Емил Андреев
Проклятието на Жабата (47)

Лондон

1 ноември 1989

Баща ми, днес пристигха в Лондон. Ще свиря за пръв път зад Желязната завеса и то не къде да е, а в страната на желязната лейди Маргрет Тачър, която е първа дружка със съименника ми Горбачов, чиято перестройка върви в пълен ход. В България новият курс също се усеща, но по нашенски — снишаваме се като северозападни суеци и чакаме бурята да отмине!

След три дни ще изнасяме концерт в „Ковънт гардън“. Отново ще бъдем с адаша и познатата компания, но без Людмил. Не успя да се пребори с алкохола, горкият, и си остана на родна земя. Марта обаче е с нас. С нея вече сме само добри приятели и колеги. Свирим заедно по концерти какво ли не, но най-много „Соната №1, опус 5 за виолончело и пиано“ от Бетовен. Никак не е лесна, особено клавира. Все пак това е Бетовен — сила, устрем и бушуващи страсти. Марта го обожава.

Понякога с нея си спомняме на чашка и със смях за глупавата й ревност в Кишинев, но не сме го правили повече от тогава. Питала ме е, разбира се, дали съм спал с бесарбаската българка Елена и аз винаги съм отричал. Научих се, че на една жена не бива да се разказва какво си правил с други. Първо, не е прилично и второ — рискуваш тя да поиска да направите същото заедно, а ти да не си съгласен. Знам, сигурно ще кажеш, че на жена не се отказва, но има жени, на които трябва да се отказва.

Пък ти, баща ми, си постъпил точно обратното — отказал си на кака Мими, а си се хванал с оная убийца Гергина. Слава на Господа, че от години не съм я сънувал! Откакто кака Мими ми каза, че сте се чукали, от тогава нито многоликата Ка ми се е явявала, нито краставата царкиня. Ала природата не търпи празно пространство — сега колегите вече започнаха да ми викат Жаба. Как стана ли? Ами, Марта ми го натресе. Като се върнала в Русе и се срещнала с кака Мими, преди още тя да издъхне. Моята детска любов и разказала подробно за ония години, за мене, за тебе, за всичко. Не пропуснала да спомене и за прякора ми, дори й припомнила историята как Богородица се присмяла на жабата, за което Бог я наказал — докато се смее от устата й да капят червеите на копринената буба.

И Марта, за да си отмъсти ли — не зная, но пусна в нашите среди, че са ме наричали Жаба. Зевзеци и завистници не липсват и — хоп, отново се сблъсках със суровата действителност. Е, сега не ми пука — вече не съм малък, само дето понякога се питам: абе, нали не убих нито една жаба като дете, защо и насън и наяве тя ме преследва, сякаш съм някакъв нейн любимец, или длъжник. Важното е, че повече не сънувам как мои близки си отиват, полудяват и прочие гадости; поне засега.

Споменах ти за кака Мими. Почина, миличката, половин година след като се върнахме от Одеса. Не можах да я видя за последно на връщане, тъй като бе късно, а и бяхме скапани. Мъчно ми е за нея! Глупаво, по-скоро несправедливо, е така нелепо да си отиде от тоя свят, сякаш бе наказана да плаща за нещо, без да има вина. То коя ли смърт е „лепа“ би ми отговорил ти и ще бъдеш прав! Мисля си, че смъртта на млади хора и деца е най-мръсното нещо в човешкото битие. И ако природата бе по-милостива и не ни прекъсваше живота така непоследователно и безсърдечно, то сигурно и ние, хората, щяхме да се държим по-уважително и вероятно нямаше да се избиваме така безогледно било от лакомия, завист или любов. А най-омразно ми е да приемаме войните като някакво смекчаващо вината обстоятелство, а да се възмущаваме от всяко жестоко убийство като това на Гергина, например! Да, татко мой, прелюбодеецо, зловещо е убийството на твоята Гина, потискащо патологично е дори, но никави причини — политически, патриотични и прочие — не оправдават нито една война. Но, както и друг път съм ти споменавал, моята работа е да свиря, а не да съдя. Поне Бог е милостив, нали!

