Емил Андреев
Проклятието на Жабата (37)

Страстите на Васил

Гичо го бе изпреварил. Уж искаше да му съдейства, а вече бе изпратил хората си! Нима десетина минути по-късно бяха решаващи и какво щеше да стане с тяхната тайна операция без Васил? Чудеше се как да постъпи. Вече бе глупаво да седи и да занича като лалугер зад ъгъла. Имаха уговорка и той трябваше да си я спази. Да, ще отиде в къщата, както го помолиха. Не бе закъснял чак толкова. Тръгна, но гласът на сина му го спря:

— Татко, къде отиваш?

— Стой си там! — и му махна с ръка да не мърда от мястото си.

Мишо го послуша, но се ужаси при мисълта, че ще арестуват и баща му. Марион и Митето се спогледаха. Те не бяха казали на Мишо, че скъпият му татко се е прегръщал с леля Гина. Марион, обаче, не издържа и разказа какво бе видяла на кака Мими, която й помагаше с пианото по молба на мемè Полè.

Васил се изравни с техния двор. Бе на пет-шест метра от джипа, когато трите жени в беседката го видяха. Първа извика Елена, а след нея и Мими. Милèва само ги изгледа със зли очи.

— Василе!

— Чичо Василе!

Мъжът се обърна и, сякаш без да ги е забелязал, той продължи напред. Заобиколи автомобила, стигна външната врата на съседите и натисна бравата. И жени, и деца следяха действията му със затаен дъх, страх, любопитство и омраза. Какво правеше той там? Напрежението растеше. Наоколо се спускаше мрак, а чезнещата светлина едва-едва очертаваше силуетите на къщи и дървета. Запустелият конак съвсем заприлича на обиталище на духове, а милиционерската кола — на катафалка.

Докато Васил отваряше външната врата, вътрешната силно изскърца и също се отвори. Показа се непознат и цивилен мъж, след него излезе Гергина с мукавяно и кафяво куфарче в ръка, а после друг цивилен в черно яке и с мустаци. Само това успя да види от физиономиите на двамата милиционери. Учедващо бе, че капитан Гичо Григоров го нямаше.

Тримата излязоха на двора и застанаха лице в лице с Васил. Той бе замръзнал на мястото си, сепнат и изненадан от бързия развой на събитията. Знаеше, че бе длъжен да каже нещо в свое оправдание, но нищо не му идваше наум. Отстъпи, тъй като мъжете се запътиха към него.

— Вие кой сте и за какво идвате? — попита мустакатият.

— Съсед… Имахме уговорка… — не довърши. Едва ли бе удачно да каже с кого и то пред Гергина.

— Как се казвате?

— Васил Обретенов.

— Аз го помолих да дойде! — неочаквано изрече Гергина. — Трябва да му върна един часовник, който бе дал за поправка. Може ли?

— Добре, но по-бързо — нареди другият. — Иди с нея!

Гина и мустакатият се върнаха в къщата, а Васил остана край джипа с първия цивилен, който явно бе някакъв началник. И двамата не бяха от Олм, сигурно бяха дошли от София. Вероятно те е трябвало да проведат операцията, за която говореше Гичо. Или просто го бе излъгал? Бе го накарал нарочно да отиде у бай Пано, за да може колегите му да го сгащат заедно с Гергина. Добре, че се забави! Но кой можеше да каже? Мъжът пред него мълчеше в сумрака, който се сгъстяваше и ставаше все по-зловещ и зловещ. Слава богу, нито жените, нито децата вече можеха да видят какво се случва на улицата.

— Тя ли е? — престраши се Васил. Не издържаше вече на напрежението!

Цивилният го изгледа строго, сякаш искаше да му каже: „Не е твоя работа!“ и отвори задната врата на джипа. Гина и мустакатият излязоха от къщата и дойдоха при тях.

— Ето! — подаде му увит във вестник пакет. — Не успя да го поправи. Виж, май пружината е счупена!

Васил Обретенов пое часовника и се помъчи да разбере по очите й какво става, но мъжът до автомобила не му остави време.

— Хайде, качвай се! — нареди той и Гина се настани отзад.

Цивилният я последва бързо, тръшна вратата и заповяда на мустакатия да кара. Чу се рязкото: „Слушам!“ и след малко Васил остана сам на стръмната улица със стария часовник на тъста си в ръце. Колкото и да бе вече тъмно, всички го виждаха. Оказа се, че освен жените и децата, цялата махала отдавна надничаше зад прозорци и огради. Тръгна към дома, като се опитваше да не личи, че краката му треперят.

Когато стигна външната врата, Мишо вече го чакаше с ококорени от изумление и страх очи. Това даде кураж на Васил и той прегърна детето.

— Всичко е наред, моето момче. Взех си обратно стенния часовник.

Елена и Мими ги посрещнаха още на циментовата пътека, която водеше към вътрешната част на двора. И двете бяха не по-малко разтревожени.

— Какво стана? — започна съпругата.

Васил погледва последователо и едната, и другата, сякаш искаше да разбере какво знаят, после отговори:

— Откараха Гергина в управлението. Беше ме извикала да ми върне часовника.

