Емил Андреев
Проклятието на Жабата (8)

Фунийките

Митето пръв му показа как се правят фунийки. В началото на Мишо му бе трудно — усукването и изтеглянето в спирала на тясната хартия изискваше сръчност. А Митето бе просто факир. За секунди лентата се превръщаше в изящна фунийка, която той пъхаше в устата си и със сияещи очи въртеше в слюнка, докато фунийката се залепи. После я поставяше в цевта на пушката, за да отмери къде точно да скъса горния край на фунийката. По-късно, когато започнаха да слагат на върховете карфици, той използваше специално лепило от брашно, което сам си забъркваше и вареше. Готовата фунийка Митето слагаше в един от двата специални патронташа, които се намираха от всяко страна на ложата. Това бяха най-обикновени ластици, опънати така, че да крепят „патроните“, без да ги деформират. С по 12 фунийки във всеки пълнител Митето можеше да издържи цял ден в кръгова отбрана. Обикновено му трябваха не повече от 5–6 фунийки, за да избие „врага“ до крак.

Същинският предмет за завист, обаче, бе пушката на Митето. Когато за пръв път я зърна, Мишо искрено се изуми и неволно завидя — по-хубава вещ досега той не беше виждал! Веднага бе готов да замени скъпото си виолончело за нея. Пушката бе Винчестер — точно копие на тази на Винету от едноименния филм с Пиер Брис. Митето го бе гледал най-малко десет пъти, а Мишо, за съжаление, само веднъж и то заради баща му, който се съгласи да му угодят, въпреки че трябваше да отидат на късна прожекция. Сам и през деня баба му Милèва за нищо на света не би го пуснала.

Пушката на Митето бе като истинска и направо сияеше с лъскавите си кабърчета и дългата метална цев. Тя бе една 80-сантиметрова алуминиева тръбичка, която Митето с чиста съвест и тайно си бе присвоил от гаража на партийния комитет, където често ходеше с баща си Фончо. Да имаш подобна тръбичка — та само това бе достатъчен повод за завист! Останалите пичове не само в махалата, но и в целия Олм, ползваха обикновени рекордоманови тръби за ел-инсталация, които бяха хем по-широки, хем криви, хем се чупеха лесно. Истинската революция в уличните боеве с фунийки започна, когато на пазара пуснаха новите сиви поливинил-хлоридови тръби, производство на „Капитан дядо Никола“ — Габрово. Всички от сърце се смяха на този дядо-капитан. По аналогия Митето дори измисли съчетанието „майор-баба Парашкева“, но само след два дни баща му Фончо му хвърли здрав пердах с думите: „Да не съм те чул повече да говориш такива глупости! Не знаеш ли коя е баба Парашкева?“ Митето съвсем наистина не бе запомнил, че въпросната старица, с която се подиграваше, бе майката на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров.

Всички в махалата се превъоръжиха с нови цеви. С това подобриха мерника си, а силата на изстрела вече така се увеличи, че бе съвсем естествено да се целят котки, врабчета, жаби и кокошките на някой гаден съсед. Такъв винаги се оказваше бай Спас Благия, който не бе лош човек — напротив, прякорът му го потвърждаваше, но не им разрешаваше да си играят от два до четири следобед в съседното Празно място, тъй като тогава бай Спас или спеше или се опитваше да направи дете на яловата си жена. С тези си забележки горкият човек си спечели прякора Бай Спас Педерас (никой от пичовете на знаеше, че думата завършва с буквата „т“) и непрекъснати и яростни стрелби — но без карфици — по проскубаните му кокошки. Невероятен кеф беше да уцелиш някоя от тях по голия й задник. Само Митето и Борисчо успяваха да сторят това.

Но дори и с новите си цеви никой сред пичовете не можеше да надмине по изработка пушката на Митето. Тя си остана най-съвършеното оръжие в махалата, че даже и в целия Олм. От всички краища на града идваха пичове, за да погледат със завист оръжието на Митето. Ала само Михаил Обретенов има честта на подържи Винчестер-а, докато Митето караше новото му чешко колело. Такова пък в махалата имаше само Мишо и пичовете сега не знаеха на кого да завиждат — дали на Митето, че прави кръгчета с този страхотен синьо-бял велосипед с рамка, или на Мишо, че държи прословутата и ненадмината по точност и красота пушка. Самуел Ниньо използва случая и веднага я поиска от Мишо, за да я подържи, но Мишо спази волята на Митето да не я дава никому, докато той кара.