Преди да ти пиша за Лондон, ще ти спомена — ако се интересуваш, разбира се, — че още не съм женен, че през изминалите четири години нищо друго не съм правел освен да свиря — да разучавам нови произведения, да изнасям концерти в страната и социалистическия лагер и да трупам авторитет. Сега съм на тридесет и една, но съм уважаван музикант. Преподавам и в консерваторията специалност виолончело, не съм член на БКП^[1] (вероятно произходът на дядо ми Първан е попречил) и нямам паднал зъб! Това последното е майтап, но е хубаво. Здрав съм!

Мама е добре, пенсионира се, а след три години ще навърши шейсет. Гледаме се и се търпим. Изминаха вече петнадесет години от смъртта ти и аз съвсем сериозно я попитах един ден дали не възнамерява да си намери някой мъж поне за другарче, а тя само дето не ме наръга с иглата, с която плетеше поредния ми пуловер.

„Когато се ожениш ти, тогава и аз ще си намеря друг!“, скастри ме тя, а после въздъхна дълбоко, невярваща, че някога ще стане свекърва и баба.

Как, баща ми да се оженя, като нямам желание? Жени не ми липсват, имам си всичко, за какво ми е да създавам поколение, което нито ще има полза от мене, нито ще ме помни някога? Аз съм поредното дете на света, което е останало млад сирак, и знам каква изпепеляваща болка е да загубиш близък. В „Еклесиаст“ е казано: „Не се помнят предишните поколения.“ За какво ми е тогава да правя някой, който няма да иска да си спомня за мене, ако стигна до дълбока старост? Ще може ли моето отроче да разбере някога каква е била болката ми по неговия дядо? А да го обрека на същата — не желая!

Знам, тук всеки ще ми възрази: но децата са нашата любов, нашето бъдеще! Виждам и Линдро да ми казва: „Вие ще ни носите душите в кошничка!“ Ох, де да беше така! Нима неговият внук носи душата му в кошница, нима аз нося твоята? Аз само свиря, скъпи ми татко, свиря и свиря, за да карам хората да се наслаждават, да получавам от тях наркотичните аплодисменти, за да не полудея, прокълнат сякаш никога да не изпитам истинска любов, а да нося страданието и възторга на другите като натрапчиви съновидения с ужасен край. Бива ли такъв човек да създава семейство? И нима си мислиш, че ще мога да свиря тогава? Аз не съм сигурен. Да, страх ме е! Страх ме е да не умра и да оставя още един нещастник, който ще пише писмата си до своя покоен баща. Ужасно звучи, но така се чувствам. Затова и дълго не ти писах. Но понеже ти бях обещал, че ще ти разказвам какво съм преживял във всеки град извън България, аз ти пращам първото си послание от Лондон — града, който разделя времето на две.

Настаниха ни в един хотел недалеч от мраморната арка при входа на „Хайд парк“. За разстоянията в Лондон, това е сравнително близо до „Ковънт гардън“. Утре имаме репетиция, а вечерта е първият ни концерт. Ще свирим в още два града — Ливърпул и Шефийлд — в разстояние на десетина дни.

В ранния следобед излязохме с диригента и Марта на разходка. Шефът предложи да ни покаже забележителностите на Лондон, като човек идвал често тука. Марта веднъж бе посещавала града, така че единственият жаден зяпач бях аз. Минахме през „Хайд парк“ и бързо стигнахме до Бъкингамския дворец, пред който имаше тълпа от хора — щяха да се сменяват гвардейците на кралицата.

Този прословут театър (нали и у нас го разиграват пред мавзолея на Димитров^[2]) винаги ме е разсмивал и съм си мислел, че хората не са отстъпили и крачка от ритуала на глупостта, който векове наред е един и същ, само че с променящо се оперение. Властта е най-консервативното обществено образувание, което винаги има нужда от един и същ ресурс — сила, показност и пак сила. Дали ще ги наричаме вардяни, гардове, охрана, преторианци, гавази, гвардейци, и прочие пазещи я човекоиди без лица, те си остават едни и същи във времето. Технологиите се променят като геометрична прогресия, но общественото развитие на хората — като аритметична. Властта винаги си остава с една физиономия — гадна, дори тя да е на андрогин.

