Емил Андреев
Проклятието на Жабата (49)

Франкфурт

10 октомври 1997

Драги татко, този неделен ден е като мъртъв и само самолетите, които висят на опашка над летището във Франкфурт и чакат своя ред да кацнат, създават илюзията за живот. Седя в тъмната си стая в хотел „Мариот“ — свети само настолната лампа върху малкото бюро пред прозореца — и ти пиша. Намирам се на тридесет и деветия етаж на сградата — отчитам това, тъй като самият аз съм на същия брой години. Съвпадение! Франкфурт на Майн, както се казва, е в краката ми.

Този град на борси, банки и самолети, наречен шеговито Майнхатън, тъй като в центъра му са събрани на най-многото небостъргачи в Европа, е и родното място на Гьоте. Някъде долу, до старата църква, в която ще правя записи на шестте сюити за чело без акомпанимент от Йохан Себастиан Бах, е и къщата на великия поет. Улицата е кръстена на негово име. Тя пресича просторен площад и прераства в една от най-скъпите улички на света — малка мека на изящни бутици, където всяка жена би стояла с дни. Гьоте е обичал красивото и вероятно ще се възхити, ако може да види каква става в наши дни. Аз обаче ще свиря старата музика на неговия съотечественик Бах. За около седмица трябва да запишем сюитите. Голямо предизвикателство е, да ги свири челист след изпълненията на великия Пабло Касалас. Мисля, че ще се справя. Обожавам пищността и скритата педантичност на барока.

От Атина не съм ти писал, но нищо итнересно не се случи през тези пет години. Свирене, концерти, записи — еднообразен живот в анонимния Лондон. Събираме се понякога с колеги и ходим до Единбург за два-три дни. Обожавам този град! С Марион също се виждаме, дори и преспива при мене, когато съвсем го е закършила за мъже. Спомняме си, говорим, помагаме си като бивши съпрузи. Никога обаче не отваряме темата за Олм и Митето. Веднъж понечих да й предложа дали не би искала да отидем до родния ни град — ей така, от любопитство, а тя ме изгледа с такъв поглед, че инстинктивно прикрих слабините си, за да не ме кастрира.

„Не съм такава мазохистка като тебе!“ Повече не питах.

Сигурно, баща ми, ти е любопитно да научиш какво се случи с Василиса? След Атина, за жалост, повече не я видях. Тъгата ми по нея прерасна в болка, с която човек свиква във времето и я носи цял живот. Изпратих и картичка за Коледа на адреса, който тя ми бе оставила в бележката си, после си позволих да й напиша и кратко писмо — как живея, какво свиря, като целта ми по-скоро бе да науча нещо повече за нея, но тя така и не ми отговори.

Често мисля за нея, за орисията си. Оня руски безумец от църквата, който ми предрече, че ще остана сам, се оказа болезнено прав. И сега виждам лудите му очи и сякаш чувам брътвежите му за покапалата върху любовта ми кръв. Многоликата Ка и жабата-царкиня не са ми се явявали от тогава. Вече ги опознах — те идват в съня ми, за да ми подскажат само лошото, което има да ми се случи. Но питам се, баща ми, какво повече да очаквам?

От половин година живея в Лондон с една колежка — освен нея да я сполети някоя беда! Елси е тиха и възпитана цигуларка и едва ли с нещо е заслужила вниманието на моите зловещи познайници, но кой ги знае? Те май не се съобразяват с характера на хората. Знам ли!

Направих опити да се свържа и с Юра от Красноярск. След година издирвания, най-после получих вест от него. Зарязал е напълно музиката и сега се е впуснал в бизнеса. Обеща ми, че още малко му трябва и ще може вече да ми дойде на гости в Лондон като бял човек. Какво имаше предвид, не уточни. Вероятно се надяваше да кацне на Хийтроу със собствен самолет. Тези руснаци са непредвидими, та не е изключено.

Юра впрегна всичките си мафиотски връзки, но не можа да открие момиче с подобно име, при това доведена дъщеря на бизнесмена Степан Балшиков. Такъв имало, но бил убит преди три години за неиздължени суми. Сега това било в реда на нещата в Русия. Научавам, че и в у нас се стрелят под път и над път. Между другото, баща ми, през януари тая година България въстана против своето правителство. Народът се вдигна на барикади и принуди социалистическия кабинет да си отиде. Сега и правителството, и президентът са от опозицията. Дай Боже страната ни най-после да заживее по-човешки.

За мене по-важно е, че Василиса я няма и не може да бъде открита. Помолих Юра да не спира да търси и ако нещо изникне, да ми се обади.

Хайде, баща ми, аз да лягам. Утре ще ти пиша пак.

11 октомври 1997

Гадна дата! Скъпи татко, днес следобед Марион ми се обади от Лондон. Починала е мама! Бог да я прости. Издъхнала е на 8-ми октомври през нощта. Погребали са я без мене, горката! Пожелала е да я закопаят в Олм, при тебе. Боже, Господи, отче мой, дано се съберете горе и всичко си простите!

Само да свърша записите и ще дойда на гроба ви!

16 отковмри 1997

Утре, петък летя за София. Горката ми майчица. Отишла си е кротко и в самота като ангел. Умряла е в съня си, милата — праведна като светица и с отворени очи, както често сама казваше. Вечна й памет! Съседите са я намерили в леглото, сякаш била заспала — завита и чиста. Знаела е, че през нощта ще си отиде. Сега вече съм кръгъл сирак и ако пиша повече, то ще е до двама ви. Моля те, баща ми, като се съберете отново с мама, разкажи й какво съм ти писал, тъй като повечето от нещата приживе й ги спестих.

