Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (21)

21

Харди седеше до Пулиъс в съдебната зала, случайно избрана по компютърен път да бъде номер единайсет в Общинския съд, където се гледаха обвиненията при арест без съдебно разпореждане.

Глицки беше тук, седеше до Джеф Елиът в полупразната галерия. Дейвид Фримън, още по-опърпан на вид, отколкото изглеждаше в събота, влезе през ниската врата и стисна сърдечно ръцете и на Пулиъс, и на Харди, което беше доста изненадващо. Харди откри, че го харесва и се предупреди да внимава. Щом като го биваше в съда, определено беше — подобно на Пулиъс — добър актьор. Можеш да се възхищаваш от техниката на изпълнение, но трябва да се пазиш от човека.

Съдия беше Майкъл Барзоти, възрастен и посивял — облеченото в тога невъзмутимо вечно присъствие зад банката. Барзоти беше в общинския съд от цяла вечност и не се славеше с това да придвижва нещата нататък.

Съдебният стенограф седеше отдясно на Харди, по средата между подиума на подсъдимия и съдията. Всевъзможни служители се въртяха наоколо — двама или трима съдебни пристава, преводачи, обществени защитници, които чакаха да им бъдат назначени клиенти.

Харди се наведе над масата да подреди папката си, не знаеше каква щеше да бъде — ако имаше такава — неговата роля. Оказа се неподготвен, когато зърна Мей Шин.

Изглеждаше толкова по-дребна, направо смалена. Жълтият затворнически комбинезон висеше като на закачалка. Предположи, че и в събота е била облечена със затворническите си дрехи, но главното за него тогава беше да говори с нея, очи в очи, съсредоточавайки се единствено върху лицето й.

Тя се приближи, придружена от пристава, с ръце в белезници и застана на подиума до Пулиъс, без изобщо да даде вид, че някога преди е виждала Харди или който и да било друг.

Сериозността на делото за убийство беше подчертано от встъпителните думи на съдията. Дори и Барзоти придоби известен авторитет, отърси се от отегчението си, завладян от драмата по официалното предявяване на обвинението и залата постепенно утихна.

— Мей Шинтака — произнесе напевно съдия Барзоти — обвинена сте от приложения тук иск в углавно престъпление, а именно, нарушаване на параграф 187 от Наказателния кодекс, заради това, което сте извършили в Сан Франциско, щата Калифорния, на или около двайсети юни 1992 г., а именно преднамерено, противозаконно и предумишлено сте отнели живота на Оуен Симпсън Неш. — Какво ще пледирате — попита.

— Невинна, Ваша светлост — каза Фримън, вместо Мей. След гръмогласната оратория в стаята за разпити в събота, Харди беше поразен от модулацията на гласа му. Говореше делово, съвсем нормално. Но под ръкавицата се криеше юмрук. Изведнъж той възприе съдебния си тон. — Ваша светлост, преди да продължим с тази шарада, бих искал да предявя иск за свалянето на всички обвинения, отправени към клиентката ми поради процедурна грешка.

— При дело за убийство, г-н Фримън? Вече?

— Г-н Харди от прокуратурата е разпитвал клиентката ми в събота сутринта, без да я уведоми…

— Протестирам, ваша светлост — Елизабет Пулиъс скочи от банката на прокурора, зад която беше застанала по време на прекъсването. — Г-н Харди е уведомил г-ца Шинтака, че има право на адвокат и г-ца Шинтака се е отказала от правото си. Прокуратурата разполага със запис на разговора.

— Мисля, че можем да докажем наличие на принуда…

Барзоти удари с чукчето си. Въздъхна.

— Г-н Фримън — каза той, — запазете го за предварителното изслушване. Междувременно да преминем към гаранцията.

Той нагласи очилата си и два пъти провери компютърната разпечатка пред себе си. До печатния ред с ръкопис беше отбелязано: „Без гаранция“.

— Обвинението иска да не бъде разрешена гаранция, така ли? — попита той Пулиъс.

— Това е умишлено убийство, което се наказва със смърт, Ваша светлост.

Фримън се извърна и погледна право към Пулиъс.

— Не говорите сериозно.

Барзоти отново удари с чукчето си.

— Г-н Фримън, моля отправяйте репликите си към съдийската банка.

— Извинете ме, ваша светлост, шокиран съм и сащисан от споменаването на умишлено убийство. Разбирам, че случая се представя като дело с особени обстоятелства, но не мога да повярвам, че обвинението иска налагане на смъртно наказание.

Пулиъс се изправи.

— Убийство с користна цел, Ваша светлост.

— Разбирам, че притежавате известни доказателства, с които да подкрепите иска си, г-це Пулиъс.

— Разполагаме, Ваша светлост.

