Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (7)

7

Сградата, в която се помещаваше „Кроникъл“, се намираше на „Пето“ и „Мишън“, на около шест пресечки от Съдебната палата. Харди вървеше през утринната мъгла, която далеч не само изстудяваше въздуха и макар на Тони Бенет да не му пукаше, вероятно той беше един от малкото, на които мъглата не правеше впечатление. Харди раздаде няколко петачки на дребно на бездомните хора, които седяха подпрени на сградите по Трето авеню, увити във вестници или стари одеяла и зъзнеха. До мига, в който се озова пред „Кроникъл“, вече чувстваше кокалите си стари и трошливи.

Джеф Елиът се беше закотвил на едно от по-новите бюра в обширното помещение, което миришеше на старо училище. Патериците му бяха опрени на бюрото, малко прекалено явно. Подпрени като опора, помисли си Харди. Той беше обърнат с лице към един монитор и говореше по телефона, когато Харди се приближи до бюрото му.

— Всичко това е неофициално — започна той.

Елиът се извърна, видя Харди, вдигна пръст и продължи да говори в слушалката.

Харди продължи:

— Когато отидох на работа тази сутрин, не бях чак толкова бесен, колкото вчера, но все пак си бях. Споменах ли, че това е неофициално изявление?

Елиът измърмори нещо в слушалката, затвори и се извърна право срещу Харди. Не изглеждаше нито толкова млад, нито толкова приятелски настроен, за разлика от преди два дни в дома на Харди. А лицето му, все още момчешко, беше изпито и болнаво, сякаш не беше спал от няколко дни. Мърлявата коса, провиснала и дълга, закриваше ушите му. Вратовръзката му беше разхлабена, при все това обаче носеше чиста риза.

— Г-н Харди — каза той, като се пресегна през бюрото си.

Харди не стисна ръката му.

— Неофициално. Всичко, което някога изобщо ти кажа. Изцяло и абсолютно неофициално. Ясно ли е?

Елиът, в интерес на истината, не блъфира много, въпреки че се опита да пробута срамежливата си усмивка.

— Редакторът ми не би публикувал материала, ако източника не е упоменат. Не ми казахте да не използвам името ви.

Харди вдигна ръка.

— Не ме е грижа каква е политиката ви. Там, където работя, си имаме наша.

Елиът повдигна рамене.

— Имах нужда…

Харди го прекъсна:

— Можеше да постигнеш същото, ако беше откровен с мен. Аз съм доста разумен човек, но съм и опасен противник.

Елиът се бе отдръпнал назад, с широко отворени очи.

— Ако това е заплаха… — започна той, после млъкна.

За своя изненада Харди забеляза, че ръцете на Елиът върху бюрото треперят. Момчето беше уплашено. Нещо вътре в Харди го подтикваше да го сграбчи за гушата, но Елиът му бе харесал онази вечер и треперещите ръце охладиха настървението му.

Той седна, подпря лакти на бюрото.

— Не е заплаха. Един съвет, и толкова. Не си създавай неприятели, от които нямаш нужда. Това е голям град. Хората залагат само на сигурно, дори и симпатични типове като мен — Харди го дари с ослепителна усмивка. — Сега аз искам да ми направиш една услуга.

Елиът отново бавно се приведе напред.

— Ако мога. Струва ми се, че ви дължа една.

— Точно така — отвърна Харди.

 

 

— Оуен Неш — гласът на Джеф Елиът беше пресипнал от вълнение.

— Къде се намираш сега? — Харди, седнал зад бюрото си, бутна встрани една от папките и се завъртя на стола, за да погледне през прозореца. От мрачно, по-мрачно. Беше накарал Елиът да отиде до отдел „Изчезнали“ и да провери дали не е съобщавано за изчезването на едра жена или едър мъж — някой с голяма ръка.

— Долу съм. Съобщили току-що тази сутрин.

— Съвпада по време — отвърна Харди. Отдел „Изчезнали“ няма да се захване с изчезването на някой, докато не изминеха три дни.

— Точно така. Обадил се е някакъв човек, чакай секунда, някакъв мъж на име Кен Фарис, телефон… имаш ли писалка?

Харди записа телефона.

— Оуен Неш и този номер. Нещо друго?

— Имат десет изчезнали деца и три забегнали или изчезнали съпруги — всичките в рамките на нормалните размери. Но Оуен Неш е единственият изчезнал мъж за тази седмица. Това не се случва много често. Истинско начало.

