Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (30)

30

Джеф Елиът му свирна от галерията, от другата страна на перилата в отдел 27. Сигурно и той беше присъствал в 22-и за разпределянето, въпреки, че Харди, съсредоточен върху процедурата, не го бе видял. Всъщност, като се замислеше, не беше виждал Джеф от няколко дни и сега той не изглеждаше никак добре — лицето му бе подпухнало и носеше тъмни очила, дори и тук, вътре в съдебната зала. Обаче пак се усмихваше, обичайният, изпълнен с енергия Джеф Елиът. А и защо не? Материалът му отново набираше скорост.

Джеф му махаше да се приближи към перилата. Той бутна Пулиъс.

— Онова там е Елиът — каза той. — Репортерът. Искаше да се запознаеше него.

— О — възкликна тя. — Чудесно.

Вадеше някакви листове и тъкмо понечи да се извърне, Харди я чакаше, когато приставът обяви:

— Внимание! Внимание! Отдел 27-и на Върховния съд на града и областта Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Анди Фаулър. Моля всички да станат.

Съдията се появи от кабинета, облечен с тогата си. Елиът трябваше да почака.

Когато видя Анди, Харди почувства угризения на съвестта — изобщо не си бе направил труда да провери как е съдията, независимо какво го измъчваше. Трябваше да му се обади и да определи дата за скуош. Или нещо такова.

Не беше чувал и бившата си жена, Джейн. Може би кризата, ако бе имало такава — бе преминала. Със сигурност, горе на съдийската банка, Анди изглеждаше както винаги, авторитетен и внушителен. Той кимна приятелски на Харди. Очите му се спряха за миг върху банката на защитата — Мей Шин гледаше право към него, пресрещайки погледа му. Корава жена, въпреки че предизвикването на съдия не беше препоръчителна защитна стратегия. Фримън беше зает с изпразването на куфарчето си. Изглежда не забеляза размяната на погледи.

Фаулър пръв отклони своя, очите му се насочиха отново към Пулиъс. После пак към Харди. Той подреди нещо пред себе си, докато приставът четеше отново предявеното обвинение — параграф 187, убийство.

Галерията вече бе препълнена. Беше доста необичайно, почти невъзможно процесът да започне днес. Обикновено най-ранната дата за делото беше шейсет календарни дни от отправянето на обвинението. Но назначаването на датата зависеше от Фаулър. Това беше неговата съдебна зала.

Въпреки това процес за убийство, особено като този, беше сензация. След предявяването на обвинението в четвъртък, Харди бе чул, че Лок получавал обаждания от „Нюзуик“, „Тайм“, всичките големи — не можеха да го пропуснат.

Фаулър поздрави юристите в съдебната си зала. Той не беше казал и две думи, когато Фримън, както можеше да се предположи, поиска отсрочка. Прокуратурата използвала това като средство за добиване на популярност, имало расова дискриминация. Харди го следеше с половин ухо.

Фаулър изслуша по-голямата част, кимна съчувствено, после удари с чукчето.

— Ще назначим датата сега, г-н Фримън, но преди това, ако разполагате с уважителна причина за отсрочване, можете да предявите иск — той се усмихна. Това означаваше точка. Процесът щял да започне, след като предварителното изслушване минело през Общинския съд. Това беше добър знак.

Съдията оправи тогата си и се обърна към съдебната зала.

— Г-н Фримън — заяви той, — имахте ли възможност да упражните правото си на отвод в отдел 22? — адвокатът на защитата имаше еднократното право да отхвърли съдията, на когото беше поверено делото, независимо от основанията. Ако Фримън не харесваше Анди Фаулър, независимо поради каква причина, просто трябваше да каже и щяха да се върнат отново в графика, за друг отдел.

Но Фримън едва стана, за да отговори на въпроса.

— Не възнамерявам да се възползвам от него, Ваша светлост.

Фаулър замълча за миг, лицето му почервеня.

— Г-н Фримън?

Фримън продължаваше да се разправя с папките си, вадеше листове, шепнеше нещо на Мей.

— Казах, че не възразявам, ваша светлост.

Съдията бавно разместваше разни неща зад ръба на банката си. Той се облегна в креслото си, с опънати напред ръце. Личеше си, че е ядосан.

— Адвокатът на обвиняемата, би ли се приближил до банката?

