Емил Андреев
Проклятието на Жабата (33)

Признанието

Малко преди да наближи входа на комитета, Васил се огледа за познати лица. Нямаше. На стълбището, пред двете внушителни месингови петолъчки върху голямата и двукрила врата той пак се озърна и бързо влезе. Слезе на етажа на столовата и нервно закрачи по коридора към котелното. Слава богу, че отново не срещна човек. А се притесняваше, притесняваше се сякаш му бе за пръв път, дори повече! Щеше ли Гергина да му каже истината. Не му се вярваше, че е възможно да извърши такова престъпление, по-скоро му се искаше да не е така. Да убие мъжа си от любов, както предположи Алексо Поптодоров, и то не към кой да е, а към него, Васил? Струваше му се невероятно. Женската страст понякога граничеше с лудостта — неведнъж бе свидетел на нейните пристъпи, но да стигне до крайност?

Влезе в мрачното помещение и я видя на същото място, където винаги го правеха. Гергина го чу и тръгна към него, готова да се хвърли в обятията му. Той се спря и направи знак да остане където е.

— Искам да те питам, но ми обещай, че ще ми кажеш истината!

Гергина се преобрази. По лицето й не остана и капчица нежност.

— Ако е за Пано, нищо повече не знам! — изпревари го тя.

Васил се ядоса. Не трябваше да започва така! Трябваше да бъде прям: защо уби мъжа си? Тогава му хрумна друго:

— Какво си правила в запустелия конак?

Жената пред него не отговори. Гледаше в земята и обмисляше нещо. Очите й бавно се разширяваха и сякаш леко изпъкваха. Ако бе сънувал съня на сина си, Васил щеше да забележи невероятната прилика между Гергина и Ка.

— Ти не ме обичаш, нали? — глухо изрече тя.

— Аз…

— Мислиш си, че съм като другите, че гледам само как да се наеба зад гърба на мъжа си.?

— Гина, моля те не говори така!

Какво ставаше? Гергина се преобразяваше. Лицето й позеленя, погледът й се изцъкли и тя започна да диша дълбоко, да се поклаща нааляво и надясно, сякаш бе изпаднала в транс. Обзе го страх и той леко заотстъпва.

— Страх те е! Страх те е да обичаш жена като мене.

— Не е там работата…

— А в какво? И ти като всички искаш да разбешер дали съм убила Пано заради златото му. Ами, ако съм го убила заради друго? Ако той си е заслужил?

— Какви ги приказваш?

— Ти мислиш ли, че съм способна на това, а?

— Нека си ходим! Довечера ще дойда у вас…

— Тука стой! — изсъска Гергина. — Нали си дошъл да се любим. Хайде, започвай! Или се притисняваш и тебе да не затрия. Мога, колко му е? Как насекох Пано и го изгорих в ей тия пещи? И тебе мога да накълцам!

Васил не вярваше на ушите си. Значи синът му бе сънувал всичко, или тя нарочно говореше така, за да изкопчи от него признание в любов? Изби го студена пот, не знаеше какво да направи, само стоеше като вкаменен пред Гергина и се ужасяваше от вида й. Тя дойде при него. Прегърна го и започна да го целува по врата и брадата.

— Кажи, че не говориш истината! — прошепна Васил. Въпреки всичко той изпита неочаквана възбуда и отвърна на ласките й.

— Какво значение има, след като не можеш да ме обичаш?

— Но, аз…

Гергина запуши устата му с ръка и продължи страстно да се впива в тялото му. Колкото повече мислеше за ужасната новина, толкова повече Васил се изпълваше със страх и кръв, готов в своята безпомощност да издъхне в обятията на Гергина. След малко мрачното котелно се изпълни със стонове, похот и безумство.

През това време Митето бе прегърнал Марион през рамото, а с другата си ръка буташе колелото по главната алея на дунавския парк. Двете деца крачеха безмълвни и щастливи към тройната топола, която се издигаше недалеч от тях.

Това старо, високо и необичайно дърво бе една от забележителностите на Олм. Нямаше дете, което да не бе влизало в малката килия, която се образуваше межди трите ствола на тополата. Тя имаше исполински ръст и бе на повече от сто години, така че всички в града поне веднъж бяха влизали в нея, за да се гонят, крият и целуват. Отдалече дървото приличаше на едно огромно цвете, посадено от някой великан, още когато Дунава си бе проправял път в голата и безлюдна земя.