— Може и да е начало, но нищо повече, Джеф. Ала вероятно важно, много важно начало.

— Засега — отвърна Елиът. — Но защо просто не слезеш и не поразпиташ сам?

Харди въздъхна. Защо да се забърква?

— Политика — отвърна той. — Но идеята не е лоша. Де да беше моя!

— Е, какво ще правим сега?

— Ти нищо. Аз ще се заема по-нататък, а ти ще чакаш да ти се обадя, разбрано? А може и да не ти се обадя.

— Но ако се окаже горещ материал?

— Твой е. Такава е уговорката.

 

 

Харди не бе имал намерение да споменава нищо пред никого, но Драйсдейл провря глава през вратата му, миг след като затвори.

— Просто минавам на визитация — каза той. — По-добре ли си днес?

— Имат изчезнал мъж.

Драйсдейл се намръщи и се облегна на касата.

— Кои?

— Отдел „Изчезнали“.

— Това има ли някакво пряко отношение към двете дузини папки, които виждам толкова очебийно изложени на показ върху бюрото ти?

— Не, нито пряко, нито непряко — ухили се Харди.

Драйсдейл влезе и бутна вратата след себе си.

— Диз, направи си една услуга, а? Разкарай няколко от тези — той вдигна част от купа с папки и го тръшна по средата на бюрото. — Дай ми някаква бройка, така че да мога да изтъкна работното ти натоварване и да кажа: „Този човек се бъхти като товарен кон в мина, нека да му дадем шанс да се изяви“.

Харди завъртя нефритеното преспапие, което сега изпълняваше предназначението си на неговото бюро.

— Добре, Арт. Добре.

— Благодаря ти — Драйсдейл понечи да си тръгне, но Харди го извика обратно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за Елизабет Пулиъс?

— Мога да ти кажа много неща за нея. Защо?

— Доста ме агитира вчера, изневиделица.

— Може да те смята за готин.

— Имах чувството, че не страда от липса на мъже.

Драйсдейл кимна и се облегна на вратата. Беше бръкнал с ръце в джобовете, единият крак кръстосан върху другия, въплъщение на отпуснатостта.

— Не, не страда от липса на мъже.

— Е, каква е историята й? Защо се е наежила толкова?

Като се огледа из коридора, Драйсдейл затвори вратата, възседна един от столовете срещу бюрото на Харди и се загледа през прозореца към сивотата навън. Пое си дълбоко въздух.

— Майка й е била изнасилена и убита от някакъв тип, пуснат условно три дни, преди да го извърши. Бил образцов затворник, осъден за изнасилване. Излежал четири години и го освободили за добро държание. Мисля, че е оставило отпечатък върху нея — Харди подсвирна. — Е, предполагам, че всички ние се мотивираме от нещо, но повечето от работещите тук смятат, че Пулиъс малко се поувлича — Драйсдейл се изправи и се протегна. — Както и да е, факт е, че ако искам да пратя някого в пандиза, винаги мога да разчитам на нея. Недей да се сближаваш много-много с Елизабет. Тя е твърде праволинейна.

Харди вдигна лявата си ръка, онази, на която носеше халката си.

— Аз съм младоженец, Арт. Не съм за продан.

— Бих се обзаложил, че за нея това няма кой знае какво значение.

 

 

Първото нещо, което Харди направи, след като началникът му си излезе, бе да вдигне телефона и да избере номера, който Джеф Елиът му беше дал — Кен Фарис, човекът, който бе съобщил за изчезналия мъж на име Оуен Неш. Телефонистката със страстен глас охладня набързо и стана доста експедитивна, когато Харди каза, че се обажда от прокуратурата. Свърза го незабавно.

Кен Фарис е на телефона. С кого разговарям?

Харди се представи. Последва пауза.

— Не разбирам. Работите в прокуратурата на Сан Франциско? Оуен в затвора ли е?

Телефонът изпиука, последва:

— Ако никой не отговори на позвъняването ви…

Фарис го прекъсна.

— Записваме всичките си телефонни обаждания. Имате ли нещо против? — не изчака отговора. — Вижте, съжалявам, но какво общо има прокуратурата с изчезването на Оуен? Жив ли е, само това ми кажете?