Не се бавихме много. Оставихме караула да се сменява тържествено и продължихме да се разхождаме. Дълго обикаляхме — крака не ни останаха — и накрая се озовахме в „Риджънтс парк“. Бяхме видели какво ли не, но не смятам да ти го описвам. И за Лондон, както и за Москва, са нужни години, за да го разгледаш. Просто, татко, това са имперски градове, в които великолепието и могъществото, въплътено в черкви, катедрали и крепости, се набива на очи. Иначе хората са си същите. От някогашните империи най-изтънчена и някак си човешка за мене си остава Австро-унгарската. Ако беше видял Виена и Будапеща, за да ги сравниш с Лондон и Москва, щеше да се съгласиш с мене, но да не се отклонявам. Кой съм аз, че да обощавам!

Седнахме на една от пейките, за да си починем. Марта и диригентът не спираха да се възхищават на реда и чистотат на Лондон.

„Такъв мегаполис, а как всичко работи безупречно!“, възкликна адашът. „Така е, защото хората са културни!“, подкрепи го Марта. „Направени са такива!“, заключи Табаков. „Това е моят град!“

В известен смисъл той бе прав. Лондон е прословут с толерантното си отношение към хомосексуалистите, въпреки строгата британска министър-председателка, която пък е пословична със своя консерватизъм и с убеждението си, че не съществува такова животно, наречено „общество“. Всеки е сам пред своя бог, със своята сила и своята кръв и сам трябва да се оправя. Като в Светото писание — на бедния ще се отнеме, а на богатия ще се даде и преумножи. Че то, баща ми, открай време си е така!

Аз мълчах и не знаех дали Лондон е моят град. Бих живял в него, но бих предпочел Виена, ако имах право на избор. Уви, нямам!

„Адаш, ти какво ще кажеш? Какви са първите ти впечатления?“, попита ме диригентът. „Силни!“, отвърнах. „Харесва ми анонимността на Лондон. Тук може да се работи добре.“ „Обретенов, пак за свирене мислиш!“, упрекна ме Марта. „Аз пък бих се побъркала тук!“

После тя стана и отиде на площадката с панорамен изглед към Лондон и с чертеж на силуетите на по-важните сгради отпред — да разпознаеш коя коя е, за да запомниш нещо. Англичаните са най-педагогичните и прагматични хора, които съм срещал — във всичко търсят и от всичко извличат познание и полза.

Диригентът Табаков се присъедини към Марта, а аз останах сам на пейката с отекли крака и празна душа. Здрачаваше се. Откъм Темза задуха бръснещ вятър, който вдигна попадалите по земята листа. Гледах силуетите на моите колеги на фона на очертанията на града, който те разглеждаха. И те бяха самотници като мене, продали сърцето си на лудостта да станеш професионален музикант. Марта също никога нямаше да се омъжи, като мене, а пък за адаша не ми се мислеше. Какво нещо е, баща ми, гениалните хора като тях винаги са нещастни! Те трябва само да бъдат обичани и никога наранявани. Звучи претенциозно, но те разменят една-единствена монета за своя талант — тази на живота си.

Канех се да стана и да отида да ги прегърна, когато на десетина мерта от мене видях да крачи човек. Загледах го неволно и въпреки неясната светлина лицето му ми се стори познато. Станах и се спрях в средата на алеята, за да го пресрещна и се убедя, че не се лъжа. Не, не грешах! Това бе един мой съученик от Олм, с който до седми клас учехме заедно в Гьолското училище. Казваше се Николай и не живееше в нашата махала. Не бях го виждал повече от петнадесет години. Какво правеше тук?

Мъжът се приближи и също ме загледа, явно искаше да разбере кой е тоя човек дето така се е вторачил в него. Позна ме и пръв възкликна: „Мишо Жабата! Боже мой!“ Здрависахме се топло, дори се прегърнахме въпреки споменаването на прякора ми. Впрочем, вече бях свикнал с обръщенията на колегите си. Най-често ме наричаха Жабче, а някои от жените, докато ги чуках, дори ми викаха: „Сладък мой Жабко!“

„Какво те води насам?“, започна Николай. Разказах му, а той ми отговори, че вече година е в Лондон. Работи в посолството като поддръжка. Не е някаква важна клечка, а просто част от „обслужващия персонал“. Разприказвахме се и той реши да ме покани да изпием по „Гинес“ в някоя лондонска кръчма, наричана тук „пъб^[3]“. Съгласих се, при условие че ме върне после в хотела, за да не се изгубя. Като разбра къде сме отседнали, той предложи да ме заведе в кръчма на „Еджуеър роудс“, която се намира в съседство с хотела. Така и сторихме. Разделихме се с колегите и след половин час бяхме във въпросния хоремаг. Шефът не пропусна да ме предупреди да не закъснявам.

