Емил Андреев
Проклятието на Жабата (45)

Виена

14 октомври 1983

Какъв град, отче мой! Влюбих се в него от пръв поглед. И знам защо — заради Дунава! Не че в Москва нямаше река, но Дунава, Дунава си е друга работа. А и Виена, някак, веднага ми легна на сърцето. Сигурно защото това е най-музикалният град в света, сякаш Москва не е! Знам ли? Има нещо непринудено и много женствено във Виена, което те грабва още от самото начало.

Пак е октомври (явно през този месец ми е съдено да започвам нещо ново) пак е студено и мрачно, но липсва онова усещане за космичност, което изпитах в Москва. Сякаш съм си в Олм, колкото и парадоксално да звучи. Разликата в мащабите, в изобилието, в реда, чистотата и блясъка е смазваща за човек като мене, живял само при социализма, но въпреки това близостта на този град до сърцето ми е поразителна. Може и да звучи смешно, но имам чувството, че съм живял в него.

Напуснах Москва, обаче, с много мъка и тъга. Четири години от живота ми, може би най-важните, преминаха в този град. Тук израснах като музикант — между другото взех блестящо всички изпити, — тук осъзнах колко достоен и силен може да бъде човек, въпреки условията, в които живее; тук разбрах, че щастието е нещо, което „ще стане“, а съдбата ти е това, което „се сбъдва“ в мига, докато градиш кули за бъдещето. Москва, татко, е велик град и аз съм благодарен на Господ, че учих там! А Андрий, горкия, не го пуснаха във Виена, но той е достатъчно талантлив, за да си намери подобаващото място. Юра веднага го върнаха в Красноярск, в тамошния симфоничен оркестър, който имал крещяща нужда от виолисти.

Във Виена ме настаниха на квартира, в една стара шестетажна сграда, недалеч от „Щтаатсопера“. Какъв късмет! Парите за издръжката са от някаква фондация, но аз много-много не се интересувам, пък и съм достатъчно скромен в разходите си. Не пуша, не пия (това много допада на всички тука) и не харча за някакви свои приумици. Аз, татко, освен упорит съм и твърде невзискателен към дрехи и удоволствия човек. Понякога се питам, какво най-много обичам да правя и първото нещо, което ми идва на ума е — да свиря. Сега ще ти призная нещо, което, ако беше жив, нямаше да посмея. Много обичам и да се любя. Дали защото започнах сравнително рано или просто такава ми е природата, но… Ти такъв ли си бил? Имам чувството, че не си бил светец. Откакто мама ме отряза, когато се поинтересувах, дали си й изневерявал, вече не смея да я питам подобни неща. Сигурно сега мисля така, тъй като дълго време не съм бил с жена. Едва ли във Виена, обаче, лесно ще си намеря такава! Обикновено мене ме намират, така че ще чакам.

Квартирата е малка, но уютна. Абе, направо си е палат в сравнение с московските общежития. Хазяйката е една възрастна лелка, горе-долу колкото баба ми. Тя, между другото, е много зле, напълно е изкукала и едва ли ще изкара годината. През лятото я видях за последно, но да не ти развалям настроението с нейните склерозирали приказки. Знам, че ти никога не си я обичал, просто ти го споменавам, за да не се учудиш, като я видиш след някой друг месец. Ала едва ли при вас отмервате времето и въобще нашите представи за небесата са много смешни и наивни по човешки, нали?

Животът ми се очертава да бъде доста еднообразен: свирене, свирене и пак свирене. Ще взимам и уроци по немски, но при нас музикантите, знаеш, езикът е на второ място. В Москва на заминаване ме предупредиха, че тука ще си умра от скука. Дано не е така, но на кой му пука! Дошъл съм да се усъвършенствам, а не да си живея живота. Въпреки всичко Светлана ме изпрати на гарата — съвсем като във руски филм, но не се разплака. Подари ми едно мече за спомен. Нали съм Михаил, пък тук мечокът Миша е запазена марка, нещо като нашия Ежко Бежко. Оставих играчката в София, при мама. Тя знае всичко за Светлана и може би съжалява, че не съм я взел за жена. Сигурно е заради силното й желание вече да си има снаха и внуци. Не искам да й кажа, че това едва ли някога ще стане, за да не я разочаровам.

 

27 декември 1983

Скъпи татко, свободата е сладко нещо. Не можеш да си представиш как празнуват Коледните празници във Виена! Толкова много светлина, усмивки и красота не бях виждал през целия си живот. Дунава блестеше като златен от осветлението на хилядите лампи по двата му бряга. Направо се чувствах като във приказен сън, ала не от тия с Ка, които аз сънувам. Не смея да ти кажа, но отдавна не съм я виждал — още от съня ми с Линдро. Мълча и се моля да не се появява повече. Тайно се надявам, че в град като Виена Ка няма да посмее да дойде. Глупости говоря! Сигурно се е загнездила някъде в мозъка ми и само чака удобен момент. Да пази Господ!

Забравих да ти кажа — видях къщата, в която е живял Фройд. И в нея няма да вляза, така както за четири години не влязох в мавзолея на Ленин. Достатъчно ми е, че съм виждал мумията на Димитров. Беше ужасно, но ни заведоха насила, още докато учех в Олм. Ти си беше жив. Сега, знаеш, по-скоро презирам смъртта, отколкото да се плаша от нея. И да се плаша, и да се не плаша, тя все някога ще дойде. А пък Фройд е бил класически пример на страдащ от танатофобия^[1], но явно не е имало него кой да лекува. Сигурно светотатствам, но не обичам да се покланям на кумири, фетиши и мумии. Аз деля света на две — на музиканти и на всички останали. Може и да звучи цинично, и да не съм прав, но така мисля.

