Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (55)

55

Вратата към чакалнята се отвори. Минаваше десет и половина и Харди вдигна глава, като почти очакваше Страут да дойде и да му каже, че Мей всъщност е била убита, че раните от ножа са несъвместими със само увреждане. Вместо това, видя кучешката захапка на Дейвид Фримън, който любезно го попита дали може да седне.

— А, г-н Харди. Просто дойдох да отдам последна почит — каза той. През изминалите месеци Харди на два пъти бе разговарял с Фримън в кантората му относно свидетелските показания, които щеше да дава за обвинението. Въпреки, че привидно бяха противници, и двамата мъже бяха склонни да не зачитат обществените норми, склонност, която всеки беше доловил у другия и която, усещаше Харди, оформяше нещо като привличане помежду им, макар до този момент все още да не си го признаваха.

— Страут още ли е вътре с нея? — попита Фримън.

Харди кимна, замисли се за миг, после реши да каже каквото мисли.

— Знаете ли — започна той, — иска ми се вие да бяхте поели делото, когато Анди ви помоли.

Фримън поклати глава.

— Не смятам, че сте го загубили. Нищо не се знае, докато съдебните заседатели не се върнат с присъдата.

Харди вдигна очи.

— Така казват.

— Особено, ако Анди не е убил Мей. Мисля, че няма да се повлияят, ако не смятат, че го е направил.

— Той е бил при Мей тази сутрин — отвърна Харди.

Фримън повдигна рамене.

— И аз ходих преди два дни. Съдебните заседатели знаят ли го? Трябва ли да го знаят?

Харди побърза да се хване. В този момент би се хванал за всичко, независимо откъде идваше.

— Защо мислите, че няма да се повлияят?

През предишните им четиричасови разговори, Харди си мислеше, че сравнително добре е обсъдил процеса с Фримън, но започваше да осъзнава, че Фримън отговаряше само на онова, което го питаха, а Харди се бе придържал към действията на Фаулър, свързани с теорията за осъзнатата вина.

— Защото Мей беше депресирана, тя беше настроена на тема самоубийство. Снощи повече от час се опитвах да я разубеждавам да не го прави.

— Защо беше толкова депресирана?

— Мисля, че е повече от явно, а вие?

— Не е било само заради палтото.

— Заради палтото ли? О, палтото! Не, това вероятно е било последната капка, още едно напомняне, че вече не би могла да се надява на нищо. Затова и най-вече ми се обади, предполагам — разстроена, че й е било откраднато. Но самата депресия — това си продължаваше от лятото. Тя обичаше Оуен Неш. Вярваше, че и той я бе обичал. А беше изправена на съд за убийството му…

Харди поклати глава, все още опипваше почвата.

— Не знам какво ви е казвала, но тя не е обичала Оуен Неш — или така поне беше казал Фарис.

— Не. Не, тук грешите. Защо мислите така?

— Същото, както и с Фаулър. Не взимаш пари от някого, когото обичаш, затова, че спиш с него.

— Не е взимала пари от Неш, никога не го е правила.

Това накара Харди да замръзне.

— Какво?

— Никога не е взимала пари от него.

— Ами завещанието?

— Какво завещанието? Завещанието си е завещание. Мисля, че е било повече като жест, но когато Оуен умря… Искам да каже, вие нямаше ли да си потърсите двата милиона долара?

Главата на Харди отново започна да пулсира. Той се пресегна към чашата вече студено кафе на масичката до него. Защо винаги бе смятал, че Оуен е плащал на Мей Шин? Кен Фарис ли му го беше казал още в началото? Дали Фарис не го бе излъгал?

— Не — продължаваше Фримън. — Мей наистина обичаше Оуен Неш. Няма никакво съмнение в това. И аз бях започнал да вярвам, че и той също я е обичал. Носел е пръстена й, когато са го намерили. Не бе трудно да се влюбиш в нея.

Изглежда беше вярно. Виж само какво бе сторила с Анди. Стойността на Мей явно беше по-голяма, отколкото бе смятал. Но тя със сигурност бе мамила Анди Фаулър и той напомни това на Фримън.

Фримън кимна, сякаш му беше добре известно.

— Това е било преди Оуен Неш. Преди Неш е постъпвала, както й е било изгодно. Тя ми го каза. Някои клиенти — можеш да станеш като изповедник за тях. Психолог, съдник. Поражда се зависимост.

Харди, сещайки се за Селин, нямаше нужда да му се напомня за това.

— В случая, двамата с Мей наистина станахме доста близки. Вършехме много работа заедно — на погледа на Харди, Фримън поклати глава: — Не, не сме спали заедно. Както и да е, нещо много истинско явно е ставало между Мей и Оуен, като най-напред трябва да се отбележи, че и двамата са били доста цинични. Те са се променили взаимно, завинаги.

— Какво означава това?

— Мей е изоставила любовниците си — Анди Фаулър, например. Вероятно е можела да мами Оуен, както е правила и с предишните, но тя е искала да започне на чисто.

— А Неш?

