Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (24)

24

Джеф Елиът ослепя в кабинета на Мори Картер.

Беше започнало, предполагаше той, от нощта след посещението му в моргата — напрежението в подобни моменти, заедно с първата му заглавна статия и всичко останало бяха предизвикали прекалено силен стрес, а винаги имаше — и лекарите го бяха потвърдили — взаимовръзка между стреса и началото на пристъпите му.

Но дисеминираната склероза бе коварно нещо. Не беше като да се появи и да ти изпразни главата. Бе започнало една сутрин с изтръпване и боцкане в краката. Чувстваше левия си крак така, сякаш през него минаваше нисковолтов ток. После в течение на няколко седмици усещането не само не изчезна, но стана по-лошо и кракът му се превърна в тежест, която влачеше със себе си. Тогава отиде на лекар и бомбата избухна.

Десният крак си бе отишъл две години по-късно. Но оттогава бе имал пет добри години, три на „Преднизон“, а после, защото мразеше стероидите, се бе опитал да мине и без него. Започваше да си мисли, дори успешно.

Толкова успешно, че когато се събуди с леко замъглено зрение, изобщо не го свърза с дисеминираната склероза. Не му обърна внимание. Ако не гледаше в нещо конкретно, не се усещаше.

Макар тази сутрин доста да го бе усетил. Дясното му око изглежда изобщо не можеше да фокусира, а върху половината от онова, което можеше да види с лявото, имаше кафеникаво петно. Трябваше да иде на лекар, но това беше шансът, за който бе работил толкова упорито. Той беше човекът на деня. Веднага щом уредеше още няколко неща тук, щеше да отиде да се прегледа.

Мори Картър си вършеше работата от една сграда на около две пресечки от Палатата. Имаше черно-бяла еднометрова квадратна табела над вратата отвън, забита на старата тухлена стена, която гласеше „Освобождаване под гаранция“. Вътре мястото пред големия прозорец отпред се заемаше от бюрото на секретарката на Мори. Зад бюрото се намираше картотеката и звукоизолационната преграда, която отделяше личния кабинет на Мори.

Беше вторник следобед. Джеф прекара по-голямата част от сутринта по следите на онова, което бе пропуснал предишния ден — гаранцията на Мей. Не беше нещо, заради което да се спира набирането на вестника — хора, дори и заподозрени в убийство, непрекъснато бяха пускани под гаранция — притесняваше го фактът, че го бе разбрал от телевизията. Трябваше да се съсредоточи над материала си, а не да се тревожи за очите си.

Истинската сензация, ако съществуваше такава и той успееше да се добере до нея, бе връзката Мей — Фримън. Заедно с факта, че Мей беше пусната под гаранция, той бе открил и на колко възлиза таксата на Фримън, така че Харди и Глицки явно бяха прави — съществуваше източник на пари.

Но Дороти, секретарката на Мори, каза, че нямала право да говори за техните клиенти — но можели да си говорят за всичко останало. Мори бил отишъл до Палатата. Искате ли да почакате? Мога да ви направя кафе.

Джеф си помисли, че това беше най-хубавото момиче, което бе срещал в Сан Франциско. Носене басмена рокля и кожата й бе осеяна с лунички. На Джеф му мина през ума, че може би дори го смяташе за готин, независимо от патериците му.

Тя също беше от Средния Запад — Охайо — и се бе преместила тук преди четири месеца, живеела с една приятелка в „Хайт“, не било, каквото очаквала. Щяла да продължи да учи, за да вземе диплома за медицинска сестра, вече била специализирала биология, така че нямало да е много трудно, но щяла да се запише вечерно, а дотогава тази работа й стигала за сметките.

Джеф можеше да слуша цял ден, дори започваше да се чувства удобно и да й разказва туй-онуй за себе си. Откри, че се опитва да избегне нарастващото кафяво петно, че му се иска да не препречва погледа му, за да може да я вижда, но точно тогава Мори влезе, току-що беше внесъл гаранцията. И причината, поради която Джеф бе дошъл, излезе на преден план.

Само че Мори нямаше да му каже. Било поверителна информация. Бяха отзад, в частта от помещението, което принадлежеше на Мори, зад преградата.

— Но ние знаем на колко възлиза гаранцията.

Мори имаше лъскаво, олисяло чело с рошави бели вежди. Върху картата на лицето му носът представляваше малък континент. Ушите му стърчаха, а челюстта висеше. Той се облегна назад, с крака на бюрото и вдигна цигарата към моравите си устни. Явно се забавляваше. Издуха струйка синкав дим и замислено запремята език.

— Тогава какво друго мога да ви кажа?

— Мей Шин е внесла петстотин хиляди долара, така ли?

— Както сам казахте, явно знаете на колко възлиза гаранцията.

Джеф се бореше с надигащия се пристъп на паника. Погледна надолу към бележника си и откри, че не може да различи написаното от него.

