Знаеш какво искам да кажа — жена му се бе сгушила в него. Погледна нагоре. Господи, колко беше красива. Харди и Франи се бяха събрали, когато тя беше бременна в петия месец с Ребека — петия месец, както и сега. Харди реши, че вероятно това е най-привлекателното време в живота на една жена.

След онази сутрин и двамата се бяха освободили от мъчителната агония на чувствата. Продължаваха напред. Бяха преминали през лошия период. Нали точно това означаваше „за добро или за зло“ — че има и лоши моменти?

Той я целуна.

— Знам какво искаш да кажеш — отвърна.

— Е, обещаваш ли?

— Обещавам.