Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (44)

44

Глицки носеше каки на цвят панталони, кубинки и кожено яке. Беше висок около метър и деветдесет и тежеше малко над сто килограма. Черната му коса бе късо подстригана, почти като на морски пехотинец. Когато беше по-млад, отчасти за да прикрие горната част на белега си, си бе пуснал мустаци като на китайски император, но вече от шест години ходеше гладко обръснат.

Елизабет Пулиъс бе работила с него най-малко по четиринайсет дела, откакто бе започнала да се занимава с убийства преди три години. Отношенията им бяха преди всичко сърдечни и открити. Стояха от една и съща страна на барикадата. Следователно появата на импозантната фигура на Ейб на вратата не би трябвало да я изпълва с лоши предчувствия. Но я изпълни.

Не беше казал нищо. Тя преглеждаше показанията по дело, което щеше да се гледа след два месеца, като ги наизустяваше, както обичаше да прави. И изведнъж го видя. Нямаше представа от колко време стоеше там.

— Здравей, Ейб — каза тя. Затвори папката и му хвърли една ослепителна усмивка. — Какво има?

Глицки се бе подпрял на вратата, с ръце в джобовете. Явно промени първоначалното си решение, отдели се от касата и влезе вътре. Джеми Джексън, колегата, с когото работеше в една стая, си беше отишъл преди час. Глицки затвори вратата зад гърба си. Седна и Пулиъс бутна стола си леко назад, за да го вижда по-добре.

— От колко време си прокурор? — попита Ейб.

Пулиъс все още се опитваше да се усмихва — чарът, който й вършеше толкова добра работа.

— Сърдиш ми се и да ти кажа, не те виня.

Глицки не си падаше много по усмивките. Беше виждал прекалено много лъжи и лицемерни извинения да се поднасят с любезна ръка и усмивка двайсет и четири карата. Усмивките го караха да настръхва.

— Колко горе-долу? Шест, седем години? — той беше опитен следовател, а един опитен следовател не се отказваше и не обръщаше внимание на пушека, докато не получеше отговор на въпроса си.

— Откакто си тук?

Пулиъс кимна.

— Горе-долу толкова, Ейб. Малко повече от седем.

— А знаеш ли аз от колко години съм ченге? — не беше въпрос. — Работим заедно от доста време, а явно, че не си разбрала нищо за мен.

Тя все още го гледаше. Беше си сложил физиономията, която използваше пред заподозрените. Биваше си я.

— Изкарах четири години в Сан Хосе на стипендия от футболния отбор. Като тай-тенд^[1]. Всъщност, беше преди да го нарекат „тай-тенд“. Тогава още му викаха обикновен стар „енд“. Но не бях само тъп спортист, главно защото имах достатъчно акъл, за да осъзная, че съм прекалено бавен за професионалния футбол, така че доста залягах над ученето и изкарах висока диплома. Класният ми каза, че мога да вляза право с такъв успех.

Сега устните му се разтегнаха, карикатура на усмивка, която опъваше широкия белег, разцепващ горната и долната му устна.

— Представяш ли си? — продължи той. — Право.

— Ейб…

Не й обърна внимание.

— Но бях взет в Полицейската академия — да, по онова време така се правеше, — след като завърших колежа и реших, че изглежда по-забавно, по-динамично, отколкото правото. Тогава бях на двайсет и три. Сега съм на четирийсет и една. Осемнайсет години като последните седем съм се занимавал само с убийства.

Той млъкна. Някъде в съседна стая звънеше телефон. Навън през прозореца се спускаше, окъпан в оранжево и розово, вечерният здрач.

Пулиъс с мъка успяваше да си поема въздух, да запази самообладание.

— Имаше ред причини, Ейб — той мълчеше, просто застанал там като злокобна статуя с ръце в джобовете, стъпил здраво с двата крака на земята. Тя се завъртя на стола си, за да избегне втренчения му поглед. — Начинът, по който делото Шин се провали, погрешният арест — тя сложи ръце пред устата си и се загледа навън към моста над Залива. — Знам, че Харди ти е приятел. Предполагам, че просто съм си помислила, че няма да му отдадеш цялото си внимание.