— Бъзльо! — изрече Самуел, но повече не посмя да настоява. Той отлично знаеше, че Митето и сам би му я дал, но не желаеше да го моли. Сами, както пичовете наричаха Самуел, не приемаше мисълта, че Митето го превъзхожда в каквото и да било. Макар да бяха съперници в игрите и двамата имаха общата орисия да не са деца на законните си бащи. Митето бе осиновен, а Самуел бе плод на извънбрачна връзка. И двамата нямаха представа за съдбата си. Пичовете в махалата — също.

Години по-късно, вече в Лондон и вече известен, маестро Обретенов случайно срещна свой съученик и съгражданин в „Риджънтс парк“. И за двамата изненадата бе невероятна, а радостта неописуема. Тогава чак, говорейки си цял час за какво ли не, но най-вече за миналото в родния им град, Михаил научи, че чичо Фончо с волгата не е бил истинският баща на момчето с най-хубавата пушка за фунийки в Олм. Тогава разбра, че в Лондон от години живее и Марион — момичето с френската баба, унгарски татко и странните уши, които станаха повод Митето да измисли крилатото изречение: „Марион от Безансон със уши като на слон“. Голям смях падаше със свенливото „катърче“, което въпреки шегите всички харесваха, а някои дори тайно бяха влюбени в него.

Но тогава, в средата на шейсетте, Мишо държеше Винчестер-а с туптящо сърце и изпълнен с гордост, че се е докоснал до оръжието на най-силното момче в махалата. През това време Митето караше неговото колело в двора на партията, а останалите пичове бяха насядали около будката за вестници, която се намираше на главната улица и в началото на „Аница“, непосредствено срещу златарското ателие на еднокракия бай Пано. Обикновено в ранните следобеди, а и да избегнат крясъците на Спас Благия, те се събираха не в Празното място (то бе най-подходящо за вечерните огньове), а около старата тъмно-зелена будка, около която се гонеха и откъдето се виждаха всички минаващи по главната улица. Точно до будката, в една красива и висока сецесионна сграда, се бе настанила комунистическата партия и по-специално нейният градски комитет. Тук, в двора зад сградата, се намираше и гаражът, в който чичо Фончо докарваше черната волга с лъскавото сребристо еленче отпред. Сега в този двор кръгчета правеше синът му. След малко той се върна и още докато слизаше от синьо-бялото чешко колело на Мишо, отсече:

— Адски е готско! И на мене скоро ще ми купят такова.

— Украйна-та на Стефчо и Кирчо е по-готина! — отвърна му Самуел.

— Да, ама тя е на баща им — контрира го Митето. — Освен това Стефчо още го кара под рамка, а Кирчо само го бута на педал.

— Така си е! — възкликна по-големият брат. — Колелото на Мишо направо е екстра.

— Добре, де, добре! — привидно се съгласи Самуел, макар да не му се искаше да приеме, че колелото на Мишо е толкова хубаво. — Ще играем ли на фунийки?

— Нали за това сме се събрали? — каза Митето и върна колелото на Мишо. Той го пое с едната ръка, а с другата му подаде пушката:

— Страхотна е! — глухо изрече Михаил.

— Знам! Ще ти помогна и ти да си направиш такава.

Това вече бе за нещо повече от завист! Мишо засия. Поради липса на собствено оръжие той играеше само с гола тръба, а няколкото фунийки държеше в предния горен джоб на ризата си. Впрочем, едва ли можеше да се каже, че Мишо бе пълноценен участник в „сраженията“. И тъй като Самуел вече бе успял да наложи правилото „всеки срещу всеки“, то Мишо несъмнено биваше първият „убит“. След него идваше Борисчо, после Кирчо и Стефчо, и накрая Самуел. Понякога последните двама разменяха местата си. Жив всякога оставаше Митето. За цялото онова лято Самуел успя да победи два или три пъти, след което чак и възрастните в махалата научаваха за неговия подвиг. Коментарът на баба Милèва бе кратък: „Така е, евреите обичат да се хвалят!“