Когато стигнаха при тополата, Митето подпря колелото на ствола откъм реката. Влязоха вътре и седнаха на напуканата кора върху „пода“ на килията.

— Влизала ли си друг път тука?

— Да, често — когато идваме с баба и дядо на разходка.

— Труден език ли е френският?

— Не, много е лесен. Защо питаш?

— Ами, мислех си… Да ме научиш, аха?

— Идвай в читалището, в часовете на баба. Тя го знае по-добре.

— Е, да де, нали е французойка, от Безансон…

— Не е от там, от Фекан е. Мама се е родила в Безансон и внимавай какво ще кажеш! Нали ми обеща.

— Ти за какъв ме мислиш! — сърдито погледна Митето. — Как е река на френски?

— Rivier — отвърна Марион, радостна че приятелят й я бе послушал за прякора.

— Аз това „р“ не мога да го произнеса. Аха!

— Опитай!

Митето плахо започна да повтаря след нея и установи, че се получава.

— Браво! А сега кажи…

— Стига ми за днеска! Rivier — повтори бързо момчето, за да не го учат повече. — Виж какви облаци са надвиснали над Румъния.

Марион погледна към дърветата отвъд реката. Наистина — над тях се издигаше оловно-синя стена, която след секунди бе прорязана от ярка светкавица. Чу се силен грохот и Марион инстинктивно се сви и скри глава между ръцете си.

— Да си вървим, а?

— Късно е вече — каза Митето.

Оказа се прав, тъй като изведнъж се изви студен вятър, а после рукна пороен дъжд, който мокреше всичко наоколо. Вътре в тополата, обаче, не падаше и капка, но стана студено и двете деца се сгушиха един в друг, за да се топлят. След малко навред се стичаше вода, само те стояха на своя малък остров, в скута на тополата-триеручица.

Васил отново свърши вътре. После се отдръпна от Гергина и се обърна с гръб, за да си оправи панталона и да не я гледа, докато тя се бършеше с бялата вафлена кърпа, която винаги носеше в джоба си. Жената бавно закопчаваше престилката си и гледаше безизразно в циментовия под. Вече не бе в онова състояние, което плашеше Васил.

— Не си го убила, нали? — умолително изрече той, с надеждата че тя ще опровергае съмненията му.

Гергина нищо не отговори, но Васил пак я попита.

— Не, той сам си издъхна, а аз после го разфасовах и го донесох тук в два куфара. Протезата също изгорих.

Господи, истина беше!

— И какво, ще ме предадеш ли сега?

— Чакай, чакай… Кажи ми как стана!

— Знам, че ще ме предадеш. Пък и ти не си виновен. Ако беше на мое място…

— Гергина, моля те, разкажи ми какво се случи.

— Василе, друг път ще ти разкажа! — усмихна се изкуствено тя. — Беше хубаво като за последно, нали? Внимавай да не те видят!

Разделиха се. Никой не забеляза Васил Обретенов, но когато излизаше от комитета, точно на стълбището пред вратата го срещна Гичо.

— Васо, здрасти! Какво правиш тука?

— Търсих Фончо — отвърна Васил. Това бе най-лесната лъжа, която му дойде на ум.

— Аха! А работиш ли по моя въпрос с Гина? — поверително прошепна цивилният капитан и леко намигна.

— Гичо, не мога така, казах ти! Не съм машина…

— Добре, де! — И Гичо го потупа по рамото, но преди да се раделят каза: — Ако научиш нещо, обади се! Ама, як дъжд ще пере, а! Гледай небето какво е.

— Да! — въздъхна Васил и слезе на улицата.

Защо не му каза какво бе научил от Гина? — укоряваше се той, докато се прибираше. Нямаше ли да стане съучастник, ако я укриваше? И как щеше да живее така с нейната тайна? Та тя можеше да започне да го изнудва, да поиска да се раздели с жена си. Кой щеше да го разбере? Но, от друга страна, каква вина имаше той за лудостта й? Пък и тя каза, че сам си бил издъхнал. Защо тогава не го бе съобщила като всички хора? Имаше нещо гнило в цялата работа. А обувките, защо не я попита за обувките? Друг път щяла да му разкаже. Но щеше ли да има друг път?

Влезе в къщата и като установи, че тъща му я няма, Васил излезе в беседката, за да пуши. Щеше да изпуши половин кутия, за да се успокои, иначе щеше да се побърка.