— Изцяло съм отдаден на работата си.

— Хайде, Ейб, знаеш какво искам да кажа. Щеше само да се подхвърля — тя продължи в същия дух. — И никой не ти го е отнемал. Ако беше открил нещо, щяхме да го използваме. Питър Струлър просто случайно попадна на него.

— Случайно е претърсвал кабинета на Фаулър, така ли? И аз често го правя — за да си разнообразя понякога скучен ден, отивам и разравям някой от кабинетите на съдиите.

— Е, аз си имах версия и му я споменах.

— Дори и тъп спортист като мен може да се досети, Елизабет. Обикновено обаче, версиите се споделят със следователя, който в този случай съм аз.

— Знам това, Ейб — разкаяна, тя се изправи. — Беше грешка, Ейб. Съжалявам.

— Да, много ми помагаш с това, че съжаляваш. Виж доказателствата, които Струлър е събрал и после иди обясни на шефовете ми как е станало така, че аз не съм намерил нито едно от тях. Защото, когато претърсих кабинета на Фаулър, след като го обсъдих с лейтенанта си, тъй като си помислих, че може и да има известни основания, вътре не беше останало нищо за намиране.

— Не беше само в кабинета му.

Гласът на Глицки се сниши. Почти премина в шепот.

— Знаеш ли, Елизабет, не ме интересува дори и да е било в екваториалните гори на Амазонка. Горе си имаме отдел „Убийства“, който разследва убийства. Ние ти предоставяме доказателствата, без които иначе нямаше да имаш работа. Поела си по нов протокол, чудесно, следвай си го, но знай, че улицата е двупосочна.

— Разбирам. Виж, Ейб, вече ти се извиних. Никога повече няма да се повтори. Наистина съжалявам.

Глицки кимна. Понякога ги оставяш да кажат последната дума, оставяш ги да си мислят, че всичко е уредено и забравено.

 

 

— Просто ми кажи, че не си спала с него.

— Това не ти влиза в работата.

— Влиза ми — Харди сниши гласа си в слушалката. — Особено, след като е било през септември. И ти го знаеш.

Намираше се в кабинета си. След като прочете половината от документацията по делото, се беше сетил за Джейн.

Представи си я в кухнята на къщата й — на тяхната стара къща — на Джексън стрийт, как седи на високото столче, може би с чаша бяло вино в ръка. Наближаваше четирийсетте, два пъти разведена и преживяваща явен спад в пазарната си цена, подействал й като шок, тъй като Джейн все още беше много привлекателна. А и интелигентна и самоуверена, защо мъжете не го забелязваха? Ако бяха на нейната възраст, искаха или се женеха — както бе направил Харди (и както тя му беше изтъкнала) — за по-млади жени, защото колкото по-стабилна, колкото по-устойчива беше връзката, толкова по-добре. Можеха да мечтаят отново с младите, да се преструват и те, че са млади. Да започнат нов живот по средата на своя собствен. По-възрастните мъже знаеха, че няма къде да им избягаш. Нямаше какво да си играеш. Всички се чукаха. Това беше краста, която трябваше да начешеш. Вечеря, коняк, оргазъм. Много благодаря. Страхотен си. Или по-младите мъже, които черпеха опит от по-възрастните жени, но и през ум не им минаваше да се омъжат за някоя от тях…

Харди беше чувал и чел за всичките етапи. Джейн сигурно бе ужасно самотна през повечето от времето. Дори и с Чък Чък Бо-Бък, последния.

Но не, надяваше се той, моля те не и с Оуен Неш.

— Джейн.

— Не беше нищо сериозно — отвърна тя. — Само една нощ — гласът й звучеше глухо.

 

 

Беше изписал двайсет страници от жълтия си бележник. Наближаваше полунощ и той разтърка очи. Подутината вече бе станала бледоморава, пулсиращата болка не стихваше, но вече бе поносима. Беше се отплеснал, прескачаше от показания на показания и следвайки нишката, късаше залепващи се етикетчета и ги лепеше по теми. Местопрестъпление. Гаранция. Доказателства. Версии. Съдебни заседатели.