Харди усети как залата стихна, докато Фримън избута стола си назад, потупа Мей по рамото и застана пред съдията. Фаулър се наведе и последва бърза размяна на реплики, след което той се изправи, удари с чукчето си и обяви прекъсване. Искал да види г-н Фримън в кабинета си.

— Какво, по дяволите, става? — попита Пулиъс.

— Нямам ни най-малка представа. Сигурно пак си разменят съвети за борсата.

 

 

Джим Бланчърд от „Трибюн“ се приближи и докосна Елиът по рамото.

— Търсят те по телефона горе. Някакво момиче.

Джеф се опитваше да привлече вниманието на Харди, откакто беше обявено прекъсването. Знаеше, че имаше нещо гнило в цялата работа и трябваше да разбере какво става, особено след като от четвъртък вечерта не беше мислил и пет минути за нещо друго, освен за Дороти Бърджес. Смяташе, че може да използва Харди, за да навакса, да навлезе отново във вътрешния развой на събитията, чиято нишка изглежда бе изгубил както по местните, така и по националните медии през дългите празници.

А явно сега, точно тук, в самото начало ставаше нещо между Фримън и Фаулър. Искаше да присъства, когато съдията се върнеше в залата, да разбере дали няма да бъде предоставено някакво обяснение.

Но Дороти — сигурно беше Дороти — бе по-важна. Щеше да има и други сензации. Не би разменил последните четири дни за нищо на света — нито за работата си, нито дори за това, да може отново да използва краката си.

Харди и Пулиъс явно спореха. Нямаше да измъкне нищо от тях, така че той сграбчи патериците си и тромаво се запридвижва през реда си в галерията и после през вратата.

В стаичката за репортерите вдигна слушалката.

— Джеф Елиът на телефона — каза той.

— Г-н Елиът. Обажда се Ивана Тръмп. Трябва да престанете да ме тормозите — Джеф се отпусна върху втория чин. Гласът на Дороти се сниши — Джеф, трябва да дойдеш тук. Няма да повярваш какво открих.

— Какво?

— Не съм сигурна какво точно означава, но Мори го нямаше цяла сутрин и най-накрая се хванах да напечатам документите по материала, върху който работиш, гаранцията на Мей Шинтака, нали така?

— Да. Е и?

— Трябва да дойдеш да видиш допълнителната гаранция към заема. Каза, че ти бил необходим някакъв документ за следа, нещо, от което да започнеш. Изглежда важно. Но предполагам, разбираш, че ще се наложи да ми платиш за информацията.

— Разбира се.

— Няма да е евтино.

Той се усмихна, спомняйки си бартерната система, която бяха разработили през празниците, за да измъкват тайни един от друг — тайни, които нямаха търпение да споделят.

— На твое разположение съм — отвърна той.

 

 

Анди Фаулър отново зае мястото си, удари с чукчето и отсрочи процеса за четиринайсети септември, девет и половина часа.

— Ваша светлост! — Пулиъс се изправи.

— Прокуроре?

— Може ли да се приближа?

Съдията кимна и й махна с ръка. Тя се запъти стегнато, без следа от обичайното полюшване.

— Какво има, Елизабет?

— Ваша светлост, с цялото ми уважение, обвинението би желало да разбере естеството на съвещанието ви с адвоката на защитата.

Фаулър, с непокътната тежест, погледна надолу от висотата на положението си. Личеше, че двамата не можеха да се понасят.

— С цялото ми уважение, прокуроре, онова, което правя в кабинета си, не ви влиза в работата. Но — той се наведе, с кръстосани отпред ръце, — но вие сте права, трябва да избегнем всякакъв признак на неприличие. Смятате, че двамата с адвоката на защитата се споразумяваме тайно зад гърба ви, така ли?

— Разбира се, че не, Ваша светлост, аз…

— Но мислите, че може да се стори така на останалите. Оценявам загрижеността ви. Четете ли вестници, Елизабет? Гледате ли телевизия?

Пулиъс го зяпна.

— Да, Ваша светлост, от време на време.

— Тогава сигурно сте забелязали, че убийството на Оуен Неш се сдоби с далеч по-голяма от обичайната публичност.

— Да, Ваша светлост.