— Гаранцията беше половин милион долара — настоя той. Беше от стреса, от този въртящ се в кръг разговор. Трябваше да го приключи и да се махне оттук. Стаята се стесняваше — цигарения дим, странната светлина. — Да предположим — продължи той. — Нормалната ви такса — да предположим, че съм ваш клиент — е десет процента, нали?

Мори го остави да се хване за нещо, кимна и издуха още дим.

— Значи, ако гаранцията ми е половин милион долара, аз ви давам петдесет хиляди.

Мори кимна.

— Това е таксата, да.

Дали димът ставаше по-гъст или светлината по-слаба? Може би просто му се беше замаяла главата. Той се размърда на стола, за да накара кръвта си да се пораздвижи малко.

— И тогава вие я внасяте в съда? — все още не му беше ясно. Джеф знаеше или си мислеше, че знае, как стоят нещата, но изведнъж се оказа, че смисълът се губи.

— Не, аз плащам на съда половината милион долара. Целият. Не петдесет хиляди, целият половин милион — Мори си свали краката и придърпа стола си към бюрото. — Вижте, прибирам си петдесетте, независимо от развръзката. Това е таксата ми за поетия риск. Дайте да сме наясно, онези типове — клиентите ми — ако наречем нещата с истинските им имена, получават солиден кредит. Хей, добре ли сте?

Джеф чу стола на Мори да се отдръпва назад. Странно беше — чувстваше се така, сякаш просто бе затворил очи за миг и после пак щеше да ги отвори. Но щом като очите му бяха отворени, как ставаше така, че нищо не виждаше? Предположи, че мърда глава и се опитва да огледа стаята, да открие някакъв лъч светлина.

Паниката го завладяваше. Трябваше да се махне оттук. Той се пресегна за патериците си, но не улучи и ги събори на земята, сега бясно опипваше празното пространство, опитваше се да стане от стола, падаше, падаше.

През бученето, което усещаше в главата си, чу как Мори крещи:

— Дороти! Дороти, ела веднага!

 

 

След като Фарис си отиде, Харди си бе запълнил времето с, както реши, доста ползотворна следобедна работа. Изчисти три обвинения — едно за джебчийство и две за грабеж. Няколко дела за наркотици щяха да идат на предварително изслушване. Един пубертет, член на банда беше „маркирал“ — изрисувал — шест полицейски коли, причинявайки щети на стойност 9 000 долара. Харди започваше да достига до мнението, че притежанието на спрей с боя трябва да бъде наказуемо, така както носенето на оръжие по време на излежаване на присъда. В четири и половина той напусна прокуратурата и слезе до Детския педагогически център, където се опита да убеди едно бременно шестнайсетгодишно момиче да издаде името на трийсетгодишния си приятел, който я бе оставил да обира пешкира за една малка „невинна“ измама със социални помощи.

Но също като към дупка в зъба, Харди непрекъснато се връщаше към Оуен и Мей Шин.

Пътуването обратно от Детския педагогически център, със свален покрив, минаваше през „Туин Пийкс“, надолу по Станиън стрийт, през „Шамрок“, после Аквариума, парка „Голдън Гейт“, излизаше от Аргуело и слизаше по Авенютата. Което му даваше достатъчно време за размисъл.

Мотивът беше истински проблем. Ако не успееха да го пробутат на съдебните заседатели, нямаше как да пледират предумишлено убийство, а Харди не можеше да опровергае дори собствените си аргументи: ако Мей беше убила Оуен за пари, имало ли е смисъл да оставя на случайността дали тялото ще бъде намерено? Реши, че отговорът трябва да бъде не. Ясно, явно, абсолютно не.

Следователно стратегическият момент беше, можеха ли да попречат на Фримън да зададе този въпрос. Не виждаше как.

Но по-същественото бе — и точно с това беше заета мисълта му, когато премина на червено на „Двайсет и осма“ — дали, след като веднъж тази първоначална пукнатина в мотива се появеше, съдебните заседатели щяха да започнат да губят вяра във виновността на Мей?

Чу сирената и отби вдясно. Нямаше още шест. Вечерта беше великолепна, топлата магия чудодейно висеше над града. Изненада се, когато патрулната кола спря зад него и ченгето слезе.

— Добър ден — поздрави Харди.

Ченгето кимна.

— Мога ли да видя книжката и регистрацията на колата, ако обичате?

Харди си бръкна в джоба и издърпа портфейла си. Отвори го там, където беше забодена значката му на областен прокурор, срещу шофьорската книжка. Пресягаше се към жабката да извади и регистрацията, когато усети ръката на ченгето върху своята.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, сър, но току-що преминахте на червена светлина.

Харди се извърна назад. Сигурно го беше направил. Дори не си спомняше да я е видял. Извини се. Нямаше намерение да се проваля на теста по добро държание.