Днес обаче се случи нещо извънредно, което не мога да не ти разкажа. Докато се разхождах из старата част на Франкфурт, някъде там, до кметството на „Рьомер плац“, ми се стори че видях Василиса. Денят бе необичайно слънчев, а небето ясно синьо и белите облъци ярко блестяха сред ежеминутно пробиващите ги самолети. Наоколо нямаше много хора, въпреки това улични музиканти не липсваха. До фонтана на самия площад едно симпатично момиче свиреше на цигулка първа част от „Малка нощна музика“ на Моцарт, а по-нататък, на тясната уличка, към високата готическа катедрала, мой връстник свиреше на акустична китара „My way^[1]“ на Франк Синатра. Музикантите не си пречеха, тъй като разстоянието между тях бе достатъчно, за да не се чуват и двамата едновременно.

Седнах да пия кафе отвън в горната част на наклонения калдаръмен площад и се заслушах в Моцарт. Професионалното ми ухо долавяше отвреме-навреме пропуските, но аз не обръщах внимание на това. Смъртта на мама не ми даваше покой. Замислих се за живота й. Цели двадесет и три години живя без тебе — сама, отдадена изцяло на мен и майка си, без да хленчи, без да иска повече от това, което й бе отредила съдбата. Никога не разбрах беше ли наистина щастлива. Носеше бремето на дните си, така както носеше и тежестта на огромните си гърди. Мисля си, че поне не се бе срамувала от мене. Не можех да й дам кой знае колко, но тя искаше малко от живота. Обичаше ме и аз я обичах. Това й стигаше.

Никога не съм предполагал, че ще остана сам толкова млад. И знаеш ли, баща ми, в първите години след смъртта ти, мъката ми бе силна, но не толкова дълбока; сега е друго. Представям си как ще се чувствам след години и без двама ви. Не ми се мисли.

Докато размишлявах, огрян от топлото октомврийско слънце, пред мене мина едно момиче, на което в първия момент не обърнах внимание. Чак когато то се изгуби по посока на Майн, аз осъзнах, че това бе самата Василиса. Да, тя беше! Кой друг? Имаше лека разлика от последния път, когато я видях на остров Хидра — по-скоро в прическата, но иначе си беше същата красавица. Не можеше да има чак такова съвпадение. Оставих банкнота от десет марки на масата и хукнах да я преследвам.

Изтичах към реката, оглеждайки се на всички страни, но никъде не я видях. Слязох долу на крайбрежната алея и тогава я видях, спряла до водата да гледа към отсрещния бряг. Бе застанала малко преди моста, който се издигаше над главата й. Приближих и я повиках по име, но момичето изобщо не реагира.

Когато застанах на метър и нещо от него, вече можех ясно да различа, че това не беше моята Василиса, а друга млада жена, която поразително приличаше на нея. Бе също така хубава, в излъчването й имаше нещо много симпатично, но хладно. Очите й сякаш бяха не толкова сини като тези моята възлюбена.

„Какво има?“, изненадано, но възпитано се обърна към мене момичето.

Отвърнах, че съм се припознал и тръгнах да се прибирам. Закрачих бавно по алеята и гледах към небето. Самолетите не спираха да извират, сякаш Господ ги пускаше един по един от джобовете си. Утре и аз щях да бъда в някой от тях, за да летя към България, към Олм, където щях да отида и да се поклоня на гроба ви с мама. Приплака ми се, но аз знаех, че оттук насетне ще трябва много да се примирявам.

И както си вървях тъжен по пътя, отпреде ми изникна позната физиономия. Няма да повярваш, но и сега човекът бе от Олм — този град щеше да ме довърши! Да, баща ми, пред мен изникна синът на някогашния адвокат Несим Ниньо — Самуел, моят приятел от махалата Сами. За втори път животът ни срещаше извън България; първия път бе във влака на път за Москва.

„Ей, мама му стара, ти си по-голям скитник и от мене евреина!“, изговори ми радостен Сами, след като се прегърнахме и аз едва не се разплаках от натрупалото се вълнение. Обясних му защо съм във Франкфурт, а той набързо ми разказа, че от две години живее тук. Работи като охрана в еврейския културен дом — имало такъв — и това е голяма привилегия за него. След преврата у нас, Самуел заминал за Израел при единствения му останал роднина — вуйчо му Гершон, брат на майка му. Там обаче не му понесло и бил готов да се върне в България, но ето, че късметът му се усмихнал.

„Абе, то и тука не е цвете, но по-хубаво е от жегата и влагата в Хайфа. Ще се прибирам полека-лека. И знаеш ли къде ще отида? В Олм! Не мога да живея без Дунава.“

Посочих му Майн, но Сами ми отвърна, че Дунава си е друга работа. Не исках да споря и да му казвам, че имам десетки причини никога да не се върна в Олм. „Свят голям, хора всякакви!“, казваше Линдро.

Наближаваше шест часа и Самуел веднага ме отведе в любимия му ресторант „Щайнер хаус“, за да ядем телешки мръвки, които сами щяхме да си печем върху горещ черен и вулканичен камък. Не ми беше до ядене, но със Сами мъката ми се разнесе. Все пак той знаеше много по-отдавна от мене какво е да загубиш майка си.

Животът е за живите.