Емил Андреев
Проклятието на Жабата (39)

Делото е насрочено

Седмица след арестуването на Гергина в бърснарницата на Цачи влезе капитан Гичо и поздрави постоянното присъствие, с нескрита гордост. Бе след края на работния и септемврийски вече ден, който бе достатъчно топъл и слънчев, сякаш горещият август никога нямаше да свърши. Вътре бяха всички мъже от махалата: и Линдро, и Фончо, и Цвечи, и бай Симчо; нямаше го само Васил. Алексо Поптодоров — ако въобще можеше да си причисли към „клуба“ — също го нямаше. След изчезването на бай Пано, обаче, той негласно бе кооптиран към групата. Природата не търпи празно пространство, какво остава за малките мъжки общества!

— Я внимавай! Мирно! — избъзика се веднага и по войнишки Линдро при вида на своя съученик.

Мъжете се разсмяха, макар да не им бе до веселие, след като вече категорично се разбра, че техният приятел е убит.

— Линдракис, ке го ядаш бойот! — отвърна му също така шеговито и на македонски диалект Гаргата. Не седна, а остана прав до вратата. (Гичо бе син на хлебар, преселил се в Олм от Кукуш, след Първата световна война.) Вероятността пожеланието му да се сбъдне бе много по-голяма от това на Жори; никой не се надигна при командата на Линдро, докато боят в районното можеше да се осъществи още след час.

— Гичо, я го вкарайте в кауша, таа жена, па му отупайте паспаля! Да видим, че се занаса ли после така — пошегува се Цачи. На него единствен му бе позволено да говори всичко, но той никога не злоупотребяваше с положението си.

— Крайно време е! — съгласи се Гичо.

— Таман ще се гушкам с Гина — продължи да се бъзика Линдро.

— Ти недей се шашави, да ти не види сметката и на тебе! — обади се Фончо. — Ама и гад, нейната мама! Да затрие човек. Барем намерила ли е златото му, а Гичо?

— Следствието тече и нищо не мога да ви кажа. Знам само, че делото ще е скоро.

— На 15 септември — намеси се бай Симчо. — Да минат празниците.

Старият адвокат имаше предвид светлия ден девети, обявен за национален празник и начало на възхваляваната и отречена по-късно социалистическа революция.

— И к-к-кой ще е за-за-щита? — попита Цвечи.

— Ако те турат тебе е най-добре. Гина че умре у съда докато, свърши делото!

— Жори не се шегувай с тия работи! — Несим Ниньо го упрекна, но всички знаеха, че е добронамерен. Покойният баща на Линдро и бай Симчо бяха неразделни другари преди войната. — Аз ще бъда. Назначиха ме мене за служебен защитник по делòто.

Изведнъж мъжете станаха сериозни. На всекиму в главата се появи една-единствена мисъл. Как така, приятел на бай Пано, и то добър, ще защитава в съда неговата убийца?

— Ама, верно ли? — не се сдържа Цачи. — Ти, Симчо, си добър адвокат. Да не вземеш да я оправдаеш!

— Така не се говори — каза Несим Ниньо. — Дайте да сменим темата.

— Абе, те че нема да я оправдаят — нема, ама да не й се размине въжето! — завъртя глава Фончо.

— Фоне, днеска ги не бесат, а с куршум — право у челото!

— М-м-много з-з-знаеш ти!

— Ей, Цвечи, па нали требва сапун за въжето, бе, а оно по магазините като нема! Ти купи ли си? Сега са пуснали един нов — „Петел“. Има да ти кукурига, докато си плакнеш мъдата.

Безпощадният шегаджия Линдро успя да отклони разговора тъкмо навреме, защото на вратата се показа Васил. Поздрави, но не остана прав като Гичо, а се настани в края на редицата, до Цвечи. Васил не искаше да е до милиционера. Виждаше го за пръв път след оная вечер, когато Гичо го уговаряше за съдействие. Явно, обаче, не му беше писано да се отърве и сега от него.

— А, Василе — започна Гаргата, — после искам да те питам една работа.

— Добре!

— Процесът ще бъде на 15 септември — уведоми го Фончо.

— Абе, тогава не беше ли празник на МВР-то?

— Правилно отбелязваш, Линдро — похвали го Гичо.

— И децата ни тръгват на училище — добави бай Симчо.

— Абе, те ще го претупат набързо — предположи Фончо.

— Не се знае…

И така, мъжете продължиха в догадките си за предстоящия процес. Нито Гичо, нито бай Несим не казаха нещо повече, за да ги улеснят. После разговорът оттече в друга посока, а пък Фончо пак оттича за ракийка.

Преди да се стъмни, Гичо и Васил си тръгнаха заедно. Капитанът го изпрати до тях и Васил от учтивост го покани да изпушат по цигара в беседката.

— Благодаря ти, но ще се прибирам. Покрай тая Гина се съсипахме всички!

— Е, тогава тука! Заповядай!

Подаде му кутията Родопи и Гичо не отказа, въпреки че пушеше Слънце.

— Защо ми върза тенекия оная вечер? — започна Васил.

— Не съм. Всички улики сочеха към нея, но тя ни изпревари с признанието си. Ти беше само за примамка.

— Значи така!

— Извинявай, но много време мина, а нищо не можехме да докажем. Аз предложих да те използваме като човек, на когото може да се разчита. Мислех си, че Гина ще се отпусне при тебе. Ти наистина ли не я оправи?

— Абе, Гичо, нали ти казах!

— Така, де! Важното е, че всичко свърши. Все пак, изпълни молбата ми и отиде. Благодаря! Колегите ми казаха, че си идвал и тя ти е върнала часовника.

— Така беше. Гина ли е наистина?

— Тя! И знаеш ли, насекла го е като добиче, майка й д’еба! И мани, ами го изгорила в стола на комитета, където работи. Представяш ли си! Ама, до процеса бъди гроб, моля те!

— Няма проблем.

— Това е положението. Хайде, че утре пак започваме.

— И за какво го е убила? — опита се да си даде вид на крайно изненадан Васил.

— Заради златото, за какво? Луда! Ще чуеш на процеса.

— Как така?

— Ще го предават публично по радио-точката. Такова е решението — за назидание. Ама и затова — нито дума, нали?

Разделиха се. Васил си отдъхна — Гергина бе спазила обещанието си. Дано по време на разпитите в съда не го споменеше! Щеше да я чуе целия Олм.