Сега да ти се похваля. Ще ходя на новогодишния концерт с моя професор. Той ми е взел билет. Е, това вече е късмет! За виенчани няма по-голямо събитие от този концерт. Ще го предават пряко и по телевизията в България. Мама е на седмото небе. Това й е като компенсация, че за пръв път няма да съм с нея на Нова година. Тя едва ли ще празнува като хората, тъй като е в Олм, за да гледа лудата ми баба. Съчувствам й, защото си нямаш на представа в какво се е превърнала някогашната ти тъща. Знам, млъквам веднага!

Ще ти пиша какви са впечатленията ми от концерта, но още от сега мога да ти кажа — предчувствам, че ще са прекрасни!

 

11 януари 1984

Скъпи отче, защо така? Винаги около рождения ми ден се случва нещо извънредно. Не бих казал, че е лошо, но не е в реда на нещата. Първо, на концерта се запознах с някаква изключително изискана и, явно, богата дама, приятелка на професор Вайнрайх, която пък, като разбра, че съм българин, ме представи на един човек, потомък на Пишурката. Сигурно си чувал за този наш сънародник от епохата на Възраждането, осмян от Ботев и починал във Виена? Както и да е, разменихме си няколко думи; той не знаеше български, пък моят немски е, меко казано, слаб. Споменахме Дунава, който свързва прелестна Виена и невзрачния Олм, и толкоз.

Второ, пак сънувах! Но да карам поред или по-добре да почна отзад напред. Да, така ще направя, тъй като мисля, че дамата провокира съня ми.

Сега, внимавай! Пътувам по Дунава с кораб, който е същият като онзи, дето се прибрахме с него от Русе през лятото на 1966 година. Помня добре, тъй като тогава имаше световно първенство по футбол и всички хора бяха се натъпкали в големия салон на втора класа, за да гледат мачовете. Беше подтискащо, задушно и вонеше на човешка нечистотия и пот! В съня ми, обаче, корабът бе чист и направо блестеше от белота. Нямаше хора, а аз стоях на горната палуба и гледах към брега. Водата бе гладка като стъкло и трудно можеше да се разбере, че плуваме срещу течението. Изведнъж на два-три метра от борда, изплува огромната крастава жаба с изпъкналите очи и се понесе редом с кораба. Преди това, обаче, тя бавно обърна глава и благо ми се усмихна. От толкова сънуване на тая жаба, нито веднъж не съм видял да е намръщена. Дори когато промуши Борисчо с фунийката, дори и тогава тя нямаше злобно лице. Загледан в порещата водата царкиня, аз не усетих кога до мене се бе приближила Ка. Чак когато ме потупа по рамото, чак тогава аз се обърнах и едва не извиках от уплаха. Сега успях да различа ясно чертите на лицето на Ка — същите като на дамата от „Щаатсопера“. Тя помаха на жабата до нас, усмихна й се и след малко видяхме огромното й зелено тяло да се потапя във водата. Дунава отново стана гладък като стъкло. Събудих се.

Какво можех да си помисля? В този сън нямаше нищо извънредно, освен че Ка се бе преобразила на, все пак, позната жена. Ако Светлана ми се беше явила, без да я бях виждал преди, то тази дама вече я бях срещнал в антракта на концерта. Застрашава ли ме нещо, мене или нея? По всичко сънувано — изглежда не; дори краставата жаба ми се усмихваше спокойно. Какво тогава ме чака, отче мой?

Онова, което най-много ме порази у тази жена още при първата ни среща, бе нейната възбуждаща сдържаност, която се бе засилила в усещането ми от съня. Писах ти, че скоро не съм бил с жена и може би това е основната причина. Все пак, излъчването на графинята бе осезаемо предизвикателно и просто те караше да я пожелаеш. Да, Екатерина фон Леебен, бе графиня, съпруга на влиятелен виенски богаташ. Оказа се, че тя е от руски произход, което много ми помогна по-нататък. Беше към четиридесетте, но за женската възраст няма критерий, нали?

Там, в операта, от неопитност и смущение аз не можах да оценя, всъщност, колко красива бе тя. (Богатите не си избират грозни жени, освен по принуда.) Зад изумително правилините черти на смуглото й лице, зад пъстрите й проницателни очи, зад гъстата й чуплива и дълга кестенява коса се криеше невероятно много женственост, съчетана с някаква сладка упадъчност от времето на бел епок. Екатерина сякаш бе излязла от филм на Лукино Висконти. Досега не бях срещал такава жена. А когато заговори на руски, аз вече се разтреперих от желание. Но, боже, татко, смеех ли да си помисля дори, че е възможно някога да я обладая!

Ти вероятно ще си кажеш, че всяка жена е родена, за да бъде обладавана и ще бъдеш прав, но кой съм аз, че да имам подобни претенции към Екатерина фон Леебен? Мисля си, че колкото и динамичен да става животът, колкото и претоварен от население и вредни емисии да бъде светът, неговото обаяние ще се запази именно в изтънченото ни отношение към изящното у жените. Иначе любовта е като призрак — а кой е виждал жив призрак наяве! Съзнавам, че звуча като латентен хомосексуалист (във Виена не може без Фройд), но поне не претендирам да съм мерило. Защото, тако, аз се влюбих в тази жена, не толкова в лицето и тялото й, които са съвършени, а в излъчването, което струеше от всяка мимика и жест на Екатерина фон Леебен. Помня подобно усещане в детството си, когато се плашех само от вида на убийцата Гергина. Винаги когато тя ме пощипваше и уж гальовно искаше да си отреже от гърдичките ми, за да си направи кюфтенца, тогава аз не се плашех от самата нея — тя бе дори хубава, като се замисля, а от излъчването, което струеше от пръстите и говора й. Помниш ли само как произнасяше звука „р“? И сега ме побиват тръпки!

Ала това, татко, са си мои усещания, които, за жалост, никога не можах да споделя приживе с тебе. Прощавай, ако съм ти дотегнал, но за жена като Екатерина не може да се мълчи. А концертът? Той просто надмина очакванията ми.