След време Мишо успя да усвои тактиката на играта и започна по-често да заема почетното предпоследно място. Веднъж дори стана трети, след като победи дори Стефчо. Това, обаче, стана след като Митето му помогна да си направи собствено и подобаващо оръжие. За приклад и основа на цевта послужи един стар и дървен автомат-играчка тип Шпагин с кръгъл пълнител, който веднага бе изхвърлен от Митето, за да не пречи. „С него ще си като оня от паметника на площада!“, каза му той и запокити диска надолу по улицата. За пръв път тогава Мишо осъзна приликата между автоматите. Знаеше за паметника, нямаше как да не знае, но нямаше още представа защо е издигнат и какво символизира. За него паметникът бе просто много висок, с внушителни мъж и жена най-отгоре, които държаха знаме и автомати. От двете му страни имаше барелефи, пресъздаващи сцени от някакви боеве. На едната се виждаха обикновени хора, облечени по селски, сред които стърчеше свещеник с дълга брада и оръдие пред него, а на другата — отстъпващи немци с шмайзери и грозно изкривени лица. Това определено бяха лошите, единият от тях дори бе застинал в предсмъртна агония. Във всички сръбски филми с Раде Маркович и Бата Живоинович, които прожектираха в кино „Косидис“, немците винаги бяха гадни, отблъскващи, често глупави. Езикът им бе представен като най-обикновено мъцане, което пичовете често и подигравателно имитираха след филма. Чак след време, и то в Западна Германия, Михаил Обретенов щеше да разбере колко несъстоятелен е бил този мит, дори щеше с насмешка (но все пак тайно) да разказва на своя състудент-цигулар и немски евреин, Волф Щайнер, как все още им пълнят главите с какви ли не социалистически глупости. Волф бе дете на емигранти, избягали в началото на 40-те години в Америка от режима на Хитлер. Той бе роден и израснал „отвъд океана“, знаеше, че е евреин и не искаше да проумява нищо друго освен музиката. Все пак, искрено се смя, когато Мишо му разказа как са ги порицали в училище, затова че са се гонели около паметника, че са играели там на фунийки и „кубчета“ и са разхвърляли венците.

Митето измисли играта на кубчета. Основата на паметника бе един внушителен квадрат с подстъпи-стъпала от трите му страни, без фронталната, над която имаше мемориален надпис и пред която се слагаха венци. На гърба на паметника, откъм градската градинка, имаше ниша с врата и метална решетка с петолъчки, а зад нея — костница. През стъклото на вратата се виждаха няколко тъмнокафяви урни, в които (предполагаше се) бе прахът на загинали антифашисти. Всъщност, бяха празни! В четирите ъгъла на квадратния фундамент имаше огромни кубове, като върху всеки бе зациментирана по една белокаменна кашпа. Тук лятно време растяха петунии. Пичовете ги наричаха грамофончета. Именно тия кашпи и кубове подсказаха на Митето за играта. Тя се състоеше в следното: на всяко кубче заставаше по един играч. От там той не можеше да стреля, нито да бъде обстрелван — мястото представляваше неутрална зона. Между кубчетата и около самия паметник с барелефите и гробницата се разхождаше оня, който броенето бе оставило последен. Той трябваше да убие някой от четиримата, след което щеше да заеме неговото място, а убитият ставаше преследвач. Четиримата, обаче, бяха длъжни непрекъснато да сменяват местата си, за да може петият играч, преследвачът, да ги издебва в момента, когато те не са на неутрална зона. Получаваше се нещо като „пиян морков“, само че без топка, а с фунийки. При тази игра венците биваха използвани за прикритие, вследствие на което те бяха разбутвани от тичането. Все пак, имаше бдителни граждани. Те донесоха, където трябва за безобразията на пичовете, и последствията не закъсняха — мъмрене пред строя в Гьолското училище и на косъм от остригване до кожа. Спаси ги фактът, че в играта са участвали Стефчо и Кирчо — децата на секретаря по селското стопанство, другаря Пенев. Училищното ръководство така и не научи, че главният инициатор бе синът на шофьора Фончо, който често возеше другаря Пенев. Волф наистина се смя от сърце и душа, но и завидя за безгрижното детство на Михаил Обретенов.

— Всеки срещу всеки, нали? — извика Самуел.

— Дадено! — отвърна Митето. — Мишо, бягай да си остайш колелото!

— Айде, като свършим играта, да идем на минералната? — предложи Стефчо.

През това време Мишо вече въртеше педалите нагоре по „Аница“ и не предполагаше, че днес за пръв път щеше да се отдалечи от тяхната улица. Пичовете одобриха идеята и го изчакаха — нямаше как, щом Митето настоя.