„Слушаме по радиото за тебе, гледаме те по телевизията вкъщи. Станал си известен музикант!“ „Остави се!“, отвърнах му. После го заразпитвах за Олм, за да го отклоня от лицемерните му комплименти. Кольо Мерудията, както му викахме в класа, наистина бе във всяка манджа мерудия и голям всезнайко. Убеден бях, че сега той определено не слуша музиката, която свиря.

„Абе, зарязах аз родния си град. Откак се ожених за софиянка, много рядко си ходя. То и кой да видя. Всичко се е попилеяло по страната, останали са само лудите като Митето. Помниш ли го?“ Отвърнах му, че сме били в една махала, а Кольо продължи с нещо което ми бе направо болезнено неприятно.

„Нема късмет това момче. Много му дойде. Първо разбра, че е хранениче, а после и тая случка в казармата!“ „Какво, какво?“, изумих се аз. Нима Митето е бил осиновено дете? Мерудията подробно ми разказа, как приятелят ми от детинство не бил истински сина на чичо Фончо и леля Мара с котките. „Хората са гадове! Какво им влиза в работата кой какъв е. Ама…“

Не вярвах на ушите си. Вече не го слушах какви ги дрънка, тъй като бях се върнал в годините на моето детство и ясно виждах пред себе си здравото и умно момче с красиво тяло и авторитет на безспорен лидер в махалата. Веднага в съзнанието ми нахлу и споменът за Марион, как двамата с нейния любим Митко вървят прегърнати по главната на Олм и свиват зад паметника на площада към градинката на вечната им любов. Приплака ми се. Митето бе полудял, ами Марион?

„Какво стана с Марион? Знаеш ли нещо за нея?“, попитах нетърпеливо, прекъсвайки Кольо Мерудията най-безцеремонно.

„О, тя е тука, в Лондон. Живее в «Челси». Виждаме се чат-пат.“

Баща ми, това ме довърши! Олм ме преследваше навсякъде. Марион Сабо, внучката на Алексо Поптодоров и Полет Телие, красивото и хитро момиче, което ми викаше „голямо цигу-мигу“ бе в Лондон! Не, не, струваше ми се невероятно, но след като Николай ми повтори няколко пъти, че още сега можем дори да й се обадим по телефона, аз настоях незабавно да й звънне. И представи си, след малко вече държах слушалката и говорех с моята съседка от махалата, като си запушвах свободното ухо, за да не чувам шума в пъба. Въпреки това Марион разбра кой съм, а аз бързо се осъзнах и я поканих на утрешния ни концерт в „Ковънт гардън“. Тя с радост прие.

След час се разделихме с Кольо Мерудията, когото също поканих на концерта, макар ясно да съзнавах, че го правя единствено от куртоазия.

Дълго преди да заспя се питах, как ли ще изглежда Марион на 33 години?

 

10 ноември 1989

Баща ми, ура! Падна Берлинската стена, а преди няколко часа научихме, че и нашият бай Тошо е сменен. Какво става?! Горби преустройва всичко. Не ми се вярва още, че България ще си има друг партиен и държавен ръководител. Та аз, татко, както се казва, съм роден, израснал и възмъжал при тоя човек. Друг не помня. Боже, Господи, нима е истина! Докато не се приберем в България, няма да повярвам, че това е така!

Марион дойде на концерта в „Ковънт гардън“, а после ме изчака и ме заведе на френски ресторант в своя квартал. „Челси“ е от добрите части на Лондон и в него е приятно да се живее. Заведението се оказа скъпо, специализирано с морски храни и деликатеси. Било й любимото.