— Не знам дали е жив, г-н Фарис — той чу дълбока въздишка — облекчение или отчаяние, не можа да определи кое от двете и не му се чакаше, за да разбере. — Онова, заради което ви се обаждам, що се касае до мен, е свързано с една ръка, открита в стомаха на акула.

Харди почти успя да чуе как умът на Фарис прищраква.

— Онази, за която пише в „Кроникъл“? Четох за нея. Какво общо има това с Оуен?

— Може би нищо. Г-н Неш е изчезнал, а ръката може да е на възрастен мъж.

— Какво искате да кажете с това „може да е“? Пресата научила ли е вече? Мислите, че ръката може да е на Оуен?

— Мисля само, че може да си заслужава един поглед. Може да има някакво парче кожа с нещо отгоре, което да разпознаете, формата на нокът, каквото и да е. Отпечатъците са се изличили, но…

— Не си ли спомням нещо за пръстен?

Харди кимна.

— Има нефритен пръстен на кутрето.

Телефонът отново изпиука. Всичките разговори, значи? — помисли си Харди.

Фарис беше категоричен:

— Тогава не е Оуен. Носеше златна венчална халка на лявата си ръка, никакви други пръстени. Коя ръка е това?

— Дясната.

— Ами, тогава значи не е Оуен. Това поне е сигурно — въздъхна Фарис отново, като изпусна част от напрежението. — Благодаря на Бога!

 

 

Дерек Греъм бе работил към поддръжката на канализацията в продължение на тринайсет години. Беше четирийсетгодишен, бял, началник, с жена и три деца. Като общински служител на постоянна длъжност, той беше застрахован почти от всичко, което би могло да застраши работата му. Но политическа реалност бе, че един бял управленчески кадър в Сан Франциско, който загубеше работата си, можеше да я види моментално заета от член на някоя от безбройните малцинствени групи, които градът наричаше свои. Харди знаеше, че акулите вече обикалят и една заслужена присъда за пласиране на наркотици можеше да прати Дерек не само в затвора, но и на улицата.

И докато пушенето на марихуана в Сан Франциско все още се смяташе за дребно провинение и се наказваше с глоба в размер на сто долара, притежанието, на какъвто и да е наркотик над една унция се приемаше за опит за пласиране и се разглеждаше като углавно престъпление.

На общинския шевролет каприс с неговия крещящ стикер „Купувай Америка“ бил изгорял задния стоп. Това се оказало малшанс за Дерек. Почти бил изпушил половин ганджа, така че да можел да се прибере у дома малко по-спокоен и да не крещи на децата си, когато една патрулна кола го спряла, полицаят подушил миризмата, и базирайки се на обонятелните доказателства, претърсил каприса и открил грубо казано осем унции сенсимила в багажника.

Това довело до обискирането на къщата на Дерек и откриването на хидропоничната градина в мазето. Дерек здравата го беше загазил, и доста се бе разтревожил.

— Вижте — казваше той на Харди, — не мога да изгубя работата си.

Беше в кабинета му, заедно със служебния си защитник, млада жена на име Джина Роук. Г-ца Роук не беше казала нито дума, откакто преди пет минути бе представила Дерек на Харди. Първоначално Харди се бе обръщал към нея, но Дерек непрекъснато се намесваше, така че Харди подкара направо.

— Да загубите работата си е най-малкото — отвърна той.

Дерек беше висок около метър и осемдесет и тежеше, Харди пресметна, около деветдесет и пет килограма. Имаше красиво гладко избръснато лице, завършващо с делова подстрижка. За тази среща, на която в действителност не беше радушно приветстван от нито една от двете страни, не бе сметнал за нужно да слага и вратовръзка. Но в официалните си панталони и закопчаната догоре риза на квадратчета, изглеждаше повече от прилично. Би могъл да кандидатства за работа на някой строителен обект.

— Не е като да съм извършил някакво престъпление. По дяволите — заяви той на Харди, — вие също сте общински служител й колко изкарвате?

— Отглеждането на наркотици е престъпление — отвърна Харди, а моята заплата няма никакво отношение.

— Бих могъл да проверя, но да кажем, четирийсет и пет — Дерек продължи, без да спира. Харди изкарваше 52 000$ годишно на новата си работа, но остави заподозреният да продължи. — Имате ли деца?

Харди кимна.