— Ваша светлост, г-ца Шинтака не представлява никаква опасност за обществото.

— Не представлява опасност ли? Миналата седмица е убила човек!

Ударът на чукчето отекна в залата.

— Г-це Пулиъс, стига толкова. И двамата задръжте пресконференцията си за извън съдебната зала.

Харди беше впечатлен. Барзоти може и да се бе сраснал с банката, но напълно владееше положението в залата.

Фримън бе възвърнал самообладанието си.

— Ваша светлост, клиентката ми никога преди не е била обвинявана в извършването на престъпление, още по-малко осъждана.

Смъмрянето не беше подействало кой знае колко на Пулиъс.

— Ваша светлост, обвиняемата се е опитвала да избяга от правосъдието, когато е била арестувана.

— Г-н Фримън, клиентката ви се е опитала да бяга?

— Отивала е в Япония по работа, Ваша светлост. Защитата поддържа твърдението, че арестувалият я полицай е действал прибързано. Тя е възнамерявала да се върне. Не е била издавана заповед за арестуването й. Клиентката ми е продължавала да следва обичайния си ритъм на живот, който е включвал предварително планирано пътуване до Япония.

— Само че си е купила билета предишния ден, Ваша светлост, и не си го е взела отиване — връщане. Също така е опаковала много лични вещи.

— И е оставила много други. Не е бягала от правосъдието. Предприемала е пътуване. С готовност ще предаде паспорта си на съда. Не съществува никаква опасност от бягство.

Пулиъс понечи да каже още нещо, но Барзоти вдигна ръка.

— Определям гаранция на стойност петстотин хиляди долара.

Пулиъс се наведе и прошепна на Харди.

— Повече от достатъчно.

— Половин милион долара са много пари, Ваша светлост.

— Мисля, че точно в това се състои смисъла, г-н Фримън. Ще назначим предварителното изслушване за…

— Ваша светлост… — отново беше ред на Фримън.

Дори и новакът Харди знаеше какво следва. Въпреки, че обвиняемият имаше абсолютното право на предварително изслушване в рамките на десет дни от отправяне на обвинението, никой адвокат с всичкия си не би се съгласил да се яви на предварително изслушване толкова скоро, най-малкото, преди да е имал възможност да разбере какви доказателства е събрало обвинението.

— Защитата би желала три седмици за запознаване с фактите по делото, след което да бъде назначавана дата.

— Обвиняемата приема ли отсрочката?

Това означаваше, че в замяна на тази триседмична отсрочка, Мей се отказваше от правото си на предварително изслушване в рамките на десет дни.

— Да, Ваша светлост.

Барзоти се почеса по брадичката.

— Три седмици, хм — той погледна към бюрото си, разрови някакви листове. — Господа и дами, бихте ли се приближили до банката?

Пулиъс, Харди и Фримън заобиколиха всеки съответно масата си и се изправиха пред съдията. Очите на Барзоти бяха напълно безразлични. Драмата не беше продължила дълго.

— Навлизаме в началото на ваканционния сезон. Имате ли някакви възражения, да кажем, за деня след Празника на труда?

— Никакви, що се отнася до мен, Ваша светлост — отвърна Фримън.

— Ваша светлост, празникът на труда е след повече от два месеца. Обвиняемата има право на незабавен процес, но и хората имат не по-малкото право на незабавно правосъдие.

— Не се нуждая от лекции, прокуроре.

— Разбира се, че не, Ваша светлост. Но обвинението е готово да заведе делото след десет дни. Два месеца са доста дълга отсрочка.

Това беше далече от истината и всички го знаеха. Барзоти погледна към Пулиъс над очилата си.

— Не и за този период от годината, никак даже. Графикът ни е пълен, и вие знаете, също толкова добре, колкото и аз самият, че могат да минат шест месеца, дори година, преди да се стигне до изслушване — Барзоти явно не бе очаквал да срещне възражения и сега се беше наежил. Той размести някакви листове, погледна надолу към нещо върху банката си. — Назначаваме предварителното изслушване за сряда, шести септември, девет и половина сутринта, в тази съдебна зала.

— Благодаря ви, Ваша светлост — каза Фримън.

Пулиъс беше стиснала здраво зъби.

— Много добре, Ваша светлост.

— Това е всичко засега — той отпрати с едно махване всички и погледна към пристава. — Извикай следващите.

 

 

Съдебните зали за предварително изслушване се намираха на първия и втория етаж. Коридорът извън залите и на двата етажа беше широк около седем метра, с петметрови тавани и покрит с линолеум под. И като изключим звука от падащи кегли, носеше цялата атмосфера, размери и очарование на евтин боулинг.