Ченгето му подаде портфейла.

— Не изпускайте пътя от очи.

— Дадено.

Той изчака ченгето да си влезе отново в колата и запали, вля се в движението, като даде изряден мигач и при първа възможност отби вдясно от „Гиъри“.

 

 

Харди спря пред къщата си, все още се чувстваше глупаво и малко гузно. За пръв път му се случваше да се възползва от тази особена професионална толерантност — отърва глобата — и изпитваше доста смесени чувства.

Ребека седеше в количката си до Франи, която стоеше на стъпалата пред верандата, обута със сандали, по шорти и боди. Слънцето падаше върху косата й под подходящия ъгъл и тя се спускаше около нея подобно на пламтящ ореол.

— Ставаш все по-красива — каза Харди, като мина през портичката. — Ужасно е да се прибираш у дома при грозна жена. Опитай се да изглеждаш и малко по-млада, докато се разхубавяваш.

Беше почти до нея, когато тя скочи с животинско ръмжене. Улучи го високо, като уви крака около кръста, а ръце около врата му, целуна го, после силно го захапа за ухото.

— Добре, добре, мисля, че няма накъде да изглеждаш по-млада.

Тя се беше вкопчила в него.

— Влажна тръпка — каза.

Харди изтърпя мъчението.

— Виж, разплака детето — той измина последната крачка към верандата и направи физиономия на Ребека. — Всичко е наред, Бек, майка ти просто малко е превъртяла. Сигурен съм, че не се предава по наследство. — Ребека продължи да плаче и Харди целуна Франи, после я пусна на земята и се пресегна към количката. — Аз ще взема това пренебрегнато дете — заяви той. — Ти ще буташ количката.

Поеха на изток по „Клемънт“, минаха по алеята за пешеходци, покрай малките руски дюкянчета за пирожки и ориенталски ресторантчета, антикварните магазинчета. Ребека вече беше щастлива в количката си, Франи пък бе хванала Харди под ръка, а той беше провесил сакото си върху дръжката на количката.

Обсъдиха всичко — пъпките на Ребека, които вече почти се бяха скрили; решението за втората кола, която възнамеряваха да си купят, веднага щом процентът от печалбата от „Шамрок“ дойдеше, което трябваше да стане в края на отчетната година; теглото на Пико, което доведе до пълнеенето на самата Франи (следено ежедневно); пикника по случай Четвърти юли в края на седмицата. Бременността вървеше гладко. Имена, ако е момче. Имена, ако е момиче. Глобата, която Харди за малко не получи за пресичане на червен светофар.

Вървяха чак до парка „Президио“ — почти два километра — преди да обърнат и да поемат обратно към къщи. Харди разказа на Франи за Пулиъс и за решението й да издейства възбуждане на дело от върховните съдебни заседатели и да придвижи нещата към Върховния съд.

— Защо иска да го направи? Чак такъв проблем ли е отлагането? Аз пък си мислех, че всички процеси се проточват до безкрайност.

Харди направи няколко крачки, наистина се разхождаше, отпускаше се. Примижа срещу слънцето.

— Това е горещ материал. Няма да остави нещата да изстинат.

— Джеф Елиът — подхвърли Франи.

— Точно така, но сме изправени пред един истински проблем. — Харди набързо сподели какво го бе занимавало, когато го спряха полицаите. — Работата е там, че веднъж започнеш ли да питаш за мотива, отваряш кутията с червеи.

— Ако го е направила за парите, тогава защо е хвърлила тялото в океана? Но ако не го е направила за парите, защо не е изгорила завещанието или не го е унищожила?

— Именно.

Те продължаваха да вървят, размишлявайки върху казаното. Слънцето се бе скрило зад сградите. Не беше студено, но в спускащите се сенки се усещаше хлад и Харди спря, и хубаво уви Ребека в сакото си.

— Има и още нещо — добави той, — въпреки че мразя да го споменавам.

— Какво?

— Пръстенът. Пръстенът на Мей.

— Какво за него?

— Той го е носел. Оуен го е носел.

— Какво значение има това?

— Не знам, но би могло да означава, че той си го е сложил, че го е носел, че между тях е имало нещо, че не я е напуснал. А ако нещата стоят така и тя не го е убила заради парите, довиждане мотив.

— Има доста „ако“-та.

— Така е, но не започва с „ако“. Той наистина е носел пръстена.

— Не може ли просто да са се скарали, стигнало се е до скандал, пистолетът е бил там…?

— Ако е било така, тогава не е предумишлено убийство. И определено не подлежи на смъртно наказание.

Франи се притисна по-близо до Харди.

— Мъчно ми е за тази жена. Не бих искала някога да преследваш мен.

— Аз те преследвах.

— Виждаш ли? — усмихна му се тя. — Точно това имах предвид.