— Доколкото разбирам, било е горе-долу същото, като изключим, разбира се, че се е движел в по-широки кръгове и е имал по-големи отговорности. Вероятно му е трябвало повече време, за да предприеме нещо — решението му да обяви публично предстоящата им женитба, например.

Харди си спомни как Фарис беше казал, че Оуен се бил „променил“ през последните месеци от живота си. Това ли беше обяснението?

— Наистина ли смятате, че са щели да се женят?

Харди никога не се бе замислял сериозно над това. И защо най-вече не го беше правил? Защото Кен Фарис му бе казал, че Мей и Оуен със сигурност са щели да се разделят. Това го накара да настръхне, като се почуди какво ли още е пренебрегнал или пропуснал.

Неговият добър приятел и много компетентен следовател, Ейб Глицки, вероятно бе проверил алибито на Кен Фарис, но сега му хрумна мисълта, че конкретно в това отношение, Пулиъс може и да се е оказала права. Ейб може да е бил толкова сразен от неправилния арест на Мей, че да не е имал желание да проследи нишките по това дело. Най-малкото, не беше разследвал неидентифицираните отпечатъци върху оръжието, с което бе извършено убийството — докато Струлър го беше направил. Не бе открил частния детектив Емет Търкъл. Харди се почуди дали Ейб наистина беше прелетял до Таос, или само се бе обадил тук-там.

Смъртта на Оуен Неш беше оставила Кен Фарис да ръководи една сто и петдесет милионна империя, вече необезпокояван от контролиращия го ексцентрик. Не си ли заслужаваше да убиеш заради това?

— Нещо ти хрумна ли? — попита любезно Фримън.

— Може би.

Чуха шум от стъпки и двамата вече бяха станали, когато Страут отвори вратата.

— Бихте ли влезли, ако обичате? — каза той.

 

 

Тялото беше покрито върху количката в камерата. Страут мина напред и отметна чаршафа от лицето й. Харди беше поразен колко млада изглеждаше. Лицето й, без грим или изражение, беше като на младо момиче, заспало.

Фримън се приближи до количката, прокара пръст по брадичката на Мей, вдигна чаршафа и погледна тялото й, като направи физиономия. Страут и Харди отстъпиха.

— Къде са дрехите й? — попита Харди.

— Опаковани и изпратени. Проверяват ги за власинки, косми, петна. Стандартната процедура. Само си губят времето.

— Защо?

— Защото няма никакво съмнение, че тази жена се е самоубила.

Харди усети как умората му набързо се изпарява. Часовникът над камерите показваше единайсет и нещо, но клиентът му поне бе оневинен в извършването на това убийство — защото, всъщност, не беше убийство.

Някак си усети, че нещата се бяха обърнали, Фаулър не беше убил Мей. Реално погледнато, това с нищо не променяше делото по убийството на Неш, но независимо от всичко, като че ли имаше огромно значение. В онова, което Анди Фаулър беше извършил, Харди бе виждал доказателства за обърканост, загриженост за репутацията му, погрешна преценка, че би могъл да запуши единайсет дупки с десет пръста.

Но това, което не бе видял — изведнъж и съвсем ясно осъзна той — беше убиеца. Анди бе извършил необмислени неща и после бе съчинил глупави истории, за да скрие колко безразсъдно се бе държал, той беше човек, чиито чувства така и не бе успял да разбере.

Но онова, което Анди не беше в състояние да направи, бе да планира хладнокръвно убийство. Някой друг го беше извършил — някой хладнокръвен, деен и организиран, без угризения или емоции. Всъщност, убиецът на Оуен Неш беше близо до пълната противоположност на Анди Фаулър.

 

 

Джеф Елиът знаеше, че едно време, преди шест месеца, преди да се срещне с Дороти, щеше да чака пред моргата, докато не дойдеха резултатите от аутопсията, така че материалът му да може да излезе в сутрешното издание. Но тази вечер бе написал статията си, беше я проверил и вкарал в компютъра и се бе отправил към къщи.

Други истории около Съдебната палата вече привличаха вниманието — едната, свързана с котарака, който областната прокуратура беше купила да контролира наплива на мишки, които бяха започнали да се появяват из сградата непосредствено след започването на строежа на новия затвор. Котаракът беше кръстен Арнолд Маусенегер и вече си бе извоювал няколко реда в „Кроникъл“. В рубриката „Проблясъци“ Крис Лок беше казал: „Арнолд е дар Божи, що се отнася до бюджета. Не бихме могли да си позволим да опразним цялата сграда“. Появил се бе и по пети канал. Гореща новина.

А Оуен Неш си беше мъртъв, както винаги. Анди Фаулър бе в затвора и нямаше опасност да се измъкне, и да убие още някой тази вечер. Процесът продължаваше. Работата на Джеф можеше да почака до сутринта.

Дороти беше заспала, но стана, за да го посрещне, когато отвори вратата. Наля им по чаша домашно бяло вино, докато седнал на леглото, той си сваляше дрехите. Телефонът иззвъня и без да мисли, Елиът го вдигна.

— Джеф, Дизмъс Харди се обажда, правя ти услуга.

— Още ли си буден? Нямаш ли заседание утре сутринта?