 

26 януари 1984

Бързам да ти пиша какво се случи в дома на граф фон Леебен. Ще ти спестя обстановката, богатията и прочие — все пак бяхме в дом на аристократ, ще се задоволиш само с един детайл, който ме порази, още на влизане. Екатерина взимаше от голяма порцеланова чиния първокласна шунка и я даваше на два петнисти дога, които се изчакваха и внимателно взимаха парчетата от нежната й ръка. Татко, представяш ли си — шунка! В Олм като дете ни караха колбас само в сряда, в София, като столица по се намираше, да не говорим за опашките в Москва, а тук тази жена хранеше кучетата си с деликатес, който за двадесет и шестте си години съм ял десетина-петнадесет пъти!

Преглътнах възпитано при вида на провисналите кучешки лиги и зачакахме с професор Вайнрайх да ни обърнат внимание. Каква беше изненадата на Екатерина, че ни вижда, Боже! Отпрати кучетата и се ръкува с нас, естествено като се извиняваше, че ги е пипала. Убеден бях, че изобщо не й пукаше за нас, по-скоро ни даваше да разберем, че ни е спестила удоволствието да й целунем ръка.

Забравих, татко, да ти изтъкна, че бяхме поканени не за друго, а за да ме прослуша графинята как свиря и да прецени дали да ми даде протекциите си за бъдещата ми кариера. Самата тя имала слабост към виолончелото — като момиче свирела на него. Отче мой, едва ли съзнаваш колко съдбовен бе за мен този януарски ден! Донякъде и аз не мога да преценя, че това е така, още повече че графинята не беше крайна във възхищението си от моето свирене. Усетих, че ме хареса, а и аз не сбърках. Имах чувството, че попаднах в един от сънищата си, когато свирех на краставата царкиня и Ка, за да спася с музика кака Мими. Тогава, за жалост, сбърках и моята детска любов се превърна в жабка. Е, кака Мими все още е жива и здрава, а аз продължавам да се развивам.

Свирих откъси от „Концерт за чело и струни“ от К.Ф.Е. Бах. Така ме посъветва моят професор. Когато свърших, графинята изръкопляска, дойде до мене и ми каза на руски: „Явно в Москва все още обучават добре.“ После пихме чай и тя ме заразпитва за родителите ми. Като разбра, че си покойник, изрази искрено съжаление и се натъжи. На един руснак отношението към живота и смъртта е далеч по-метафизично от това на другите европейци, какво остава за една рускиня! Накрая Екатерина фон Леебен полюбопитства как прекарвам свободното си време. Отговорих й че и тогава свиря, а тя се измя дяволито и ми отвърна: „Истинският артист трябва понякога да си позволява това-онова!“

Не мога да ти опиша, татко, колко много желая тази Екатерина! Искам докрая на живота си Ка да ми се явява само с нейния образ. Като съзнавам несъстоятелността на страстта ми, аз разбирам, че единствено виолонелото ми остава. За мен то вече не е средство, а съдба.

Разделихме се с графинята. Този път й целунахме ръка. На излизане от имението професор Вайнрайх ме потупа по рамото, от което разбрах, че аудиенцията е минала отлично.

 

8 април 1984

Познай къде бях вчера? Да, татко, на вечеря с графиня Екатерина! Покани ме (само мене!) в ресторанта на операта, който наистина е шик и е едно от най-скъпите заведения във Виена. Въобще в този град усещането за изтънченото величие на австро-унгарската империя се е запазило точно на такива места като това заведение. Разбира се, че тук не влиза кой да е. Професорът ме подготви — просто ми накупи скъпи дрехи и обувки. Как ще му се отплатя — не знам! „Като започнеш да изнасяш самостоятелни концерти, аз ще бъда достатъчно възнаграден.“ Така ми каза той наред с другите напътствия и най-важното от тях — да не говоря много-много. Бе убеден, обаче, че ще се представя подобаващо.

След като разбра, че съм пълен невежа в ястията, пък и немският ми не беше дотам добър, за да разбера всичко, написано в менюто, Екатерина ми предложи да се оставя на нейния избор. Говорехме си само на руски.

Отче мой, знаеш ли как се чувствах в началото? Стоях като дърво и през цялото време поглеждах скришом към подмишниците си, за да видя дали не е избила потта ми през костюма. Слава на Господ — не беше! Но графинята сама ми помогна. Дали заради езика, който, все пак, ми бе станал като втори роден, дали заради нейната нарастваща непринуденост, дали заради шампанското, което внимателно, според напътствията на професора, пиех, но аз се успокоих и вече можех да осъзнавам какво ме питат и да отговарям адекватно. За всяко нещо има първи път, но тази вечер аз разбрах, че винаги ще ми е истински приятно да съм на такива места и с такива жени.

Знаеш ли, татко, кое прави изпълнението на едно музикално произведение добро. Разбира се, първо трябва вярно и точно да си го научил и да не бъркаш, но съвършенството се постига, когато изпълниш предписанията на композитора под петолинията. С други думи, ако влезнеш в неговата кожа и се опиташ максимално да усетиш как той се е чувствал, когато е писал своето произведение, и вникнеш в бележките му така, сякаш са твои, тогава имаш шанс. На Бокерини любимите бележки са: soave — „меко“ и dolcissimo — „много сладко, сладинко“. Разбираш ли ме какво искам да ти споделя? Животът на всеки от нас е като едно музикално произведение и ако не се научиш да го изпълняваш добре с неговите предписания, той няма да бъде изискан, а тромав, без ритъм, без изящество и без сладост. Музиката е най-голямото постижение на европейската цивилизация, тя е създадена да възторгва душите ни. Нали Шекспир беше казал, че животът ни е сцена, а музиката — храна на любовта. Какво повече?

Позволих си да ти пиша тия мои разсъждения, тъй като след вечерята с Екатерина все по-често се улавям, че мисля по този начин, без, разбира се, да спирам да я желая — напротив. Невероятни усилия ми коства да се въздържам. Признавам си — понякога не успявам. Сигурно и ти си се чувствал така.