През часовете, когато съдът заседаваше, рядко имаше по-малко от двеста души, които се движеха напред-назад — свидетели, адвокати, служители, зрители, семейства и приятели. Хората си говореха по коридорите, подпрени на стените. Майки даваха на бебетата си да сучат. Народът обядваше, целуваше се, плачеше, уреждаше сделки. В понеделник и четвъртък сутрин, след като разсилните почистеха, коридорът миришеше на първи учебен ден. Но сега, след изминалите вече седем часа от работния ден, просто си миришеше.

Харди, Глицки и Джеф Елиът стояха скупчени един до друг пред отдел 11. Всички наблюдаваха как задника на Пулиъс изчезва зад ъгъла в дъното на коридора при асансьорите.

— Хубаво е дето правосъдието е сляпо — каза Глицки, — иначе Фримън нямаше да има никакъв шанс.

— Не знам — отвърна Елиът. — Той има Мей.

— Да, обаче нейната премяна, онова провиснало жълто чудо, не подчертава прелестите й като на старата Бетси — на Харди му доставяше удоволствие да я нарича Бетси. Знаеше, че ще свикне и някой ден ще се изпусне. Даже до известна степен с нетърпение го очакваше. Той се обърна към Елиът: — Това беше неофициално изявление.

Джеф беше щастлив, че отново е приет сред тях.

— Разбира се.

— Просто искам да съм сигурен.

— Е, какво мислиш? — попита Глицки. — По Коледа ли ще е процеса? Или следващия Великден?

Харди отвърна, че не знае колко дълго би могъл да отлага Фримън, ако не успееше да я изкара под гаранция. Нямаше да остави Мей в затвора в продължение на година, да чака процеса.

— Не знам. Може би тя ще си плати гаранцията — отвърна Глицки.

— Как ще си я плати? — попита Елиът. — Половин милион долара?

— Колко взима Дейвид Фримън? Половин милион? Ако се проточи цяла година, нищо чудно да станат толкова.

— Как въобще е наела Фримън? — попита Харди.

Глицки повдигна рамене.

— Само ако познавахме някой репортер, на който му се рови.

— Сигурно има някакви пари. Как изглежда жилището й? — попита Харди.

— Апартамент — отвърна Глицки. — Малък. Хубав, но малък.

— Може Фримън да й е клиент — на Елиът явно му допадаше идеята, ровичкаше все в тази посока. — Точно така! Фримън е един от клиентите й. Неш е бил другия.

Глицки обузда ентусиазма му.

— И завещанието е гаранцията, че ще му плати, след като я отърве.

— Какво завещание?

Глицки замръзна на място. Замълча за миг, после се усмихна на репортера.

— Завещание ли казах? Не мисля, че казах завещание.

Харди поклати глава.

— Не, сигурен съм, щях да го чуя. Бях точно до него и не чух нищо като „завещание“.

— Официално изявление ли правите или какво? — Елиът се подпря на патериците си. — Хайде, момчета.

Харди погледна към Ейб.

— Какво мислиш?

— Така и така ще се разчуе — отвърна Ейб, — но би било много хубаво, ако разберем как Фримън се е свързал с Мей. Пулиъс наистина ли иска смъртна присъда?

Харди кимна.

— Нали я чу.

Глицки изложи фактите пред Джеф — завещанието от два милиона, користта като мотив, Фарис като начало потвърдил автентичността на почерка.

— Ами, ето ти парите, ако я измъкне — отвърна Елиът.

Глицки погледна към Харди.

— Това момче сигурно не познава нито един адвокат — каза той. После възкликна: — Джеф, чуй ме, ако има едно нещо, което всички адвокати да правят, то е да си прибират парите предварително.

— Я си помисли — продължи Харди. — Намират те за виновен, не плащаш на адвоката си, защото не си е свършил работата. Намират те за невинен, не му плащаш, защото повече не се нуждаеш от услугите му. И при двата случая адвокатът ти остава на сухо. Може и да си му благодарен, но не чак с благодарност на стойност от половин милион долара.

— Може би получава правата върху издаването на книга. Може това да е таксата му.

— Пико ми казваше, че ние — той и аз — трябва да си издействаме правата за книгата. В края на краищата ние намерихме ръката.

— Хей! — колкото и нетипично да беше за него, Глицки също се включи. — Аз арестувах Мей. Аз трябва да получа правата за книгата.

Елиът ги прекъсна:

— Някой плаща на Фримън. Още ли не смятате, че може той самият да е един от клиентите й?

Глицки спря поглед на Джеф.

— Задник на стойност половин милиона долара?

— Без да включваме гаранцията — добави Харди.

Глицки подхвърли:

— Ако я плати.

— Не знам — отвърна Харди. — Имам някакво предчувствие. Фримън иска отсрочка. Няма да иска отсрочка, ако тя ще чака на топло горе. Което означава, че ще си плати гаранцията.