Емил Андреев
Проклятието на Жабата (32)

Копието на Ка

След два дни цялата банда пичове отново беше на блатото. Тоя път Мишо бе дошъл с колелото като оправдание, че не си е взел пушката, за да не цели по жабите. Самуел и Борисчо му се изхилиха подигравателно, а Марион, която също бе дошла с момчетата, им каза, че голямото цигу-мигу не желае да убива себеподобни. Всички се изсмяха на шегата, дори и Митето, който сега бе наперен и горд, че с него е Марион, като едно истинско гадже. Никой вече не смееше да я подиграва за ушите, а Сами дори леко ревнуваше, но не го показваше. Примиряваше се, за да не изглежда жалък.

— Батко, батко, ето я пред тебе! — извика Кирчо и посочи с пръст жабата, която бавно изплува пред брат му Стефчо.

Всичко насочиха погледи и оръжия срещу нея. Стефчо Пенев наистина бе в най-удобната позиция, но ударът дойде откъм Борисчо, който пръв стреля и прониза дясното око на жабата. Последваха изстрелите и на останалите, но никой друг не успя да улучи.

Жабата заплува в кръг и в агония със стърчаща от главата й фунийка. Приличаше на средновековен рицар на турнир, чийто шлем е пробит с огромна пика. Животинчето започна да се потапя и да изплува, докато най-накрая се обърна мъртво по гръб.

— Ега си колко е издръжлива! — възкликна Самуел.

— Беше гадно! — намръщи се Марион. — Това ли правите по цял ден?

Митето се почувства длъжен да отговори от името на всички, но още не му идваше на ум какво да каже.

— Събираме убитите жаби и ги нанизваме на пръчка! — вместо него гордо се похвали малкият Кирчо, без да съзнава, че това още повече ще отврати Марион.

— Вие сте луди! — извика тя и побягна към града.

— Защо се обаждаш бе, глупак? — ядоса се Митето.

— Не го наричай глупак! — защити го брат му.

Митето не му отговори, а отиде при Мишо.

— Дай ми колелото за малко!

Мишо се подчини, слезе и подаде кормилото на велосипеда. Митето го хвана с една ръка, а с другата му повери пушката си с неизменната заръка да я пази, след което яхна колелото и бързо завъртя педалите след Марион.

— Скивахте ли как хукна след нея като пале? — изхили се подигравателно Стефчо.

— Да, бе и нарече брат ти глупак! — подкрепи го Борисчо.

— А Митко сам предложи да ги нижем на пръчка — защити се малкият Кирчо.

— Явно иска да ходи с ушатата Марион — ревниво заключи Самуел.

— А ти що му даде колелото? Да се подмазваш, а? — обърна се Борисчо към Мишо. — Ей сега ще убия една твоя сестра!

Мишо не отговори на подигравателната закана. Знаеше отлично, че не се подмазва. Внукът на Семьон Данилов бе този, който даде шоколадова бутилчица на Митето, затова че той му поправи пушката. Мисълта за тая случка накара Мишо да осъзнае, че държи „Винчестер“-а на Митето. Дали да не го пробва? Щеше да цели по някоя от стотиците жаби в блатото. Или по Борисчо! Да, но ако улучеше и ако убиеше! Не, по-добре бе да изчака Митето да се върне. Седна на тревата и заразглевда майсторски направеното оръжие.

Митето застигна Марион на трийсетина метра пред прелеза на улица „Софийска“. Бариерата бе пусната и семафорът мигаше в червено. Подмина Мрион и препречи пътя й с колелото. Тя се спря, усмихна се и хвана лъскавата тръба на кормилото.

— Защо си тръгна? — попита Митето.

— Ами, исках да останем само двамата. С другите ми е скучно.

После поглади хромираната повръхност на кормилото и сложи длан върху юмрука на Митето, който здраво стискаше дръжката.

— Хаиде да ме повозиш! — глезено помоли Марион, отмести ръката му и се настани върху рамката на колелото.

Митето се подчини. Обгърна я с ръце, натисна педали и потегли, но след малко трябваше да спре, тъй като откъм града се зададе влак. Когато вагоните започнаха да профучават покрай тях, Марино се обърна и целуна Митето по бузата. Шумът и парата ги обгърнаха и в прикритието им двете деца се целуваха вече истински и уста в уста като възрастни хора в игрален филм. Машинистът ги видя и наду свирката. Пронизителният й звук се понесе към небето, където двадесетина гугутки кръжаха в очакване влакът да отмине и те отново да накацат в тополите край гарата.

Мишо видя подплашените птици и се излегна в тревата да ги погледа. Облаците над главата му бяха малки и пухкави като щипки захарен памук, който татко му купуваше на есенния панаир. Небето Бе ясно и синьо, и безсрайно, но облачетата го правеха близко и някак си интимно. Мишо полетя към тях, после потъна в меките им скути и заплува в пространството, понесен от въздушното течение. Затвори очи и се унесе.