Още когато я видях за пръв път пред „Ковънт гардън“, аз не скрих учудването си от жената срещу мене. Марион бе станала неправдоподобно красива! Дори ми се строи по-хубава и от графиня Екатерина. Поне бе далеч по-млада и свежа. Да ти призная, не вярвах, че това бе момичето от нашата махала в Олм, което често ми се подиграваше, и с което заедно слушахме от покрива на спортната зала съдебния процес срещу Гергина. За тези четиринадесет години, в които не бяхме се виждали, Марион бе станала страхотна дама — с големи и пъстри очи, майсторски гримирани, с отлично поддържана и все така буйна коса, с подчертано страстни устни и примамливо тяло. Ако не виждах в нея момичето от моето детство, щях да я ухажвам и щях да направя всичко по силите си тази жена да стане моя.

Ръкувахме се сдържано, но с пламтящи от радост очи. Не смеех да го сторя, ала ми се прииска да я прегърна. Усетих, че и тя желае същото. Все пак озаптихме емоциите си.

„Не мога да повярвам!“, усмихна се тя — и зъбите й бяха безупречни. „Малкият Мишо от махалата в Олм да свири в «Ковънт гардън» и то така прекрасно!“

„Никой не е съвършен!“, опитах се да се пошегувам. „А аз не мога да повярвам, че ти си тук, за да ме слушаш. Какъв вятър те е довял в Лондон?“

„Нали знаеш смесеният ми произход? Просто продължих традицията и се омъжих за ирландец.“

Нещо ме накара да съжаля, че е омъжена. Дали не си мислех, че Марион бе длъжна да остане вярна на своята детска любов Митето? Тя отдавна знаеше за него, нали първа ми каза, че е на лечение в психиатрията, когато отидох в Олм да го потърся.

„Аз пък все още съм само с виолончелото.“

„За предпочитане е пред един ирландец. Челото поне не пие и свири, само когато ти искаш. Разделихме се бързо. Сега съм сама.“

Въздъхнах с облекчение. Искаше ми се да я попитам дали има деца, но реших, че е неприлично да се интересувам от такива подробности.

В ресторанта Марион ми разказа накратко как срещнала в Будапеща учителят по английски Шон Патрик, как се харесали (кой ли нямаше да я хареса!) и как не след дълго решили да се вземат и пристигнали в Лондон. Съжителството обаче бързо се оказало кошмарно и те се разделили. Сега Марион живее в прилична квартира и работи за ВВС. Татко Ищван също й помага от Унгария — бил понатрупал през годините, а и бил длъжен да го прави като отплата за пропуснатите години бащинство. Майка й и меме Поле са в София, а дядо й Алекс починал от рак.

„Също като баща ти!“, завърши Марион. „Деца нямам и не мисля да имам!“

Изумиха ме две неща — че знае за твоята смърт и нейното естество, както и че не възнамерява да ражда, така както аз не мисля да правя деца. Какво съвпадение!

„Разкажи ми за тебе! Дълго ли ще останеш в Лондон?“

„Утре заминаваме за Ливърпул, после — за Шефийлд, а на 11 ноември летим за София. Сега и у нас перестройката хлопа на вратата.“ От физиономията й долових, че Марион не показа кой знае какъв особен интерес. Бе сдържана и сякаш не искаше да говорим за това.

„Мислиш ли, че нещо ще се промени?“

Предпочетох да не отговарям. Никога не съм се интересувал кой знае колко от обществено-политическия живот на света. Мразех несправедливостта и тъпащината на социализма, но от мене нищо не зависеше. Марион обаче сама си отговори:

„Мизерията няма дъно, а в България дори ние не бяхме богати. Не вярвам скоро да заживеете бързо, така както искате. Но да оставим това. С жените как си?“

Погледнах я изпитателно. Защо Марион ми задаваше подобен въпрос? Ако искаше да разбере дали съм женен, мисля че вече й казах, ако ли пък се интересуваше каква е ориентацията ми с оглед на нещо, което аз не схващах, то никак нямаше да ми бъде лесно да й отговоря.