Реши, че трябва да направи още един опит да измъкне Анди под гаранция. Дори и да я вдигнеха до един милион долара, не можеше да го остави в пандиза. Знаеше, че има право да подаде жалба до Апелативния съд, за да принуди Браун да определи някаква разумна гаранция и в края на краищата оттам щяха да го направят. Драйсдейл вероятно също го знаеше. Можеше да говори с него и да стигнат до някакви взаимни отстъпки, без процедурните боричкания.

След това, първото нещо, което щеше да направи, бе да подаде иск за съдебно преразглеждане на доказателствата, които и сега, след като бе прочел по-голямата част от досието, продължаваха да му се струват прекалено неубедителни. Всички улики бяха косвени.

Макар и подкрепени от непотвърденото алиби на Анди, лъжите му (или лъжата, повтаряна многократно) и безкрайно големия риск, който беше поел в защита на Мей, събраните улики не доказваха, че е бил на яхтата. А без това Харди не виждаше как някой би могъл да го осъди.

Известно бе, че съдебните заседатели са способни на всичко, но той смяташе, че един безпристрастен съдия, ако можеше да се намери такъв, щеше да отхвърли цялата работа като нагласена.

Независимо от Пулиъс и нейните „лични“ върховни съдебни заседатели, системата най-малкото мълчаливо признаваше нарушенията в процедурата по образуването на дела по този начин и поради това позволяваше съдийско преразглеждане на отправените обвинения, за да е сигурно, че съществуват достатъчно доказателства за съдебен процес. В края на краищата, не беше в интерес на самата система да възбужда дело, когато не съществуват доказателства.

Харди реши, че вероятно би могъл да измъкне Анди въз основа на това. Поне си заслужаваше да опита.

Ако не се получеше, реши той, щеше да направи всичко възможно да изкара делото от Сан Франциско. Собственото му досие, от времето на първото съобщение в „Кроникъл“, когато двамата с Пико бяха открили ръката на Оуен Неш, съдържаше повече от шейсет и пет статии, както местни, така и национални публикации поделото. Неш, Шин, той самият, Фримън, Фаулър. Беше от типа истории, които хората обичаха да четат и да си спомнят или пък спираха онова, което вършеха, за да чуят по радиото или да видят по телевизията.

Поне започваше да му се избистря теорията, която щеше да използва в защитата си. Имаш нужда от защитна теория. Беше водил достатъчно обвинения, за да знае, че онези адвокати, които просто отхвърляха доказателствата му, които оспорваха заключенията му, губеха. Онова, от което се нуждаеше, беше собствена позитивна защита. Да се бориш, да се изправиш гневно срещу несправедливото обвинение.

Беше му хрумнало днес, и си мислеше, че има реални основания. Харесваше му също така, защото придаваше на нещата личностна окраска — Пулиъс си бе свършила работата отзад напред. Начинът, по който трябваше да се работи (щеше да оспори той) беше, доказателствата да се събират безпристрастно от всички посоки от полицията, натоварена с разследването на случая. Когато доказателствата достигнеха до определена критична маса, се искаше завеждане на дело и издаване на заповед за арестуване. При делото на Фаулър нямаше нищо подобно.

Харди реши, че може да докаже пред съдебните заседатели, че някой, Лок или Пулиъс, или който и да е там, се е насочил към Анди, воден от лична вражда, разгневен от професионалните му грешки. Беше политическа вендета, основана на поведението му на съдийската банка, а не на разобличаващи го доказателства.

Харди никога преди не бе призовавал Глицки като свидетел на обвинението по никое от делата си, но записа името му под едно ново етикетче… следователят, натоварен със случая, като свидетел на защитата. Това щеше здравата да разяри старата Бетси.

Знаеше, че трябва да предприеме още една крачка, ако вярваше, че съдията е невинен. Затова беше готов да използва Джеф Елиът, Ейб Глицки и всички останали. Някой бе убил Оуен Неш. Но съдебните заседатели не бяха съвършени. Можеха да направят грешка и да признаят Анди за виновен. Най-голямата надежда на Харди да отърве Анди, беше да открие кой го бе направил.