Пак е с Ка и великанската крастава жаба-царкиня, пред която сега гори огромен огън, а тя грее и четирите си крайника, като смешно потрива плавници над пламъците. Усмихава се широко и благо, а безизразните й очи-глобуси кледат към Ка. Зеленооката жена този път прилича на Гергина, но пак е с черната си рокля без ръкави, опита по безупречното й тяло. В дясната си ръка Ка държи копие, а пред нея стои Борисчо — гол и с наведена глава. Трепери и подсмърча. Царкинята проговаря с дълбок глас и казва нещо на неразбираем език на Ка, която кимва и й подава копието. Попаднало в ръцете на жабата, то се превръща в огромна фунийка с остър метален връх. Жабата се изправя на задните си крака и Мишо вижда колко е голяма. Сянката й надвисва зловещо над тримата. Те замръзват по местата си, а царицата рязко хвърля фунийката към Борисчо. Улучва го право в сърцето. Той я хваща с две ръце, мъчи се, но не може да я изтръгне. Строполява се на земята и в миг се превръща в малка жаба, която подскача няколко пъти и полита право в огъня. Фунийката отново става копие и отскача от земята обратно в протегнатата ръка на Ка. Тя щипва бузите на Мишо, примлясква и му се усмихва с доволно лице. Пламъците се усилват от изгарящата плът на жабата-Борисчо. Чува се пращене, а Мишо усеща пареща и силна горещина по лицетто си…

Събуди се. Слънцето напичаше бузите му. Мишо разтри очи, надигна се и се огледа, за да разбере къде се намира. Пичовете бяха по местата си и продължаваха настървено да стрелят. Потърси с поглед Борисчо. Злощастното момче се целеше съсредоточено в пордента си жертва. Това подсети Мишо за съня. Дали да му разкажеше, че го е видял как го наръгват в сърцето? Така щеше да му отмъсти за обидата. Не, по-добре бе да му спести какво го очаква.

Мишо взе пушката и стана на крака, после отиде до Самуел, който лежеше по корем и дабнеше някоя жаба да се покаже близо до него.

— Митето върна ли се? — попита Мишо.

— Не. Хвана те шубето, а? Довечера ще ядеш бой в къщи.!

Михаил не му отговори. Знаеше, че у тях никой нямаше да му посегне. Той дори не помнеше някога да са го удряли. Достатъчен му бе строгият поглед на баба Милèва.

Тръгна си от блатото. Щеше да се пошляе по главната улица, докато се прибере.

Васил видя Митето да вози Марион на колело, но не обърна внимание, че то е на сина му. Отиваше към котелното на комитета, на поредната тайна среща с Гергина, решен да разбере всичко около изчезването на бай Пано. Васил не предполагаше, че тази тяхна среща ще е последната.

Митето въртеше педалите, щастлив че Марион е в обятията му. Свежият мирис и допирът на косата й го изпълваха с непозната досега гордост. Искаше му се целият Олм да го види. Бе щастлив, бе възторгнат, градът му се струваше друг, сякаш едва сега го забелязваше. Идваше му да вика от радост, тялото му се бе наляло с нова сила и той имаше чувството, че може да кара колелото докрая на света. За него сега то не бе обикновен велосипед, а същински мустанг като Фюри.

Марион се обърна към Митето, усмихна му се и каза да кара към градинката зад паметника на площада. Момчето се подчини, бе готово да я отведе, където тя пожелаеше. Сви надясно и след малко стигнаха до шадраванчето с формата на четирилистна детелина.

— Нека спрем тука!

Седнаха на една от пейките, а колелото подпряха зад тях. Митето задиша учестено — къде от вълнение, къде от умора; прииска му се да прегърне Марион и плахо протегна ръка по облегалката на пейката. Момичето самò легна на рамото му и се сгуши в него. После отправи поглед нагоре, към короната на стария чинар, който бе надвиснал над главите им като сторък великан. Видя кротките гугутки, които миловидно надничаха зад листата, видя веселите врабчета как подскачат и трият човки в клоните, обзе я особеното чувство, че това вече й се бе случвало, сякаш бе виждала дървото и птиците в някой друг свят. Чу туптящото сърце на Митето и още по-силно се притисна в него.

— Митко, искаш ли да ходим заедно? — попита след малко тя.

Изненаданият юноша успя само да изрече: „Аха!“ А му се искаше да крещи, че да го чуят чак пичовете край блатото. Щеше да си има… Не, той вече си имаше гадже, истинска приятелка, с която се прегръщаха и целуваха като големи. Марион също бе щастлива, бе в обятията на най-силното момче в махалата, което бе готово да направи всичко за нея. И двамата щяха да запомнят завинаги този ден, този миг и тази градинка. С годините тя щеше да става все по-райска и недостижима.

— Обещай ми, че никога вече няма да ми се подиграваш за ушите!

— Никога! — отсече Митето.

После двете деца отново яхнаха велосипеда-мустанг и полетяха към Дунава.