Емил Андреев
Проклятието на Жабата (51)

Ню Йорк

14 април 2003

Мили мои, окончателно се пренесох в незаспиващия град на самотниците Ню Йорк. Намерих едно малко, но удобно апартаментче на 42-ра улица, недалеч от „Таймс скуеър“ и старата автогара. Мисля си, че тук ще завърша земния си път, но както казваше Съмърсет Моам: „Само един невежа може да бъде категоричен!“ В случая ми се иска да бъда точно такъв. На четиридесет и пет съм, но ми омръзна да скитам по градове и години!

Решението ми да се преместя в САЩ се зароди още след един концерт във Вашингтон през 1999-та. Самият Ростропович дойде да ме слуша и ме поздрави след края на концерта. Можех още тогава да се преселя тук, но изчаках да видя как ще се развият събитията у нас. С възрастта през главата ми минаваха варианти да се върна в България, но бързо се отказах. Разбрах, че в този глобален свят вече няма значение къде живееш, важното е да имаш добра работа и приятели до себе си. С пари навсякъде можеш да идеш, ако наистина искаш.

Татко, надявам се спазваш обещанието си и не забравяш какво те предупредих в последното ми писмо. Дано мама вече е свикнала с обстановката горе. На мене тука и двамата много ми липсвате. Ходих на гроба ви в Олм, след като се върнах от Гърция и си взех пръст. Съхранявам я в една стъкленица и ви паля свещи на всяка задушница.

Елси, за която ти писах, дойде с мене в щатите. Живеем вече шест години заедно, но едва ли ще сключим брак, ние и без това сме си като мъж и жена. Деца, както се очертава, няма да имаме, тъй като нито аз искам, нито пък Елси вече е във фертилна възраст. Тя обаче подхвърля понякога да осиновим едно изоставено бебе, примерно от Балканите, а защо не и от България, но аз все имам да свиря и да свиря, така че не виждам кога ще ми остане време да възпитавам дете. Може би по-нататък. Непременно ще ви съобщя.

20 май 2004

Баща ми, обръщам се само към тебе. Защо не си пазел Гергина, когато си се чукал с нея? Сега непрекъснато мисля за сестра си Василиса, която кой знае къде се намира по света, ако изобщо е жива. Подозирам, че гнусният й пастрок я бе довел в Гърция, за да я пробута на някой за пари, но Давид го е спешил и той бързо се е върнал в Красноярск, надявайки се да се отплати с нея.

Все по-ясно си спомням пророчеството на руския Варлаам, че на любовта ми лежи кръв. Да, така се оказа! Започвам да си мисля, че всичко е свързано с дарбата ми. Ако не бях се родил толкова талантлив, сигурно едва ли щях да сънувам Ка и жабата-царкиня и целият ми живот щеше да бъде по-различен. Гергина нямаше да убие бай Пано, ти нямаше да умреш толкова млад, Борисчо и кака Мими — също, Митето нямаше да полудее… Въобще всичко вероятно щеше да бъде далеч по-друго и не толкова тъжно, но като се замисля, то животът на всеки от нас — талантлив или не — все с подобни работи е свързан. Съдба!

Между другото, разделих се с Елси — не спираше да ми пили за осиновяване. Сега живея с една афро-американка на име Джезабел. На тридесет години е, от Бронкс, но ме търпи и обича горещо. И С нея не мисля да имаме деца. Ако започне много да иска, също ще я разкарам.

20 ноември 2006

Свиря, свиря и само свиря. Добре, че са концертите и записите, за да усещам живота. Понякога гледам семейните си колеги с нормален брак и деца — хем им завиждам, хем им съчувствам, хем ги съжалявам. Дали не трябваше и аз да имам деца? Толкова е объркано всичко. Явно не съм създаден за друго, освен да свиря. Разкарах и Джезабел.

1 септември 2011

Продължавам да свиря. Докога?

9 януари 2018

Вчера навърших шейсет години. Пак съм сам и все още свиря, но вече сериозно се замислям да си наема жена да се грижи за мен и къщата.

Минаха толкова години от срещата ми с Гергина, а от Василиса никаква следа. Така ще си умра, без да я видя. И май по-добре! Защо ми е още болка? Затова, татко мой, спирам да ти пиша. Всичко вече е толкова еднообразно и скучно, че не виждам смисъл. Омръзна ми. Пък и повече от петнайсет години нищо не съм сънувал; ни помен от Ка, нито от жабата-царкиня.

Целувам ви с мама и доскоро!

5 март 2044

Вчера случайно намерих този дневник. Прочетох го и се ужасих. Такъв ли е бил моят живот и защо още съм тук? Ще завещая всичко, което имам, на това момиче от Оряхово. Доста се мъчи с мене горкото! Ще замина за Олм и там ще се удавя в Дунава. Господи, та аз нямам сили и кураж да се хвърля през прозореца! Бог да ми е на помощ!

22 август 2045

С всеки изминат ден Бистра все повече и повече ми прилича на моята Василиса. Дано умра в ръцете й!

* * *

Когато прочете последната страница, където срещна и собственото си име, Бистра остави дневника върху леглото и дълго гледа в една точка, изумена от невероятния живот на стареца, когото гледаше. Отново взе тетрадката, видя датите и бързо прецени, че последната записка е само отпреди седмица. „Леле, ами ако маестрото се спомине още тази нощ?“, запита се тя, после стана и отиде до прозореца. Опря чело в стъклото и започна да съзерцава светещите отсреща сгради. Минаваше три часа през нощта.

Дали да не отидеше още сега в Манхатън? Щеше да й отнеме около час. Какво обаче щеше да се промени за няколко часа, ако старецът беше умрял? Тя така и така нямаше да може да му помогне. Само щеше да се обади на 911 и после щеше да даде показания какво е заравила в къщата. Щяха да последват формалните процедури и накрая тя единствено щеше да присъства на кремирането — ако искаше, разбира се.

Прецени, че сега бе по-добре да спи, пък утре щеше да стане ясно дали маестрото е жив или не. Рано или късно всички ще си отидем от този свят. Каквото е писано, това ще стане. Върна се в леглото и загаси нощната лампа.