Започнахме разговора ни с матушка Рус, с това как болшевиките съсипали едно велико царство, със скоропостижно отиващите си генерални секретари (наследникът на Брежнев — Андропов — се бе споминал през февруари, а пък неговият приемник, Черненко, едва ли щеше да изкара и година), но бързо сменихме темата. Самата Екатерина не е раждана в Русия, а в Париж, но след като се наситила на носталгията на баща си, тя тръгнала да си търси късмета и го намерила във Виена. Не й казах, че с нейната външност е могла да го намери навсякъде по света. Представям си я каква е била на моята възраст. Не че сега не е хубава. Божичко, татко, та аз досега не съм виждал по-красива жена от нея! Не, не съм влюбен, просто се опитвам да бъда обективен.

„А ти, Миша, какво смяташ да правиш, като се върнеш в България?“, попита ме тя. „Ще свиря. Сигурно ще ме разпределят в някой оркестър.“ „И няма да правиш кариера на солист?“ Отговорих й, че много бих искал, но че нещата не зависят само от мене. Тя ме контрира и ми отвърна, че от никой друг не зависят и ме попита дали съм участвал в някакви конкурси. „Да, още като ученик, а после и като студент.“ Неудобно ми бе да й кажа, че съм ги спечелил. „Имам предвид по-престижни, международни конкурси.“ Кимнах отрицателно. Как да й обясня, че не беше лесно за българин. Фактът, че ме приеха да следвам в Москва бе сам по себе си връх. Да не говоря за специализацията във Виена. „А трябва!“, заключи Екатерина. „Но ще помислим по въпроса.“ После ме попита ще успея ли да се подготвя за края на май с нещо по-така — имаше предвид трудно и представително произведение, като за познавачи. Остават по-малко от два месеца, помислих си, но съзнавах, че не биваше да отказвам — така ме посъветва и професорът. „Ще опитм!“, казах аз с досатъчно категоричен, но не и самонадеян тон. „Какво ще кажеш да участваш с Бах?“ Бах! Постарах се да запазя самообладание. Бях чувал, че той има шест сонати за чело без акомпанимент, но не беше ли още рано за мене да се захващам с Бах? Не й споделих съмненията си, а само казах, че ще се консултирам с професор Вайнрайх. Нищо повече не я попитах, нито дори какъв и къде ще бъде този конкурс.

Татко мой, ето как се завъртя колелото на съдбата! Сега разучавам като луд соната № 3 от бащата на яйцето — Бах. Професорът избра тази като сравнително по-лесна, а после ми даде запис на Ростропович, за да съм видел как се свири. Много е лесно да гледаш, да слушаш и да четеш онова, което са сътворили другите, казах си, защото усещах какво ме чака. Бъди с мене, отче мой!

 

21 май 1984

Конкурсът е в другия понеделник в Будапеща. Остава само седмица! Ще пътуваме с професора в събота. И той ще дойде, то се знае. За Екатерина не разбрах и не искам да мисля. Дано не се появи, макар тя да е главната виновница. Не желая да присъства на евентуалния ми провал. Естествено, татко, аз не мисля да се изложа — напротив, но чувството преди важен концерт е неуписуемо. Преди няколко дни получих по пощата кутия шоколадови бонбони „Моцарт“ — от най-скъпите. Изпращаше ми я графинята. Имаше и малка картичка, надписана с красив почерк на руски: „Който го е страх от сцената, цял живот стои зад кулисите!“

Какво, подиграваше ли ми се тази жена или ме предизвикваше? Щях да дам най-доброто от себе си, без да се страхувам. Все пак не излизам за пръв път на сцена. Приложих собствената си теория и когато най-после изсвирих цялата соната пред професора, и го попитах какво мисли, той ми отговори: „Шансовете ти са добри. Вложи още малко от безбрежността на Бах!“ Разбрах какво искаше да ми каже. До петък ще продължавам да репетирам, без да мисля за наградата, а като се опитвам да взема поне малко от лудостта на Бах. Няма да спя, за да съм с превъзбудено съзнание и да остана погъллнат изцяло от произведението. После ще се отпусна два дни преди самия концерт и каквото сабя покаже. Вярваш ми, че ще успея, нали!

 

24 май 1984

Защо, отче мой, господ ме наказва така? Пак сънувах Ка и то точно преди концерта. И отново Олм, и отново ти и Гина! Докога, по дяволите, ще ме преследва този град и тази жена? Дори не ми се разказва вече какво сънувах. Какво съм сторил, че не ме оставя миналото ми на мира? Започвам да си мисля, че плащам някакви чужди грехове или просто трябва да бъда наказан по особен начин за таланта, който имам. Нищо не идва даром на тоя свят!

Кажи ми, татко, имало ли е нещо между вас с Гергина Божинова? Какво правеше пак в нейните обятия? Да, така те видях в съня си. Отново бяхте в онова мрачно мазе и ти пак я обладаваше до стената. Писъците и стоновете й бяха толкова зловещи, че избягах от страх още насън, но вместо да се събудя, попаднах в обятията й, а тя ми се изкоколи, сякаш щеше да ме яде, и изрече: „Радвам се, радвам се…“ Това нейно „р“ още вибрира в мозъка ми. После изведнъж Гергина се превърна в графиня Екатерина и продължи на руски с любезен и изкусителен глас без да фреска: „…Радвам се да те видя!“ И двете жени бяха в изваяното тяло на Ка, чиято кожа си оставаше неизменно зелена, само че Екатерина изглеждаше някак по-бледа и уморена. Пак беше хубава, ала по-безплътна и сякаш прозрачна. В следващия миг вече се прегръщахме страстно и голи в някакво огромно легло. И тъкмо започнахме да се любим, когато видях великанската жаба да ни гледа с изпъкналите си очи от ъгъла на стаята. Събудих се.