„Много ги харесвам, но не мога да намеря подобаваща снаха за майка ми.“

Марион усети ме, че се измъквам, ала сега вече видях в погледа й други пламъчета. Е, баща ми, ако си мислиш, че нещо ме спираше да прекарам тази нощ в леглото на Марион, лъжеш се. Напротив, още като я видях, веднага я пожелах. (Та тя е толкова привлекателна жена!) А и някак си ми се искаше да й отмъстя за едно време, за това че ме наричаше „голямо цигу-мигу“. Исках да й покажа, че вече не съм дете и че мога да й го върна за някогашното нейно снизходително отношение към мене. Затова продължих направо:

„А ти как си с мъжете?“

„Напоследък — зле. Жалко, че утре заминаваш.“

Желанието рукна в главата ми. Марион съжаляваше, че си тръгвам! Какво ли имаше предвид? Попитах я.

„Чувствам се сама, а тука не мога да намеря свестен мъж.“

Предложих й да се върне в България, но тя ми се изсмя и изтъкна, че човек свиква с хубавото, пък и никога не е чувствала страната ни като своя истинска родина.

„Олм — да, но България… Кой знае? Не е лесно да си с толкова смесена кръв!“

Като каза кръв, аз без да искам се досетих за тебе, баща ми, и за Гергина. Спомних си как тримата с Марион и Митето влизахме в запустелия конак, как отидохме в дома на Гергина, за да проверим дали обувките са същите. Попитах я:

„Спомняш ли си убийството на бай Пано?“

„Как да не! Версията ти се оказа вярна. Ти бе най-убеден, че Гина е убийцата…“

Изведнъж Марион замълча, сякаш се опасяваше, че ще каже нещо, което не бива. Веднага ми проблясна, че тя не знае за кака Мими и какво съм научил от нея в Русе. Разказах й, за да не се притеснява какво говори. Докато й обяснявах за връзката ви с Гина, Марион ме гледаше с широко отворени и красиви очи, в които аз виждах не толкова изумлението й от това, че вече знам всичко, а примирението й с отминалите тъжни дни от нашия разпилян живот.

„Знаех всичко за баща ти и Гина, още преди да се разбере, че тя е убила мъжа си. Знаех и за целувките му с Мими. Аз и тях проследих в конака. Жалко за татко ти и Мими! Той не е имал вина за нищо и едва ли е знаел какво се кани да извърши Гергина. Всичко е толкова тъжно, не мислиш ли?“

Кимнах в съгласие и сведох поглед надолу. И тогава видях как Марион бавно придвижи ръката си към моята. Сложи я нежно отгоре и я остави там. После погледите ни се срещнаха и аз усетих, заедно с топлината, която тя излъчваше, и силното ни взаимно желание да се прегърнем. Спомените от детството ни в Олм засилиха нашата пораснала безпомощтност. Усетих колко много и дълго сме били самотни с Марион.

Наведох се през масата и я целунах по бузата. Прощавах й за всички нейни невинни прегрешения. Вече нямаше сила, която да ни спре, да отидем у тях.

От Марион се прибрах на разсъмване. Каква нощ, баща ми! Отдавна не бях се любил с толкова смесени чувства. Докато го правехме не се погледнахме нито за миг, сякаш и двамата се страхувахме да не се озовем в друга реалност.

И на тръгване дори не светнахме лампата, така че трябваше да се облека на тъмно — на проблясъците от уличното осветление. Марион не стана, а ме помоли да се оправя сам. Отворих вратата на спалнята и от коридора нахлу ярка светлина. Спрях, за да се опитам да видя дали все пак бях се любил с жената-момиче от моето детство. И Марион ме разглеждаше подпряна на лакти, сякаш я виждах в съня си, когато чудовищната жаба-танк прегазваше Митето. Дали и аз сега щях да се превърна в жаба и да скокна върху голия й корем? Усмихнах се тъжно, защото знаех, че един и същи сън два пъти не се сбъдва. Промълвих: „Довиждане!“, а Марион прошепна: „Като се върнете от Шефийлд, непременно да ми се обадиш!“

Така и ще направя, защото отново искам да сме заедно. Мисля си, че само Марион ми остана. Още сега ще отида у тях, за да й съобщя, че другарят Тодор Живков е паднал от власт. Може пък това да я зарадва!

Между другото в Ливърпул, града на любимите на кака Мими „Бийтълс“, свирих в нейна памет както и в чест на кумира й Джон Ленън. Беше страхотен концерт — като оня в Русе, когато разбрах, че тя си отива от тоя свят.