— Е, тогава знаете. Не можете да свържете двата края с четирийсет и пет. Работя за градската управа в продължение на петнайсет години…

— В досието пише тринайсет.

— Да не цепим косъма на две. Тринайсет. Работя тук тринайсет години на пълен работен ден и двамата с жена ми се опитваме да отгледаме и възпитаме три деца, искаме тя да може да си стои у дома при тях. Защо да имаш деца, ако няма да ги отгледаш сам, прав ли съм? Не съм имал досие преди това. Не хленча, просто ви казвам истината.

— Във възпитанието на децата се включва и отглеждането на марихуана, така ли? — попита Харди.

— Най-голямото ми дете е на седем. С тревата си докарвам допълнително, това е всичко.

Никой не се съмняваше, че е така. Харди изкарваше петдесет и две, но притежаваше една четвърт от „Литъл Шамрок“ и това му носеше по още една хилядарка и малко на месец; плюс, че Франи имаше четвърт милион долара от застраховката на първия си съпруг, които пазеха за колежа на децата. Но поне, ако наистина им дотрябваха пари, можеха да разполагат с нея. Харди разбираше много добре какво иска да каже Дерек — наистина в днешно време беше много трудно да се издържаш на една заплата.

Ала в момента Харди беше прокурор. Той си спомни думите на Арт Драйсдейл: „Незаконното е лошо“. Каза:

— Трябваше да помислите затова, когато засаждахте градината си — не се хареса кой знае колко.

— На кого причинявам зло? Кажете ми. Не съм пласьор. Имам осем човека, на които го „разтоварвам“ на кило.

Харди вдигна ръка.

— Това вече се казва приказка. Някои от тези хора имат ли си имена?

Дерек само поклати глава.

— Хайде бе, човек, това са нормални хора като мен и теб. На колко си години, четирийсет? Кажи ми, че не се пушил трева в колежа.

Харди не можеше да му каже такова нещо. Не познаваше много хора от неговото поколение, включително и такива от силите на реда, които да не са си дръпвали веднъж-дваж по повод, или без повод. За него беше безпредметно. Но ето, че бе тук, играеше си — не — беше законът.

Изведнъж той се извърна и заговори директно на г-ца Роук.

— Може ли да го обсъдим, ако обичате? — той многозначително погледна към Дерек. — Има ли основания съдът да назначава защитник. Кафето е долу, на първия етаж.

— Мисля, че не иска да загуби работата си.

— Предвижда ли се автоматично административно уволнение при присъда? Няма съмнение, че обвиняемият се признава за виновен, нали така?

— Въпросът е в обвинението — Джина го дари с притеснена усмивка. — Не мисля, че е дребно престъпление, но ако говорим за углавно, той е уволнен — г-ца Роук изглеждаше на двайсет, въпреки че можеше да е и на повече. Тя прехапа долната си устна. — Наистина смятам, че парите са му трябвали, за да подпомага семейството си.

Харди справедливо отсече:

— Хора ограбват банки и убиват хора непрекъснато, за да набавят пари за семействата си — Джина явно се стегна и Харди отстъпи. — Вижте, нямам намерение да ви се нахвърлям, но дайте да не играем по неговата свирка. Човекът си е отглеждал доста голямо количество дрога, а това е незаконно. Какво ще кажете за някоя тежка простъпка, която да ме задоволи? Имам предвид нещо сериозно. Нали той това иска, да плати солена глоба, да извърши обществено полезни услуги? Ще опитам да го пробутам на шефа ми и вашият човек ще си запази работата.

Тъмните очи на Джина светнаха.

— Ще го направите ли?

Ако се докосне отново до марихуана — дори и една цигарка за отмора, — ще го разпнем, ясно ли е?

Тя кимна с глава, държеше ръцете си здраво стиснати в скута, сякаш се поздравяваше.

— О, да, да. Това е чудесно.

Г-ца Роук стана от стола, потривайки обутите си в чорапогащник крака, разтърси ръката на Харди в знак на благодарност и изчезна през вратата, преди той да е променил решението си.

Току-що бе подарил точка на защитата. Почуди се какво ли щеше да каже Елизабет Пулиъс. Но като се замисли, не би трябвало да се чуди — знаеше какво би казала.

Докато разсъждаваше върху това, Харди кръстоса ръце зад главата си и се загледа в тавана: кафяви петна от вода върху звукоизолиращата ламперия.

— Чудесно — промълви той.