Не, баща ми, не е честно! Ако ти си чукал Гина — вече съм убеден, тъй като два пъти те сънувам — и никой не е разбрал, защо сега аз трабвя да знам тая твоя тайна, която ти си отнесъл в гроба? И после, изниква трудният въпрос: какъв е бил твоят дял в убийството на куция златар бай Пано — пряк или косвен? Нима заедно с Гергина сте извършили всичко, което тя призна пред съда, но те е укрила, заради любовта й към тебе? Или по-скоро, ти нищо не си знаел, но си бил част от намеренията на убийцата, след като вземе парите на мъжа си. Гина каза на делото, че е искала да избяга на Запад. Нищо не се разбра, обаче, намерила ли е предполагаемото злато на бай Пано?

Ала, по дяволите, защо аз сега, вместо да се концентрирам за конкурса, ще трябва да се терзая за грехове и престъпления, станали преди повече от петнадесет години! Бих ви теглил една майна на всички, но как да го сторя като си ми баща, а аз никога нямах възможността истински да ти засвидетелствам синовната си обич и признателност? Не, татко мой, с тия неща шега не бива. Животът ви може да е бил прост, може да е бил значително по-прост, но последиците от него не са! Как ще живея аз от тук нататък, ако наистина си извършил грях, който най-вероятно е станал и причината за преждевременната ти кончина. Ще се побъркам!

Пък и какво беше това превъплъщение на Гергина в Екатерина? Ако вашите деяния са отдавна погребано минало, на мене тепърва ми предстои да общувам с графинята. Та нали тя ми уреди този конкурс! Нима съня ми е пророчески и аз ще трябва да споделя леглото с нея? Да, но акт нямаше, жабата ми попречи и аз се събудих… Тогава?

Да се надяваме, че всичко е от превъзбуденост преди конкурса и че между мен и Екатерина нищо няма да се случи. (Боже, как го искам!) Най-добре е тя наистина да не дойде в Будапеща. Помогни ми, Господи! Дано утрешното пътуване ме разсее!

 

3 юни 1984

Здравей, баща ми! Пиша ти от хотел „Хилтън“ в Будапеща, който се намира недалеч от пищната катедрала „Св. Ищван“, на български Стефан. Неделя следобед е, а утре рано се връщам с влака във Виена. Професорът си замина в петък, след като разбра за успеха на своя възпитаник. Да, спечелих първото място и той е извънредно горд с мене. За пръв път станах лауреат, но не мога да разбера дали се радвам. По-скоро се усещам изтощен и някак изпразнен. Е, приятно ми е като си помисля, но… Важното е, че се представих добре, според другите блестящо. Графинята също беше. Остана доволна…

Чудиш се защо правя тази дълга пауза? Ами, защото сънят ми гаден пак се оказа пророчески. Вече категорично мога да ти заявя, че си се любил с Гергина, тъй като и аз бях с Екатерина. Само че… Да, толкова много го желаех, че направо нямаше как да не си проличи. Стана като на кино — неочаквано и без да имаш време да осмислиш какво ти се случва.

Топлите й, привидно майчински, целувки след обявяването на наградата бяха само за прикритие пред множеството на последвалия коктейл. Андрий от Ровно, помниш го нали, също участва в конкурса и взе втора награда. За съжаление, Вадим Хаимов не беше дошъл, за да види какви постижения жънат неговите възпитаници. В суматохата, агонията и неизвестността след смъртта на Андропов, при новия вече наследник на империята, властта постъпила благоразумно и предпочела да не го пусне.

Радостта, че се виждаме с Андро бе голяма. Представих го на Екатерина, но тя сякаш не прояви интерес към него, дори не обели и думичка на руски. Просто ме отведе и аз трябваше да оставя Андро с учуден поглед и празна чаша.

„Нямаш повече работа с някогашни приятели, които не са ти на нивото!“ заяви ми тя. После поговори насаме нещо с професора, грабна ме и, докато се осъзная какво става, вече бяхме в таксито, а след малко се разхождахме в прака на остров Маргит. Бе топло и приятно, а зеленината на дърветата и тихо течащият Дунав наистина ми подействаха отпускащо. Имаше малко хора и то най-вече около детските люлки и пързалки.

„В Будапеща се шегуват, че на този остров е заченат половината град!“, започна тя. Явно искаше да ме разведри и да свали от мене напрежението от церемонията по награждаването и множеството поздравления от напълно непознати хора. Крачех до нея и мълчах. Казах ти, баща ми, бях капнал и страстта все още дремеше в умореното ми тяло.

„Радваш ли се?“, попита графинята. „Разбира се!“, отвърнах аз и не пропуснах да й благодаря. Ако не беше тя и професорът, който ме заведе на концерта и ме запозна с нея, аз нямаше да стигна до конкурса. „Не, всичко е благодарение на тебе, ние просто сме модератори!“ Не я разбрах какво искаше да каже. „Ти носиш божествената дарба да свириш така хубаво! Ние трябва само да я възпитаваме.“ Да я възпитаваме? Сигурно графиня Екатерина възнамеряваше да поеме попечителство върху мен. Хем ми се искаше — малцина получават такъв шанс от живота, хем нещо ме притесняваше.

„Какво имаш предвид?“, попитах. „Всичко на тоя свят се обработва, опитомява и възпитава“, започна тя. „Без да е шлифован, диамантът е просто бучка въглерод! Чувствата и страстта също се възпитават, колкото и необичайно да звучи…“ После графинята изведнъж ме стрелна с пъстрите си очи и попита нещо, което първоначално ме смути, а после бавно започнах да проумявам, че е свързано с тезата й за възпитаването. „Ти бил ли си в леглото с по-възрастни от тебе?“ Дъхът ми спря заедно с краката ми. Дали бе разбрала, че я желая? Сигурно адски ми личи, щом ме пита.