Все пак, макар и убийца тази жена му помогна твърде много. Какво щеше да прави той, ако тя не се бе сетила как да излезе от ситуацията с милиционерите?

— Значи тя е… — не посмя да довърши Елена.

— Попитах единия милиционер, но той не ми каза! Ще се разбере.

— Най-вероятно е тя. Иначе нямаше да я арестуват. И как са открили? — Мими се опита да погледне заговорнически Васил, но той не се усети.

— Все още нищо не може да се каже! Хайде да се прибираме, че този ден ми дойде в повече — предложи Васил и поведе сина си за ръка към къщата.

Мими разбра, че ще трябва да си върви. Донякъде бе спокойна, че нищо не му бяха направили и сега много искаше да догони Васил и да го прегърне, макар да осъзнаваше, че желанието й е абсурдно.

— Утре ще ходя на лозе — провикна се тя. — Мишо, ако искаш да те взема с мене!

Предложението й бе по-скоро напомняне за Васил. Каквото й да ставаше Мими не бе забравила обещанието му. Той обаче дори не я чу. Бе погълнат изцяло от страховете си и бързаше по-скоро да се скрие в къщата и да остане насаме. Вместо него отговори Елена:

— Може, но преди да тръгнете, нека да посвири!

— Чу ли, Мише, ще дойда в десет сутринта. Става ли?

Момчето отговори, че ще я чака. Щяха цял ден да бъдат заедно и то само двамата!

Мими се прибра, радостна, че в края на крайщата всичко свърши добре. Пусна си „Бийтълс“, този път A Day in the Life^[1], и замечта как скоро щеше да отиде на лозе вместо с Мишо — с баща му.

Васил вече лежеше в спалнята и разгледаше повръхността на тавана. Множеството фини пукнатини в мазилката я прорязваха като малки реки и поточета, по които сега безцелно се стичаше умореният му поглед. Чувстваше се изтощен и изпразнен, потънал в безумието на битието, за което никога нямаше да намери разумно обяснение. Вече изключваше възможността друг, освен Гергина, да е убил бай Пано. Да, така беше! Но защо? Това щяха да я питат и следователите в милицията, и прокурорът, и съдиите. А тя щеше ли да го запази? В името на какво — че може би го е обичала? Но беше ли способна да обича тази жена? Който обича, не убива. Васил осъзна, че си противоречи. Той, например, никога не би посегнал на човек, но и нямаше спомен да е обичал някога истински. Освен сина си, но това бе друго… И какво, майка му стара, означава да обичаш? Женските брътвежи за любов му се струваха смешни. У Гергина го привлече и това, че не се пренасяше много-много. Бе мълчалива, привидно студена, но чувствена. Поне за него беше такава. Да, но именно тя уби, а пък искаше от него да я обича. Щеше ли да го предаде и въобще щеше ли да я види повече? Хвана го яд, че не успя да зърне очите и заради мрака. Какво му каза последно? Напрегна се да си спомни. Аха… Виж, май пружината е счупена! Васил повтори шепнешком думите й няколко пъти и изведнъж рязко се надигна, осенен от тях. Трябваше непременно да отвори часовника! Сигурно вътре имаше нещо и сигурно тя му казваше точно това с последното си изречение. Щеше ли да чуе друго?

Стана, взе часовника и отиде в мазето. Там намери отверка и отвори задния капак с треперещи ръце. Не сбърка — под него имаше малък лист хартия сгънат на четири. Разтвори го. Да, това бе писмо, писмо от Гергина и бе адресирано до… до него! Зачете жадно, тресящ се целия от възбуда.

Драги Василе,

Не издържам. Няма да дочакам до утре и ще се обадя в милицията още сега. Както ти казах, аз убих Пано. Отрових го с мишеморка. Сложих му я в млякото с ориз. Много обичаше мляко с ориз, изверга! После го насякох на парчета, пренесох ги с два куфара в стола на комитета и там го изгорих. Защо го направих? Сега не знам, но когато слагах отровата, бях твърдо решена да го извърша. Не искам да се оплаквам, но Пано беше ужасен човек. Никой не го познаваше и само аз си знам какво ми причиняваше. Надявах се, че като го премахна и с времето ще успея да те накарам да избягаме и да започнем нов живот. Лъгала съм се. Ти си хубав и добър мъж, но си женен и страхлив. Надарен си, но си страхлив! Превъзходството те е заслепило и ти не можеш да обичаш. Жалко! Такъв ми бил късметът. Сега ще се предам. Ще отида в милицията, а те си знаят какво да направят. Готова съм на всичко. За себе си бъди спокоен! Ти нямаш никаква вина. Защо да те споменавам изобщо? Жалко, че и на оня свят няма да се видим, защото аз със сигурност ще горя в ада. Остани със здраве и дано един ден обикнеш истински!

Гергина

Васил прочете писмото няколко пъти, за да се убеди, че не сънува. Първото нещо, което му дойде наум, след като се освести, бе да го изгори. Така и напарави. Докато държеше горящата листче в ръце, чу гласа на Елена. Викаше го за вечеря, а той знаеше, че няма да може да преглътне нито залък.