Емил Андреев
Проклятието на Жабата (13)

Часовникът

Докато Мишо свиреше на горния етаж, майка му и баба му седяха в беседката на двора и водеха дълго назряващ разговор. Елена с право подозираше, че майка й ще се оправдава и ще хвърли цялата вина на мъжа й, а Милèва искаше да извади най-после на яве всичките му грехове.

— Не може повече така! Трябва да му кажеш да си седи в къщи и да не хойка насам-натам. Мъж тръгне ли така…

— Майко, това не е твоя работа!

— Как да не е? Аз за какво съм?

— Ние си имаме свой живот и моля ти се…

— Ваш, но сте в моя дом!

— Да излезем на квартира тогава?

— Ако искате да ви се смее градът!

— Какво ти пречи Васил? Не пие, не пуши, ходи на работа.

— Ама много гледа по жени. Хората говорят!

— Кой говори?

— Всички: Фанка, Толя, даже и французойката Полèт ме поздравява по-особено.

— Това са глупости. Полèт едва говори български.

Разговорът се задълбочаваше, а лекият ветрец откъм Дунава се усилваше и все по-осезаемо разклащаше листата на лозата, обгърнала половината беседка. Старата гижа, посадена още от покойния Михаил Казанджиев, бе станала дебела колкото човешка ръка и закриваше гледката към външната врата. Това пречеше на Милèва да вижда кой влиза в двора. Многократно бе казвала на дъщеря си да каже на мъжа й да я окастри, за да се отвори пространство и гледка, но Васил и пръста си не помръдваше. На него му харесваше тази интимност на беседката и изобщо не го беше грижа кой идва. Знаеше, че освен него и съпругата му в тях влизаха много малко хора.

— Тя може да не знае български, но усеща. Да му кажеш, че ще станете за срамота!

В тоя миг от къщата излезе Мишо. Увлечени, жените не го чуха и той инстинктивно се спря, за да разбере какво си говорят. Мислеше си, че все още не му се е разминало.

— Избий си от главата всякакви глупости, че ти ще станеш за смях. Ревнуваш го повече от мене, а това не е нормално!

— Не го ревнувам, а искам да те предпазя.

Мишо не схващаше за кого говорят, но смътно усещаше, че не е за него. Щеше още да подслушва, но майка му го видя и стана:

— Мишо, свърши ли?

И тъкмо да й отговори, външната врата се отвори и в двора влезе баща му. Мишо се затича към него да го посрещне — несъзнателно, но радостно като никога. Правеше го за пръв път. Васил го вдигна на ръце, щастлив и горд, докато жена му Елена ги гледаше радостна отстрани, готова да му прости всяка изневяра. Тя знаеше, че съпругът й е желан мъж, но не искаше да повярва, че е възможно друга жена да го прегръща и дели с нея. С това нищо нямаше да спечели, затова намираше подозренията на майка й за неприлични.

— Ще отидем с Мишо да оставим часовника на бай Пано — каза след малко Васил и двамата със сина си тръгнаха по улицата.

Елена ги проследи чак до Главната как бавно се отдалечават, хванати ръка за ръка като скитника Чарли и малкото бездомно хлапе от едноименния филм. След това жената се прибра, преоблече се и легна в сумрака на старата спалня, плътно запердена заради палещото слънце. Отпускаше се, забравяща за глупостите на майка си, която едва ли не ръмжеше вече от злоба в беседката. След малко Елена усети силна възбуда и съжали, че мъжът й не бе до нея. До довечера щеше да потърпи.

— Здрасти, бай Пано!

— О, Василе, здравей! Как си юнак, искаш ли едно лукче?

Панайот Симов Василев, както бе пълното име на злощастния бай Пано, бе куц и носеше изкуствен ляв крак от коляното надолу. Когато стоеше прав и с панталон, не му личеше, но тръгнеше ли — веднага ставаше ясно каква е работата. Мишо не знаеше това, виждаше само, че съседът им куца, а когато разбра от Митето, че кракът на горкия човечец е отрязан, той едва не изпищя от страх.

— Нося ти един стенен часовник да го видиш, че не ще да работи — каза баща му и извади от чантата внушителния махагонов часовник с вратичка, прозорче и месингово махало, който висеше в коридора и нерядко плашеше Мишо с камбанения си и вечно неочакван звън.

Бай Пано го пое, погледна го над рамките на кръглите си телени очила и възкликна:

— Хубавец! Анкер — швейцарска работа. Откъде го имате?

— Тъстът ми го купил след първата световна. Ще го оправиш ли?

— Ами, да видим. Трябва да го отворя и тогава. Ела другата седмица, че тия дни имам много поръчки. Става ли?

Васил отговори, че не бърза за никъде и понечи да си тръгне.

— Чакай! — спря го бай Пано. — Да знаеш, че този часовник е ценен и след време ще струва много пари. А ти, заповядай! — бръкна в джоба си и подаде на Мишо един бонбон.

Момчето взе лукчето, благодари и неволно сведе поглед в краката на мъжа пред него. Кафявите обувки с гьонени подметки и високо рязано бомбе блестяха лъснати безупречно и от тях по нищо не личеше, че човекът, който ги носи, е еднокрак. Михаил Обретенов щеше да запомни тези обувки за цял живот заедно с лютивия вкус на това първо и последно лукче, което взимаше от бедния бай Пано.

— Ще го имам предвид — отвърна Васил и дръпна Мишо за ръката.

Когато излязоха навън, баща му го пусна, но по дланите на детето полепна топла мъжка пот, която малкото мозъче все още не можеше да прецени, че не бе от жегата, а от притеснение.

Часовникът никога повече не проработи, но Михаил Обретенов го запази завинаги със спрели на шест и десет стрелки и където да се установеше, той го закачваше на стената на своя пореден дом, за да не забравя кой е. В Лондон един колега обоист и колекционер му каза, че ако го продаде, ще спечели цяло състояние. Михаил само се засмя на абсурдното предложение и каза, че ще си помисли. Милият и пресметлив англичанин нямаше представа на какво е бил свидетел този часовник.