— Добрите адвокати никога не спят и исках ти пръв да разбереш съвсем официално, че Страут се произнесе, че Мей Шин се е самоубила. Анди Фаулър не я е убил. Никой не я е убил. Сама се е убила.

— Излишна тавтология — каза Джеф. — Самоубийство означава, че сама се е убила.

Харди искрено му поблагодари за урока по стил. Дороти се приближи и постави чашата с вино на масичката до телефона. Седна до него и разтри раменете му.

— Сигурно ли е? — попита Джеф.

— Направо от източника, в случая Страут. Още съм в моргата. Мислех си, че ще искаш да знаеш.

Джеф се поколеба за миг — това означаваше, че няма да спи още няколко часа.

— Първото издание вече е набрано.

— Хей — възкликна Харди, — още няма дори полунощ. Вие, момчета, не спирате ли машините, не късате ли първата страница?

— Може би, ако Арнолд Маусенегер имаше четири потвърдени убийства за един ден.

Всички знаеха за Арнолд.

— Между другото — попита Харди, — още ли искаш да се поровиш малко, ако успея да намеря подходяща дупка?

— Между другото, а?

— Просто ми хрумна.

— Сигурен съм. Но, да, мисля, че да. За какво става дума?

— Още не знам. Ще ти се обадя.

Джеф затвори, отпи от виното си и целуна Дороти.

— Съжалявам — каза той, — когато дойде новината…

Тя го целуна.

— Когато спечелиш „Пулицър“, ще ти простя за това.

 

 

— Дизмъс, трябва да поспиш малко. — Франи изглеждаше в много напреднала бременност, така, както беше застанала до вратата. — Кое време е?

Харди се протегна, страхуваше се да си погледне часовника. Тя заобиколи зад бюрото му и го прегърна, като се облегна на него.

— Как ще си в състояние да мислиш утре?

— Утре е петък — каза той.

— Всъщност, днес е петък. Това значи ли нещо?

— Означава, че утре ще мога да си наваксам. Тази вечер трябва да прегледам стенограмите — той вдигна един дебел куп напечатани страници — от двата дни. Забрави ли, че миналата нощ си я откраднах? — той облегна глава на нея. — Забрави ли?

Тя разроши косата му.

— Много добре си спомням. Но въпреки това…

— Анди Фаулър не е убил Мей — съобщи той. — Самоубила се е, точно както изглеждаше.

Франи се изправи.

— Е, това е добре, предполагам.

— Добре е, въпреки че защо този идиот е ходил в къщата на Мей…

Тя му изшътка.

— Стига толкова. Свършвай с четенето и идвай да си легнеш. Веднага.

— Още няколко страници. Обещавам.

 

 

Първото нещо, което трябваше да направи на сутринта, беше да се обади на Кен Фарис и да потърси някои отговори. Ако отговорите не му харесаха, щеше отново да позвъни на Джеф Елиът може би да си наеме свой собствен Емет Търкъл, за да проучи един уикенд в Таос, миналия юни.

Затова трябваше да запомни въпросите. Непрекъснато му прехвърчаха през главата и той започна да си прави списък, докато се опитваше да чете стенограмите от вчера и онзи ден, които сега му се струваха не като отпреди два дни, а като отпреди два месеца. След всичко, което се бе случило, откакто бяха давали показания, едвам си спомняше Том Уодъл и Хосе Очорио, още по-малко пък какво бяха казали, или защо можеше да има някаква връзка.

В жълтия бележник беше записано: „Неш плащал ли е на Мей? Документи?“ На следващия ред, думите: „По-конкретни промени в О. Н.? В какъв смисъл се е променил?“ После: „Скъсали ли са? Защо пръстен?“

Идеята, че Мей може да е казвала истината през цялото време, хвърляше съвсем различна светлина върху всичко, което се беше случило. Харди отвори нов бележник, като възнамеряваше да започне с предположението, че Мей и Оуен наистина са се обичали. Щеше да прегледа първите си папки — онези, които бе преснимал толкова отдавна — през съботата и неделята и щеше да проучи всяка нейна думичка.

Той си записа нещо в бележника за Мей, после се захвана отново със стенограмите. Трябваше да се връща назад, за да види кого разпитваха, Том или Хосе. Напомни си — Том беше следобедното момче, онова, с което се бе запознал първия ден. Сграбчи по-старата папка, отвори я на разпитите на Глицки и на двамата, като възнамеряваше да започне отначало, да си припомни фактите. Отново.

Не беше спал от двайсет часа. Сега четеше за това, как Хосе бил видял Мей Шин да си тръгва от яхтата в четвъртък, но Хосе беше сутрешния пазач, така че не можеше да е видял Мей в четвъртък сутринта, трябва да е било сряда, което нямаше смисъл, защото Мей беше казала, че е ходила до яхтата в четвъртък, така че Харди — бързо — се върна на бележника с въпросите към Мей.

Погледна обратно. О, явно беше Том, в края на краищата. Една от папките беше отворена на Том.

Франи беше права — не можеш да работиш, ако не си в състояние да разсъждаваш, а мозъкът на Харди току-що бе изключил. Достатъчно. Не можеше да следи мисълта си.