Тръгнах и не бързах с отговора. Тя вече не ме гледаше, просто рееше безразлично поглед някъде към отсрещния бряг, сякаш ме бе попитала дали съм закусвал. Замислих се. Опитах се да прехвърля през ума си с колко и какви момичета съм бил. И какво се оказа, баща ми, знаеш ли? Ами, досега аз съм бил с и съм харесвал само по-големи от мене: кака Мими, в която бях влюбен като дете, Нели, с която за пръв път го направих, Меги, с която усетих каква сладка бездна е любенето, дори Светлана, с която нямахме никакъв телесен допир, а само приятелска привързаност и обич, бе по-голяма с година от мене. Е, имах няколко безразборни чукания със съученички и състудентки, но тях дори не ги броя. Мисля си, обаче, че дори и те бяха от по-горните класове и курсове. Интересно, никога не беше ми минавало през ума. Щях да й го кажа, честността е най-добрата политика, дори и с жените.

„Да, само с по-възрастни съм бил, макар и малко…“ Сега на свой ред спря графиня Екатерина. Погледна ме в очите и дълго, докато не сведох моите, ме проучваше. „Май дори не умееш и да лъжеш!“ Възразих с гримаса, но тя не ми даде да кажа нищо. Сложи показалеца на дясната си ръка върху устните ми и го задържа. Без да мисля, аз го целунах и прошепнах: „Не лъжа!“ „Знам!“, отвърна ми тя и въздъхна дълбоко, сякаш трябваше да направи нещо против волята си. Опита се да свали пръста от устата ми, но аз я хванах за ръката и започнах с вълнение да целувам дланта й. Не можех повече да издържам. Усещах, че пропилявам целия си шанс, че ей сега тя ще ме зашлеви и ще ме скастри с руската си безцеремонност: как смеех да й се отблагодарявам така! Но нищо подобно не се случи. След като ме остави да нацелувам ръката й, тя внимателно я изтегли и с неохота тръгна по алеята. „Не бива, Миша! Не бива!“ Последвах я със сведена глава и туптящо сърце. Дълго вървяхме и мълчахме.

„Извини ме!“, казах след малко. „Развълнуван съм! Толкова много ми се случи накуп.“ „Знам, знам…“, отвърна ми Екатерина, унесена в нещо нейно си и далечно, сякаш бе не само отвъд Дунава, в унгарската Пуста, а там, в безбрежната руска степ, откъдето се бе преселила неопитомената й кръв. „Не бива, не бива!“, повтори още няколко пъти тя, за да ми докаже колко силано е възпитанието в този неприличен свят.

Е, баща ми, сигурно и твоята кръв, с тези славянски черти, които имаш, е била също така невъздържана, сигурно в моите жили тече голяма част от нея, щом като не успях да устоя на съблазанта и страстта, която струеше от всяка клетка на Екатерина. Не съжалявам за постъпката си. Но това, което по-късно се случи, ме кара сега да си мисля, че оня старец от църквата в Сергиево-Троицката лавра е бил прав. Да, баща ми, на любовта ми наистина лежи кръв и тя не е само кръвтта на лудешката възбуда, а и пролятата в миналото кръв, чието проклятие съм длъжен да нося цял живот.

На вечеря в ресторанта на хотела бяхме отново заедно. Мълчахме и се любувахме на гледката, но аз усещах, че искам веднага да се качим горе в стаята и оттам да гледаме светлините на Пеща, които се отразяваха във величестения Дунав. Музиката, обаче, ме бе научила да не бъда припрян. Търпението и постоянството са най-важните качества за един изпълнител, затова се оставих в ръцете на съдбата, но не пропусках нито пауза от хода на живота. Запаметявах всяка негова нота, тъй като усещах, че тази вечер няма да е като другите.

В далечния край на заведението свиреше пиано. Слабичка жена на средна възраст изпълняваше популярни произведения — от Шуман до Нино Рота, които звучаха ненатрапчиво в полупразния салон. Пиехме токайско вино — бе сладникаво като сюжет на оперета и не ми допадна много, но такъв бе изборът на графинята. Впрочем, беше ми все едно — какво разбирах аз от вина! Бях с нея и това бе достатъчно, за да пия и палинка, стига тя да го искаше.

„Миша“, наруши мълчанието Екатерина, „бил ли си влюбен някога?“

Отново ми задаваше неочкаван и неудобен въпрос, свързан пак с интимните ми преживявания. Но защо? Разбрах, още в парка на острова, че отбягва физическия контакт, но непрекъснато насочваше разговора ни натам и ме предизвикваше. Явно знаеше, че я желая и сякаш искаше да изпита първо удоволствие от допира на моите думи до тялото й. Но аз не умеех да говоря, защо постъпваше така?

Не беше лесно да кажа дали съм бил влюбен, но отвърнах напосоки: „Може би като дете, или като ученик… Не знам.“ „Онова е друго, то по-скоро е невинното усещане, че растеш! Говоря за любовта, която може да те накара да убиеш.“

Потръпнах, тъй като, мили татко, веднага се досетих за Гергина. Да, за нея и за съня ми, в който двамата се любите. Дали тя не бе убила остаряващия си съпруг заради любовта си към тебе? Не можеш да ми отговориш, знам, но аз пък нямаше как да се отърва от усещането, че е било точно заради това.

„Не, толкова много любов не ми се е случвала!“, отвърнах.

Графиня Екатерина ме погледна с особени очи. Ако досега приемах желанието си да я обладая като бушуваща страст на млад мъж, дори ако щеш, като някаква проява на вездесъщия едипов комплекс, то сега, в нейния пъстър поглед провидях, че съгласието й да удовлетвори плътската ми потребност прилича повече на една забравена лудост. Тя ми напомни за жената от моето детство, която искаше да си направи кюфтенца от тялото ми. Спомних си, че в съня ми самата Гергина някак изведнъж се преобразява в Екатерина. Стъписах се. „Внушавам си!“, изрекох едва ли не на глас и бързо отклоних поглед към пианистката.