Трудно изпълнима задача, след като явно не беше никой от заподозрените дотук — Шин, Фарис, г-н „Силикон Вали“. Но имаше някой „Х“ на свобода. Джейн? Невъзможно. Една нощ, беше казала. Беше казала… Не. Познаваше Джейн, не би могла да убие никого. Освен това, защо щеше да казва на Джеф Елиът, че се е срещнала веднъж с Неш, ако връзката им е продължила и след това? Защо да отваря тази врата? Освен ако не си е помислила, че сигурно ще се разбере и е искала да изглежда така, сякаш няма какво да крие. Не, нелепо. Джейн не разполагаше с мотив.

Фарис? Той бе станал водещата фигура след смъртта на Неш или поне щеше да бъде движещата сила зад новоназначения на поста, независимо от скръбта, която беше демонстрирал.

Облегна се назад и се протегна. Стига толкова, хващаше се за сламка. Ейб дори още не бе прегледал другите клиенти на Мей — тримата мъже, които Харди беше открил от телефонните извадки. Имаше цяла вселена от потенциални заподозрени. Един от тях, независимо кой, бе допуснал грешка, но беше малко вероятно да я открие с подобни кабинетни мечтания. Трябваше да хване някой да се заеме с това.

Вдигна последната стреличка от бюрото си и я запрати към мишената. Заби се на десет сантиметра от центъра.

Джейн… дали Анди не бе разбрал за Джейн и Оуен? Можеше ли това да е причината, още една причина за Анди да убие Неш?… Да се бе оказало последната капка, Анди да е бил съсипан, когато Неш — „прочутият кучи син“ — му е отмъкнал Мей и после, когато почти го е бил преодолял, пет месеца по-късно да е открил, че онзи е чукал и дъщеря му и бум, да е минало границата…?

Заемаш ролята на обвинението, Харди. Анди не го е направил, полиграфският тест, който бе успял да назначи за сутринта, по принцип невалиден, щеше да разпръсне и последните съмнения… Не, че вече имаше кой знае колко — Анди се беше обидил, но също така бързо се бе съгласил, че тестът ще е в негова полза. Нали така?

Беше прочел почти всичко. Реши, че е достатъчно обективен, но още нямаше никаква представа какви нови доказателства бе открила Пулиъс, за да повдигне обвинение. Със сигурност в представените в писмен вид, които беше прегледал, подобно нещо нямаше — явно не ги бе изложила пред върховните съдебни заседатели. Пулиъс сигурно до посиняване бе говорила, сладко и убедително, както само тя умееше, какъв неморален човек е Анди Фаулър, какъв отвратителен съдия, как няма алиби, как е отбелязал името на Оуен Неш в календара си, как е имал връзка с Мей Шин, как е провалил кариерата и репутацията си, колко потаен и неетичен е бил — но какво от това? Как можеха тези неща да докажат, че е убиец?

Имаше и още нещо, иначе делото нямаше да стигне толкова далече — но завеждането на дело не означаваше спечелване на процес със съдебни заседатели. Чувстваше се уморен, но реши, че ще прегледа още веднъж нещата, които смяташе, че вече са му добре известни. Документацията бе нараснала за един ден на три папки и няколко бележника.

Той прочете внимателно разпитите на Глицки на двамата пазачи от яхтклуба — не бяха кой знае какво. От собствените си бележки прегледа предишните свидетелски показания пред върховните заседатели по обвинението на Шин, на Страут, Ейб, Селин и останалите. Следователно нямаше да има никакви изненади, прегледа списъка с веществените доказателства, които обвинението възнамеряваше да представи. Бяха — с допълнението от календара на Фаулър и без собственоръчно написаното завещание от два милиона долара — същите, които беше очаквал и тук също нямаше кой знае какво — снимките от аутопсията на Оуен Неш, пистолетът, телефонните извадки, потвърждаващи връзката на Анди с Шин, документация, свързана със ситуацията около гаранцията.

Той затвори папките. Утрото беше по-мъдро от вечерта.