— Ами, докато следях случая през последната седмица, ми хрумна, че може би ще е трудно да осигурим справедлив процес в Сан Франциско. Бях почти сигурен, че адвокатът на защитата ще внесе иск за прехвърляне разглеждането на делото на друг окръжен съд. Но, както без съмнение забелязахте, г-н Фримън не подаде такъв иск. Исках да му изясня, че подобно стратегическо решение — ако породи нежелани резултати, — по-късно не би могло да бъде използвано като основание за обвинение в неправилно проведен съдебен процес. Това задоволява ли ви?

— Напълно, Ваша светлост, благодаря ви. Не съм искала да покажа неуважение към съда.

Фаулър си позволи една ледена усмивка.

— Разбира се, прокуроре. Оправдан въпрос.

 

 

След като Фаулър се оттегли, Пулиъс изтрополи от съдебната зала, като остави Харди да събира документите им и да я последва. Фримън се приближи до прокурорската банка и каза на Харди, че се надявал да нямало лоши чувства от първоначалната им среща в помещението за свиждане на ареста.

— Изобщо.

— Знаете ли, ако ми позволите един безплатен съвет, не бих препоръчал използването на малкото изпускане на клиентката ми, че е била на „Елоиз“. Тя всъщност не е била.

Харди се усмихна.

— Това изглежда спорно, нали?

Фримън беше бръкнал с ръце в джобовете си и бе преметнал небрежно крак върху ъгълчето на банката на Харди.

— Слушах касетата няколко пъти. По начина, по който се изразявате, ще излезе като подвеждащ въпрос. Това само би представило обвинението в лоша светлина и би ви поставило в неравностойно положение.

— Е, не бихме искали да се случи подобно нещо. — Харди приключи със събирането на документите и затвори куфарчето си — Благодаря за съвета — кимна той. — Ще го предам.

Харди започваше да свиква. Тези адвокати в съда играеха игри без всякакви правила, не се съобразяваха с абсолютно нищо. Как можеше Фримън да има наглостта да даде подобен съвет? За толкова зелен ли го мислеше, че да се хване на един така прозрачен блъф?

Но колкото повече Харди си мислеше затова, толкова повече му се струваше, че като че ли изобщо няма смисъл. Може би не беше блъф, а точно обратното. Което го правеше доста ефективен блъф ако бе така.

Хитро, реши той, докато вървеше по коридора обратно към кабинета си. Нямаше как да не му се възхитиш.

Какво всъщност искаше Фримън? Искаше да спечели. В дело, базиращо се на косвени доказателства като това, ако можеше да накара обвинението да се колебае относно привеждането на което и да било доказателство, това можеше да е само от полза за защитата. От друга страна, погледнато отгоре, съветът му беше разумен — Харди не възнамеряваше да привежда грешката на езика на Мей като доказателство, което да намекне, че е била на борда на „Елоиз“ — защото освен, че само по себе си това беше неубедително, Харди не желаеше да вкарва в официалния протокол собственото си нарушение на закона: посещението при Мей в затвора, без присъствието на адвокат.

Но сега Фримън бе казал на Харди, че нямало да бъде добра идея да го изнася. Със сигурност Фримън едва ли се опитваше да бъде любезен, да помогне на новака. Но съветът му беше нещо, което Харди и без това възнамеряваше да направи.

Което означаваше — какво?

 

 

— Защо го отсрочи за утре? Какъв смисъл има?

Не бяха изминали и пет минути, откакто Пулиъс бе напуснала съдебната зала. Сега тя седеше в кабинета си, вратата беше затворена. Когато влезе, Харди бе удивен да види сълзи в очите й. Започна да я успокоява, че той не искал…

Тя го прекъсна и посочи към очите си с двата си показалеца.

— Това е гняв, Харди. Не си мисли, че съм била засегната. Онова копеле…

Харди бе смятал, че ще може да обсъди Фримън и стратегията им, но явно не това щеше да е на дневен ред.

— Сигурно го отсрочи, за да може да прочете делото. Едва тази сутрин е разбрал, че му е било възложено — отвърна Харди.

— Това не е извинение за тона му.

Харди постави куфарчето й върху бюрото и седна срещу нея.

— Може би мрази да се поставят под въпрос съображенията му?

Не мина.

— Ти нямаше ли да го попиташ?

— Не знам. И аз бях любопитен.

— Когато си любопитен, питаш. Това е едно от правилата.

— Не мислех, че изобщо има правила.

Пулиъс впери поглед в него. Очите й още блестяха от сълзите.

— Няма — заяви тя.