„Щом не можеш да убиеш заради любовта си, значи не обичаш истински!“

Коя го каза това? Господи, татко, защо се случваше така? Та сега аз дори и да не исках, пак щях да виждам в очите на графинята някогашната убийца от Олм, чието деяние втрещи живота на всички ни. Но, знаеш ли, отново се взрях в Екатерина, за да прогоня всякакви внушения, колкото повече гледах графинята, толкова повече осъзнавах, че я желая като никоя жена досега. Дори започнах да си представям как страстно я обладавам на огромното легло в скъпия апартамент, върху скъпите чаршафи в скъпия хотел. Задъхвах се от сласт.

„Какво ти стана, момче?“, изведе ме от фантазиите ми Екатерина.

„Нищо, нищо, спомних си случка от детството…“, смънках аз, но изглежда съм бил много явен в усещанията си, тъй като тя продължи:

„Мисля, че една гореща вана ще ти дойде добре. Да вървим!“

Няма да ти описвам какво се случи после — неудобно ми е. Само ще ти изтъкна, че любенето ни бе изящно, екстатично и до съмване. Водеше ме тя до мига, в който и двамата не пропаднахме в пропастите на парещите ни тела. Заспахме призори, мисля че аз бях пръв.

Събудих се към обед, но графинята вече я нямаше. Претършувах из стаята — никакво следа от нейна вещ. Какво ставаше? Не бяхме ли заедно с нея цяла нощ? Бързо се облякох и проверих багажа си. Бе там — така, както си го бях оставил. Слязох на рецепцията и попитах на руски (и в Унгария, както и у нас, задължително се изучава руски език) дали графиня фон Леебен си е отишла. И, няма да повярваш, татко, момичето любезно ми отговори, че лице с такова име не се е настанявало в хотела. Не можех да повярвам. Описах Екатерина как изглежда — очи, коса, лице… „Съжалявам, не съм била на смяна!“, бе отговорът. Сетих се да посоча, че вероятно бе отседнала в апартамент, но след проверката се оказа, че от десет дни апартаменти не са бил наемани. Реших, че е най-добре да спра повече да питам. Ставаше нещо нелепо, плод вероятно на поредния ми сън.

Прибрах се в стаята си, взех си душ, преоблякох се и излязох навън. Спуснах се бавно по тясната и живописна уличка и след половин час бях вече край Дунава. Седнах на една от пейките и се загледах в течащите води. Неволно осъзнах, че тук те се движат по-бързо, отколкото при нашия град. Няма да повярваш, скъпи татко, но ми се прииска да се смаля толкова много, че да седна на една от плаващите клечки и да се прибера в старата ни къща в Олм, в беседката, където ти щеше да седиш и да пушиш неизменните си Родопи. Доплака ми се.

Нима беше възможно графиня Екатерина фон Леебен да е плод на моята фантазия? Но кой организира идването ни на конкурса в Будапеща, нима не се бях запознал с нея на новогодишния концерт, нима не бях станал лауреат? Жалко, че професорът си беше вече във Виена и нямаше кой да разсее съмненията ми. Че графинята съществуваше, това бе факт, но, най-вероятно, след като сме се разделили с нея в парка на осторв Маргит, аз съм си легнал и съм сънувал всичко последвало. Нямах друго обяснение. Имаше нещо объркано в цялата работа, но аз вече нямах сили да разбера какво. И тогава се сетих. Нали вечерта бяхме в ресторанта. Щях да отида при сервитьора и да го попитам. Все пак, той ще си спомни.

Така и сторих. Намерих го и мъжът отлично си спомни, че съм бил с една дама — да, много изискана и достолепна, позволи си да отбележи. Ето, успокоих се аз, значи не съм полудял. „А накрая, спомняте ли си какво стана?“, нямах търпение. „Нищо особено. Тя плати сметката и двамата излязохте. Мисля, че тръгнахте да се разхождате. Трябва нея да попитате.“ Да, ще го направя непременно, но къде да я търся сега. Качих се за последно в стаята си и легнах. Исках да заспя и да забравя всичко. Затворих очи и се унесох.

Изведнъж на вратата се почука и аз скочих на крака. Казах: „Да!“ и когато вратата се отвори, няма да повярваш, баща ми, но в стаята влезе графиня Екатерина фон Леебен. Ощипах се, за да се уверя, че пак не сънувам. А тя ме попита с тревожен глас: „Добре ли си?“ Погледнах я недоумяващо и тогава тя ми разказа, че снощи в ресторанта ми е прилошало от умора и тя ме извела навън на въздух да се оправя. После ме качила в стаята ми, а аз веднага съм рухнал на леглото. Едва успяла да ме съблече. Притиснила се и затова дошла да ме види.

„Тази награда съвсем я изстрада!“, отбеляза тя. „Е, аз трябва да тръгвам, тъй като колата ме чака. Ще се видим във Виена.“ Целуна ме по челото и излезе.

Скъпи татко, разбра ли сега какво се бе случило. Аз, твоя син, отново съм сънувал, но вече до такава степен съм се отнесъл, че не съм усетил границата между живеенето наяве и живеенето насън. Явно ще трябва да си почина. Всичко ми дойде твърде много. Слава Богу, че Екатерина не е плод на болното ми въображение!

 

4 юни 1984

Баща ми, пиша ти вече от влака. Сега съм бодър като кукуряк и осъзнавам какво съм постигнал на конкурса. Мисля си, че първото нещо, което ще направя, като се прибера във Виена, е да потърся Екатерина. Трябва да намеря начин да й се извиня, ако съм я поставил в неудобно положение.

Знаеш ли, обаче, какво си мисля? Когато я видях за последно в стаята ми, тя сякаш ми се стори не толкова хубава както преди. Годините й личаха, а лицето й бе по-скоро болнаво, а не аристократично бледо. Може би се лъжа, но като я видя отново, ще преценя. Притеснява ме още и приликата й с Гергина, която не ми излиза от ума, сякаш е някоя пошла мелодия, която се е загнездила в него и те преследва цял ден.

Да, татко, поредният ми сън се сбъдваше, но имах усещането, че това не е краят.

 

28 август 1984

Последно писмо от Виена. След три дни, в събота рано сутринта, тръгвам за София. Специализацията свърши. Благодарен съм на Бог за развитието на нещата. Ще си ида у дома, изпълнил успешно своята програма. Професор Вайнрах ми каза, че скоро ще тръгна по света на турнета, но аз плахо му отговорих: „Връщам се в България, все пак.“ „Нищо, моето момче! Властта, независимо каква е, обича музикантите. Дано колеги не ти попречат, но ти не си обкиновен изпълнител.“

Замълчах. Аз, драги татко, нямам съзнание какъв музикант съм. Знам само, че мога да свиря до безсъзнание (случката в „Хилтън“ показва, че и без да свиря вече припадам, ха, ха!) и че ако не го правя, ще се разболея. Дори и когато съм болен, пак хващам лъка… Но имам ли характер, за който непрекъснато говореше Вадим Хаимов, за да се изправя пред света? Всеки концерт, независимо на каква сцена си — даже и на тази в завод „Сърп и чук“ — е еднакво отговорен пред музиката, която свириш. Разбира се, че искам да направя солистична кариера! Какво обаче ме чака в родината, аз не знам. Остават ми последни три дни във Виена и искам да се разделя с нея подобаващо, тъй като те може и да са ми последни.

Чудиш се какво стана с Екатерина? Така е и аз виждам присвитите ти от цигарения дим очи, които ме питат, но първо ще ти съобщя, няма как, че баба Милèва се е споминала, докато съм бил в Будапеща. И това се е случило в същата вечер, когато аз съм изпаднал в безсъзнание. За пръв път бях в безсъзнание още като дете и то по нейна вина. Не е ли странно, какво ще кажеш? Мама ми писа. Успяла е да се справи с всичко сама, горката! Решила, обаче, че било неуместно да си идвам за погребението. Бог да я прости, баба! Знам, че се молиш да не дойде при тебе, но! Вярвам, че горе вече не съществуват тъпашките човешки взаимоотношения, които ни разгонват фамилията на земята.

А с графинята нещата се развиха прекрасно. Възпитанието се оказа голяма работа! Отидох й на гости, по-скоро тя ни покани с професора на вечеря десетина дни след Будапеща. Юни бе в разгара си, черешите зрееха, а първите липи тук-там бяха започнали да цъфтят и в неподвижния горещ въздух леко се усещаше неповторимият им божествен мирис. Беше и съпругът й Манфред — същинският граф, който се оказа един гологлав дънгълак с басов глас и сковани маниери, но много сърдечен и умен мъж. Искрено му завидях, най-вече за Екатерина.

Е, в центъра на разговорите се оказах аз — моята награда, как съм се представил и прочие. Екатерина, обаче, не показваше с нищо какво се бе случило между нас. Сякаш не бяхме се и разхождали дори, да не говоря за вечерята. Гледаше ме мило и без всякаква следа от интимност. И тогава, татко, докато се хранехме, аз започнах да я наблюдавам по-внимателно. Сега лицето й наистина ми се видя необичайно повяхнало и бледо, по-скоро болнаво. „Нима Екатерина страда от нещо?“ — мина ми през ума. Щях да издебна удобен момент да останем насаме и да я питам.

Това се случи, когато Манфред покани професора в пушалнята, а ние с Екатерина излязохме на просторната тераса с изглед към парка пред парадния вход. (Можеш да си представиш, баща ми, къде живее един граф и то богат.) Двата дога също дойдоха с нас и легнаха на мраморния под недалеч от графинята. Вътре им бе задушно на момчетата, както гальовно ги наричаше „мама“.

„Е, Миша, дойде време да се разделим!“, започна тя. Отвърнах й, че всяко нещо си има край и че се надявам пак да се видим. После започнах да й се извинявам за Будапеща, но тя ме прекъсна. Даде ми да разбера, че е излишно.

„Аз, миличък, го исках не по-малко от тебе!“ Мълчах и чаках с нетърпевие какво ще каже по-нататък. „Ти си много чаровен и излъчваш толкова страст, че трудно ще ти устояват! Но запомни от мен, че не бива да се раздаваш на дребно. Сексът може да те погуби, ако не възпитаваш нагона си. Знам, че не е лесно, но ти си щастлив — имаш виолончелото.“

Гледах в единия огромен дог, който бе подпрял глава на кръстосаните си предни лапи и дремеше. Слушах внимателно думите на Екатерина и осъзнавах, че тя по-скоро ме съветва като същинска майка.

„Ако бях легнала с тебе — не мисли, че не го желаех, щях да се превърна в поредната невъздържана вакханка. Би ми отивало с оглед на произхода ми, но би предизвикало у теб разочарование, което щеше да профанизира идеала ти за женственост. Още повече, че аз, за жалост, вече съм стара и много болна!“ „Как така?“, не издържах аз.

Графинята тръгна към далечния край на терасата, спящите уж догове веднага я последваха заедно с мене. Навън бе тъмно, само лампите от двете страни на входната алея блестяха и около тях яростно се удряха стотици пеперуди, сякаш искаха да проникнат през глобусите и да се отдадат завинаги на светлината.

„Прости ми за любопитството, но от какво си болна?“

„Не питай! От най-лошото — остават ми още няколко месеца… Обещай ми да се спомняш за мене. И никога няма да спреш да свириш, нали?“

Покойни мой татко, идваше ми да вия от ярост! Това ли означаваше сънят ми? Без да съзнавам, аз сграбчих двете ръце на Екатерина и започнах отново да ги целувам както първия път в парка на остров Маргит. Едва сдържах сълзите си!

„Спри, Миша! Ще разстройш и мен! Нека се държим достойно. На това също трябва да се учиш!“ Послушах я.

След малко влязохме вътре и докрая на гостуването ми аз повече не проговорих.

Ето как се разделихме с графиня Екатерина фон Леебен. Дано, скъпи татко, Бог й даде повече дни и лека смърт, ако изобщо може да има такава!